Стивън Бруст
Исола (15)

13.
Под лекарски грижи

— Много е рано да говорим за планове — отвърна Мороулан. — Още не съм се съвзел.

— Глупости — рекох му. — Никога не е рано да се говори за планове. Съставянето на планове е едно от най-големите удоволствия в живота ми. Понякога, в някой ленив следобед, просто си седя и си съставям планове. Както често пъти съм казвал…

— Млъкни, Влад.

„По-добре ли че чувстваш вече, шефе?“

„Малко, Лойош“.

— Знаеш ли, Мороулан — каза Алийра. — Той е прав. Изобщо няма да навреди, ако започнем да обсъждаме как да се справим с тях.

— Много е рано да говорим за планове — казах аз. — Още не съм се съвзел.

Мороулан ме изгледа презрително.

— Лейди Тилдра, надявам се, че ще ни удостоите с присъствието си на вечерята? — каза Сетра.

— Много мило от ваша страна — отвърна Тилдра. — Да, за мен ще е удоволствие.

В първия миг това ме обърка, но си припомних, че беше слуга на Мороулан — факт, който някак ми беше убягвал през последните няколко дни.

— Добре — каза Сетра.

— Я да видя тази ръка — каза рязко Алийра. Дойде и коленичи до мен, вдигна ръката ми и я огледа. — Увредените нерви понякога може да се възстановят — заяви тя след малко.

— Да — каза Сетра. — Понякога, в зависимост от естеството на увреждането. В дадения случай не мога точно да преценя какво е то. — Направо страхотно. Защо лекарите или магьосниците, действащи като лекари, имат навика да си говорят за болния, все едно че го няма в стаята?

Алийра се обърна към Вийра:

— Майко? Знаеш ли как действа оръжието?

— Онова, което помня, действаше на мускула, не на нерва — отвърна тя.

— Добре, можеш ли да помогнеш?

— Вероятно — каза богинята.

Вероятно. Това ми хареса. Какъв е смисълът да си божество, щом не можеш да помогнеш на предания си поклонник? Седях си, отпуснал ръце, и в главата ми витаеха мрачни мисли.

Сетра предложи да легна и да се отпусна, докато ни поканят на масата, което ми се стори добра идея, тъй че я послушах и мисля, че съм дремнал малко, преди да ме събуди Лойош, който е много опитен в буденето, като ми обясни, че той самият е свикнал да се задоволява с трохите, но ако искам нещо повече, е време да се пораздвижа.

Изпъшках и се надигнах — нещо, което, както вече бях забелязал, но както отново установих, е по-трудно, отколкото си мислите, с изтръпнала ръка, и тръгнах след Алийра и Тилдра, които тихичко си говореха и с лека походка вървяха към трапезарията. Седнах с Тилдра от едната ми страна и Сетра, в челото на масата, от другата. Мороулан и Алийра се настаниха срещу нас. Попитах:

— А богинята къде е?

— Това философски въпрос ли беше, Влад? — каза Мороулан.

— Да, предполагам.

— Върна се в селението си — обясни Алийра.

— Какво, не е харесала менюто?

Сетра се усмихна, но не ме удостои с отговор. Нямаше и нужда, защото в този момент се появи Туко, понесъл две големи сребърни плата. Постави едното между Мороулан и мен, а другото — между Тилдра и Алийра.

— О — възкликна Сетра с тон, който не бях чувал досега от устата й.

Вдигнах очи. Беше зяпнала храната с отчаяна физиономия. Помъчих се да си спомня кога съм я виждал с отчаяна физиономия.

— Извинявай, Влад. Не проверих какво се приготвя.

Погледнах отново храната, намръщих се, разбрах и се изхилих.

— О! Забавно е, макар че хуморът е малко черен.

Баща ми никак не одобряваше така наречената „полуготова храна“, пример за каквато имахме в платото. Лично аз нямам проблеми с нея — има нещо забавно в това сам да си добавяш нещата, да нагласяш количествата и прочие. Но баща ми беше убеден, че добрият шеф взима всички решения по храната; ако гостът добави дори малко лимон или сол към нещо, което е сготвил баща ми, значи според него нещо не е наред — или с храната, или с госта.

Мисля, че това говори повече за баща ми, отколкото за храната.

Храната пред нас включваше листа салата — пресни, зелени и къдрави. Слагаш на листото лъжичка сливов сос, добавяш малко парченце сушена кетна, кубче запържен праз лук, резенче горчивец, стръкче джинджифил и щипка червен пипер. После увиваш всичко и го лапваш. Подобни неща ги бях опитвал — на повечето острови имаха такава кухня, като на места вместо кетна използваха морски дарове. Двамата с Коути бяхме хапнали веднъж… все едно. Работата е, че за да си го приготвиш, ти трябват две ръце, а Сетра току-що беше загряла, че точно в този момент е неуместно да поднасяш точно това, и беше ужасена. На мен ми стана смешно. Гладен бях, но ми беше смешно.

Най-смешното беше, когато Сетра погледна умоляващо Тилдра. Тилдра, от своя страна, каза:

— Ей сегичка ще ти увия едно.

— Би било страхотно.

Тя ми приготви едно. Дългите й изящни пръсти заработиха ловко и точно, докато премерваше всяка съставка и я поставяше леко върху листото в дланта й; после го уви с плавно движение и ми го поднесе с лек, деликатен поклон. Усмихнах й се, взех го и го лапнах. Оказа се много вкусно: горчивото се плъзва през сливовия сос, после джиджифилът и червеният пипер избухват на езика ти и… схващате идеята. Получих още две, като се постарах да ги хапвам бавно, за да може и Тилдра да си приготви две. Туко се появи със следващото блюдо, заситни и защъка около масата по-пъргаво, отколкото мислех, че е възможно. Поднесе на всеки по нещо като топка ориз, само че оризът беше приготвен с джинджифил и шафран и съм готов да се закълна, с мъничко мед. Беше забележително.

— Моите комплименти, Сетра.

— Благодаря ти, Влад. — Това май беше целият разговор по време на вечерята.

Плодовете се оказаха местни боровинки, ягоди и други, които не бях опитвал досега, но всички бяха много сладки и поднесени с лед и гъста сметана, след което последваха тънки резенчета телешко, съвсем леко изсушено и поръсено с пипер, магданоз и кализжо и поднесено с пресен хрупкав черен хляб. Не можех да го режа с ножа, тъй че поставях резенчето месо върху хляба и отхапвах.

Беше много вкусно.

Ядох много.

Забелязах, че съм увил крака около краката на стола, нещо, което правя редовно, когато се заема сериозно с ядене. Веднага престанах, разбира се — трудно е да изглеждаш корав тип, когато си увил краката си около краката на стола. Сетра ровеше вяло в храната си като всеки път, когато съм се хранил при нея. Знаех, че не яде много — по ясни причини. Зачудих се дали поне се наслаждава на миризмите. Това го добавете към списъка с многото неща, за които никога няма да я попитам, но които бих искал да получат отговор.

По едно време се отпуснах блажено, изпружих крака и казах:

— Добре, Сетра. Дай ми два часа да смеля и ще се заема с всички дженоини, които са ти подръка, и то наведнъж.

— Внимавай с обещанията — каза Сетра Лавоуд.

— Добре. Ще ги ревизирам.

Мороулан се изкиска. Лойош също. Голям съм тарикат, когато съм в безопасност и с пълен стомах. После се върнахме в дневната и Туко ни поднесе ликьор, който беше по-стар от този на Мороулан и много по-сладък, с лек привкус на мента и канела — странно съчетание, но успешно, и съм сигурен, че и в него имаше малко мед.

Простенах тихо и Сетра ме погледна.

— Ръката да не започна да те боли?

— Не — каза Алийра. — Той стене така от удоволствие, след хубаво ядене.

— Това пък откъде го знаеш? — попитах.

Отвърна ми с неразгадаемата усмивка, която трябваше да е научила от Мороулан. Изсумтях, отпих още и се отпуснах да се насладя на преходното чувство на задоволство, което изпитвах.

Сетра отново загледа ръката ми — и като казвам „загледа“, говоря най-сериозно. Така се беше вторачила в нея, че все едно гледаше през кожата, което всъщност сигурно правеше на някакво непонятно за мен мистично ниво.

След няколко минути заяви:

— Не знам. Не съм сигурна дали ще мога да направя нещо, но ми се струва, че няма и да се наложи.

— Какво? Сама ли ще се оправи?

— Така мисля. Изглежда, състоянието е временно. Наблюдавам дейността на нервите и като че ли по-скоро се оправя, отколкото дегенерира.

— Дегенерира? Хм. Това пък какво ще рече?

— Парализа, после смърт, вероятно от задушаване, когато вече не можеш да дишаш, освен ако сърцето ти не се парализира преди това, което ще те убие по-бързо. Но както казах, не отива натам, възстановява се.

— Хм. Е, това е добра новина. Някаква представа колко ще продължи?

— Не мога да кажа.

— Не забравяй, че източняците не живеем повече от шейсет-седемдесет години.

— Не мисля, че става дума за години.

— Това е добре. Надявам се, че няма да ме карате да правя каквото и да е, докато не разполагам с две здрави ръце, нали?

— Не съм убедена, че можем да чакаме, Влад.

— О? Искаш да кажеш, че след двеста хиляди години или колкото са там, работата изведнъж стана спешна, тъй ли? Кога? Вчера?

— Да — каза Сетра. — Убедена съм, че нещата станаха спешни. Станаха спешни, когато отвлякоха Мороулан и Алийра. Всичко вече е на ново ниво и нещата се развиват много бързо.

— Но…

— Нещо повече — продължи тя, — съмнявам се, че ще ни оставят време да предприемем каквото и да било.

— Не биха нападнали Дзур планина, нали?

— Надявам се. Всичко друго, което могат да измислят, ще се окаже по-лошо, защото не сме подготвени за него.

— Хм — казах, защото „хм“ винаги звучи мъдро. — Говорила ли си с Императрицата?

— Да.

— А, значи… почакай. Наистина?

— Да.

— О. И, ъъъ… тя какво каза?

— Иска аз да се оправя с това.

— Иска ти да… при всичките й ресурси няма на кого да се облегне освен на…

— На мен? И на Мороулан е’Дриен, и на Алийра е’Кийрон?

— Ъ…

„Хайде, шефе. Уговори я да не те забърква в това“.

„Лойош, млъкни“.

— Имах предвид себе си, Сетра.

— Е, тя разчита на мен, а аз разчитам на теб.

— Ти разчиташ на…

— По традиция Императрицата разчита на рода Лавоуд точно за това. Точно за това сме създадени. В момента аз съм единствената останала Лавоуд. Е, има още едно лице, но той все още не е готов.

— Лавоуд са създадени, за да се борят с дженоините?

— Лавоуд са създадени, за да се справят със заплахи или потенциални заплахи към Империята, които в основата си не са военни.

— Разбирам. — Помислих малко. — Но си мислех, че Лавоуд са разтурени преди Междуцарствието.

— Така е, но винаги съм смятала, че идеята беше лоша. Императрицата явно е съгласна с мен.

— Аха. Съгласна. Колко мило. И явно Богинята демон също е съгласна с теб. И Алийра е съгласна, и Мороулан. И Тилдра естествено, но тя винаги е съгласна. Тъй че явно всички сте съгласни освен проклетия от Вийра източняк, който всъщност би искал лявата му ръка да се оправи, преди да е направил нещо тъпо.

— Възможно е да имаш избор — каза Сетра. — Но най-вероятно няма да имаш.

— Страхотно. Значи влизаме в играта все едно дали искаме, или не. И какво правим?

— Имаш ли някакви предложения, Влад?

— Как да се оправим с разбеснелите се дженоини? Не, това никога не ми е било специалност.

— В такъв случай може би ще благоволиш да млъкнеш и да ни оставиш да измислим нещо?

— Ух. Добре. Просто ще си седя тука, като едно хубаво оръжие, и ще чакам да ме измъкнат от ножницата с тъпия край навън и прочие.

— Добре — каза тя. — Точно това искам.

Не точно този отговор ми трябваше, но реших да се задоволя с него, преди да съм предизвикал нещо по-лошо. Замълчах си, седнал отпуснат и с лявата ръка — безполезно провиснала в скута ми.

— Иска ми се да измислим начин да поведем война срещу тях — каза рязко Алийра.

Мороулан я изгледа.

— След като наблюдението е толкова очевидно, че няма никаква причина да го изказваш, трябва да допусна, че имаш някаква идея за подробностите.

Тя му се усмихна мило и отвори уста да му каже къде точно да си сложи допусканията, но се овладя, хвърли поглед към мен и след малко каза:

— Не. Просто разсъждавах. Не мога да измисля как да го направим.

Мороулан кимна.

— Ако ще си говорим за пожелания, би ми се искало да ги разбирахме по-добре.

— Имам няколко предположения за тях — каза Алийра. — Основават се на това, което преди малко преживяхме, както и на това, което разбрах от Сетра и майка ми.

— Добре, продължавай — подкани я Мороулан.

Сетра се надвеси над масата, цялата слух. Аз се направих на отегчен от цялата работа.

— Първото ми предположение е, че каквито и да са далечните им планове, първата им цел е Вийра. Знаем, че тя им е враг още от първия миг на съществуването си и че всичко, което се случи, може да бъде видяно по този начин — дори глупавият им опит да убедят Влад да я убие може да е второстепенна заблуда или пряк опит да го убедят да го направи.

— Да — заяви Сетра. — Съгласна съм с аргументите ти. Продължавай.

— Добре — каза Алийра. — Второто ми предположение е малко по-дръзко.

Мороулан измърмори нещо под носа си.

— Убедена съм, че втората им цел е Глобусът — заяви Алийра.

Сетра се размърда.

— Камъкът Треллан?

Алийра кимна.

— Най-добрият начин да атакуват Глобуса е с устройство със сходни свойства.

— Тогава защо позволиха да го видим? — попита Мороулан.

— Мислиш, че са ви позволили? — намеси се Сетра. — Смятах, че сте успели да проникнете през илюзиите им и сте го видели въпреки тях.

— И аз си помислих същото. Но ако камъкът Треллан е важен, защо при толкова места във вселената ще го сложат близо до нас, с илюзии или без тях? Всъщност — продължи той — от такива неща буквално гъмжеше наоколо. Твърде много съвпадения. Твърде често се налагаше да се питаме: „Защо го правят това?“ През цялото време, от това, че поискаха Влад да убие Вийра, че нищо не предприеха, когато Влад ни счупи прангите, и че нищо не предприеха, докато той освобождаваше себе си и Тилдра, а после позволиха да видим камъка Треллан и…

— Милорд Мороулан — каза изведнъж лейди Тилдра.

Той млъкна и се обърна към нея. Беше я забравил като всички нас. Очите й леко се бяха разширили.

„Този поглед ми е познат, шефе. Току-що се е докопала до нещо. Ти изглеждаш точно така, когато най-сетне се сетиш за очевидното“.

„Ти откъде знаеш как изглеждам? Ти си на рамото ми“.

„Имаме си начини“.

Тилдра междувременно беше вдигнала пръст, молба да я изчакаме, и кимаше мълчаливо, докато наместваше нещата в ума си. После каза:

— Ако ми позволите да изразя мнение.

Мороулан кимна нетърпеливо.

— Мисля, че може би не разбираме дженоините.

Той се изсмя.

— Това едва ли е новина, скъпа Тилдра.

Усмивката й се появи и изчезна като глътната на екс чашка сливово бренди, след което тя каза:

— Преди години научих нещо за дженоините. По-точно за езика им. Сигурна съм, всички сте наясно, че езикът съдържа ключа към мисленето на една култура. И, разбира се, човек не може да прекара дълго време в такава знаменита компания като милорд Мороулан, Сетра Лавоуд и боговете, с които те влизат в контакт от време на време, без да научи повече. А и говорих с тях.

Замълча. Зачудих се дали беше усвоила това чувство за драматизъм от Мороулан, или той я беше наел заради него.

— Когато човек говори за място, говори с термини, които за тях са безсмислени. Те притежават понятие за „място“, но го използват в математиката си, не в ежедневния живот.

— Е добре, заинтригува ни — каза Алийра.

— Чувала съм — включително от теб, Алийра, — някои да казват, че дженоините са дошли в нашия свят от друго място. Това не е напълно вярно. Аз… моля да ме изтърпите, не е лесно за обяснение. — Тилдра се поколеба. — Най-ясният начин да се изрази е, че те не се движат като нас, нито стоят неподвижно като нас. Онази стая, в която ни държаха в плен, в някакъв много важен смисъл е единственото „място“, което те имат. Най-малкото — така, както ние бихме използвали термина „място“. Светът, който двамата с Влад проучихме, за тях е същото място като стаята. Когато разбихме магията, пречеща ни да видим някои неща в стаята, стореното от нас беше равно на излизане от стаята и проучване на други места в структурата. Когато излязохме физически от стаята, за да разгледаме света извън тази стая, ние, от тяхна гледна точка, пътешествахме духовно. Е, това не е съвсем точно — изразът не е съвършен, но е нещо подобно.

— Аха. Така всичко става ясно — каза Алийра.

Тилдра се намръщи.

— Нека се опитам да го обясня отново.

— Моля — подкани я Мороулан и изгледа кръвнишки братовчедка си.

— Помислете си за тях по следния начин: за нас те са това, което е аморфията за нормалната материя. За тях нашият свят и мястото, където ни държаха в плен, е едно и също място, различава се само в състоянието на битието. Аз… — Гласът й заглъхна.

— Извинявам се, но това изобщо не го разбирам — заяви Мороулан.

Зарадвах се, че не съм единственият.

— Некромантката — каза изведнъж Сетра.

— Ах! — възкликна Тилдра. — Да.

Дори само споменаването на името ми обясни донякъде положението — имахме си работа с толкова засукани неща, че нормални хора не можеха да ги разберат.

— Не съм сигурна, че ще го преживея точно в този момент — каза Алийра.

Помислих да подхвърля забележка за деликатните й чувства, но благоразумието надделя. Повечето остроумия ги споделям с Лойош и с вас, тъй че се надявам да го оцените. Лойош обикновено не го прави.

Тилдра обаче прие репликата й сериозно.

— Случаят изисква настройка на мисленето, каквато по природа не притежаваме. Започнах да го долавям още когато изучавах езика им, но не го разбирах напълно, докато не поговорих с тях. Да, Некромантката непременно ще разбере тези неща и съм сигурна, че ще ги обясни по-добре от мен.

Мороулан се окашля.

— Не допускам, че би могла да обясниш, хм, практическите последствия.

— Мисля, че аз мога — заяви Сетра Лавоуд.

Погледът, с който я удостои Тилдра, беше изпълнен с благодарност. Аз междувременно си помислих: „Чакай малко; как Тилдра е разбрала всичко това, а Сетра — не?“

Тя отговори на въпроса, преди да съм решил дали искам да го задам на глас.

— Това, което казваш, Тилдра, обяснява много неща, които почти бях разбрала. Да. Обяснява защо получиха достъп до Дзур планина, когато го направиха. Не е било, както си помислих тогава, провал в обикновената ми защита, нито в магическата. Било е атака от посока, която не съм очаквала, защото, ако ми позволиш, просто не знаех, че посоката съществува.

Тилдра кимна.

— От тяхна гледна точка става дума за предефиниране на защитите ти.

— Да.

— Добре — намесих се аз. — Страхотно. Вече разбирам всичко.

— На практика — каза Сетра, все едно че изобщо не беше ме чула — това най-малкото обяснява странното поведение, което сте забелязали, докато сте били в плен. В частност мястото, в което ви държаха, е било, както ти се изрази, единственото място, което имат. Светът е единственият свят, сградата е единствената сграда, стаята — единствената стая. В този смисъл те са били там през цялото време. Не сте ги виждали и не сте ги чували тогава, когато вниманието им е било съсредоточено другаде. Те…

— Глупости — изтърсих аз.

— Моля, Влад? — каза Сетра. Предполагам, че не беше свикнала да се обръщат така към нея.

Повторих си репликата и натъртих:

— Все ми е едно дали го смятат за място, за състояние на ума или за каквото там го смятат. Те са реални същества. Имат тела. Имат места, в които са тези тела.

— Какво по-точно имаш предвид, Влад? — попита Сетра. Явно проявяваше учтивост, опитвайки се да ме възприеме сериозно.

— Никой не тропосва шепа пленници пред някакъв могъщ предмет, дори да е скрит, освен ако или иска да го видят, или…

Замълчах замислен над следващите си думи.

— Да, Влад? — подкани ме Мороулан. — Или какво?

— Или ако няма избор.

— Как може да… — почна Сетра. — Разбирам. Да, изглежда логично.

Мороулан и Алийра вече се досещаха.

— Тъкмо камъкът Треллан ни задържаше, той беше затворил портала. Да, вече почти го разбирам.

— Почти?

— Ами, трябва му нещо, с което да действа.

— Не мислиш ли, че на онзи свят има достатъчно аморфия?

— О, добре — каза Мороулан.

Сетра ни изгледа поред.

— Аморфия ли? Как е възможно там да има аморфия? Тя възниква само на нашия свят. Не биха могли да дублират условията, при които е възникнала, без, най-вероятно, да унищожат целия си свят.

— Предполагам, че няма бърз отговор на забележката ти, нали, Сетра? — попитах.

Мороулан и Алийра губеха търпение, но Сетра обясни:

— Катастрофата, която създаде Великото море, преди всичко беше резултат от случайни събития, както и от няколко гадни заговора от страна на Вийра и други с нея. Но фактът, че не можа да погълне целия свят, е най-голямата случайност. По самата си природа аморфията не е нещо, което може да бъде удържано. Да я създадеш значи да сложиш край на всичко.

— Но Бедствието на Ейдрон…

— Отново за малко щеше да унищожи света — продължи Сетра. — Но единственото предимство, с което разполагаха боговете, за да го удържат, беше съществуването на Великото море. Ако Великото море го нямаше, По-малкото море като нищо щеше да унищожи целия живот на света. — Сетра поклати глава. — Просто не мога да си обясня как дженоините са измислили начин да произвеждат аморфия.

— Е, измислили са го — казах аз. — Или са намерили друг начин да се сдобият с нея, защото си я имат.

Мороулан и Алийра й разказаха за реката от аморфия, която бяхме намерили, а двамата с Тилдра измърморвахме от време на време в съгласие. След като приключиха, Сетра каза:

— Не мислех, че са способни на това. Все пак не разбирам как биха могли да го постигнат.

Думите й бяха последвани от неприятна тишина, през която, подозирам, че всички размишлявахме над силите на дженоините.

— Те богове ли са? — изведнъж попита Мороулан.

Сетра поклати глава.

— Не мисля. Тилдра?

— Не и по същество. Те самите поне не се възприемат като такива.

— Е, това все пак е нещо — каза Мороулан, точно както си помислих и аз. — В такъв случай как подхождаме към тях? Как се пазим от тях, освен всичко, което правим от хилядолетия?

— Не забравяйте оръжията — намесих се аз.

— Оръжия ли? — учуди се Сетра.

— Имаха цели рафтове с оръжия. Обикновени оръжия, неща, които според мен трябва да са оръжия. Неща, които могат да режат, да мушкат и да правят гадни дупки по тялото. Ако тези кучи синове са толкова страшни магьосници, за какво са им оръжия?

— Добър въпрос — каза Мороулан. — Прав е: колекцията им беше доста внушителна. За какво са им?

— Мисля, че мога да отговоря на това — каза Сетра. — Смятам, че след като се установят тук, възнамеряват да привлекат на своя страна част от гражданите ни и да ги превърнат в обикновена армия.

— Как могат да ги привлекат? — попита Алийра.

— Ако наистина са в състояние да нападнат Глобуса, значи биха могли, потенциално, да получат достъп до умовете на онези, които са свързани с него.

Потръпнах от тази мисъл. Нали и аз бях свързан с Глобуса.

— Я да видим — каза Алийра. — Да обмислим това, което знаем за тях. Тръгнали са срещу майка ми и може би срещу останалите богове. Тъкмо боговете защитават нашия свят — мисля, че вече не разбирам много добре как го правят. Но дженоините се стремят към пълен достъп до нашия свят. Това, което им пречи да го получат, са Боговете на съда, Глобусът, мощта на Дзур планина. Веднъж вече се опитаха да атакуват Дзур планина и не успяха да я завземат.

— За малко — промърмори Сетра.

— Следователно нашата защита на тези неща…

— Защита — повтори с презрение Мороулан, все едно че казваше мръсна дума. — Защо не ги атакуваме? Винаги съм предпочитал атаката пред отбраната.

— Знам. Но ти все още си млад и тепърва имаш да се учиш — каза Сетра.

Той я изгледа я гневно, но тя се обърна към Алийра, без да му обръща внимание:

— Продължавай.

Алийра продължи:

— Защитата ни на тези неща трябва да се организира на няколко нива едновременно. Преди всичко ни е необходима помощта на Боговете на съда, а мисля, че в края на краищата наистина трябва да се посъветваме с Некромантката.

— Да — каза Сетра. — Но каквото и да предприемем, трябва да го направим бързо. Не знаем колко време ще ни оставят. Още по-лошото е, че не знаем къде ще ни атакуват.

— Знаем — изведнъж заяви Мороулан, надигна се и зарея поглед в пространството.

Всички го погледнахме.

— Камъкът Треллан — бавно отрони той. — Всичко се върти около камъка Треллан, или „киранктьор“, на езика на сериолите. Те са успели да намерят от него и го използват. Искаха да отстранят мен и Алийра от пътя си, за да…

Сетра съобрази първа.

— О! Да. Трябваше да се сетя веднага.

После Алийра също разбра и кимна.

— Колко бях глупава! Едно от тези същества можа да спре едновременна атака от две Велики оръжия. А не трябваше да може да спре дори едно от тях. Толкова се ядосах, и се чудех как успя да го направи. Да. Има само един начин. Колко неприятно.

Аз, разбира се, можех да си седя там цял живот, без изобщо да разбера, но Сетра забеляза, че съм объркан, и ме съжали.

— Камъкът Треллан — обясни ми тя — е полезен за боравене с аморфия — суров хаос. Доколкото ми е известно, във вселената съществуват две места, където можеш да намериш аморфия, и и двете са на този свят. Великото море на Аморфия се пази от Глобуса, който се пази от Императрицата, която е пазена от Боговете на съда, от Дзур планина и от Глобуса.

— Аха — казах аз. — И сигурен съм, че вече сме наясно откъде точно са си намерили аморфията.

— Да — каза Сетра. — Ние използвахме Великото море, за да пазим Глобуса, и използвахме Глобуса, за да пазим Великото море. Никога не ми беше хрумвало, че могат да източат от По-малкото море, защото то не е свързано с Глобуса. Но по някакъв начин точат от него. Изцеждат от него, научават се да го контролират с камъка Треллан и това може да им осигури необходимото, за да нападнат Глобуса.

— По-малкото море. Добре. Не можем ли просто да им го прекъснем?

Сетра кимна.

— Да. И ще го направим. Това мога да го направя сама. Но след това какво?

— След това — каза Мороулан — ще използват своя камък Треллан, за да се опитат да установят постоянна връзка с него, също както Глобусът е свързан с Великото море. Ако постигнат това, по същество ще са посели семената на своята империя на нашия свят.

Кимнах и казах:

— След което нещата могат да станат доста трудни, нали?

— Могат — рече Сетра. — Трябва да действаме незабавно. С всеки миг те привличат все повече енергия и става все по-трудно да им се противопоставим. Трябва да прекъснем притока им и да сме готови да им попречим да го възобновят. Което означава да им се противопоставим точно там, при По-малкото море на Хаоса.

— Бедствието на Ейдрон — промълви Мороулан.

Алийра кимна.

— Опасявах се, че тати рано или късно ще ни създаде неприятности.