Стивън Бруст
Исола (12)

10.
Вежливост към неодушевени предмети.

— Кажи ми за този камък — помоли Алийра.

— Добре. — Отидох и застанах пред него. — Ръбовете му са разядени. Прилича на голямо парче от нещо, което някога е било още по-голямо, ако това ти дава някаква представа. За цветовете ти казах, но има и нещо като много тънка пурпурна жилка, минаваща по едната страна.

— Прилича ли на кристал?

— Не… Всъщност да, донякъде, ако го погледнеш от подходящ ъгъл.

— Е, Алийра? — попита Мороулан.

Тя кимна.

— Камъкът Треллан.

— Ъъъ… ако може да… — почнах.

— Камъкът Треллан — обясни Алийра — е това, от което е направен Имперският глобус.

— Ясно. Хм. А аз мислех, че ще е нещо интересно.

Някъде в този момент улових нещо в очите на Алийра, а също и на Мороулан и разбрах, че са много по-възбудени, отколкото искат да покажат.

— Не допускам, че някой от двама ви е изучавал правенето на Глобус. Нали? А и не виждам как правенето на Глобус ще ни е от полза точно сега.

— Разбира се — каза Алийра. — Ще ни трябва само източник на аморфия.

— О, това го имаме. — Подхвърлих го ей така между другото, като онова с „Източнякът ли? Любовникът на Императрицата?“.

Твърдя, че привлякох вниманието и на двамата много бързо.

— За какво говориш? — попита Мороулан.

— Двамата с лейди Тилдра се поразходихме навън, докато ви чакахме. Мястото е много приятно, само дето въздухът е по-така и се чувстваш по-тежък. Има една река с аморфия там, зад онази врата.

И двамата се обърнаха към Тилдра. Направо ги видях как си помислиха: „Това е. Дъските на горкия Влад най-после изхлопаха“.

Но Тилдра кимна и заяви:

— Той е напълно прав.

— Река от аморфия — повтори почти с благоговение Мороулан.

— Невъзможно! — заяви Алийра и се обърна към него. — Нали?

Той поклати глава.

— Не мога да си представя как е възможно това. Трябва да го погледнем.

— Да — каза Алийра.

— Аз ще изчакам тук — намеси се моя милост. — Ако дженоините се появят, да ги помоля ли да почакат, или да им предложа да се върнат в по-подходящ момент?

Алийра изсумтя. Голямо сумтене падаше напоследък. След което се обърна, тръгна натам, където им казах, че има врата, спря и ни изгледа през рамо.

— Къде е тази проклета врата?

Едва се сдържах да не се изкискам, отворих уста, но Мороулан заяви:

— Едно по едно, моля ви. Аз също искам да го видя това, но първо искам да поставя въпроса защо Влад може да вижда това, което ние не можем, и какво може да се направи по въпроса?

Виждах ясно, че Алийра иска да му възрази, но явно не можа да намери добър повод, затова стисна зъби и се върна. Ситуацията ме забавляваше: двама магьосници, умиращи от желание да проучат едно от най-забележителните открития в историята на магическата философия, а бяха принудени да чакат.

За да добавя още малко объркване в цялата каша, казах:

— Извинявайте. Този „камък дето се превръща в Глобуси“. Имате ли нещо против да ми обясните за него?

— Магически е — отвърна сухо Алийра.

Погледнах Тилдра, но тя само си стоеше до стената, олицетворение на търпението. Отново завъртях глава към Алийра.

— Безкрайно ти благодаря. — Тя отвори уста да каже нещо, но я прекъснах. — Виж, нещата, които не разбирам тук, са твърде много. Както и за вас. Ако ще я вършим тая работа заедно, бих искал да имам известна представа за какво си говорим. Парализирани сме, докато не стигнем поне до някакво бегло предположение кое тук е реално и кое — не.

— Никога не съм имала проблеми с разбирането кое е реално — заяви Алийра.

— О? Нима? Я помисли. Мороулан е прав. Наистина, защо аз виждам нещата, а вие — не? В чий ум е бъркано? Какво представлява илюзията? И по-важното — защо я има? Ето това най-много ме притеснява. Мога да разбера да се хвърли илюзия пред очите на всички ни, но защо след това ще се премахва за един от нас или за някои от нас?

Алийра се намръщи.

— Добре. Признавам. Не знам.

Мороулан се окашля.

— Възможно е премахването на илюзията да е било грешка. Все още не знаем какво точно е станало, докато те нямаше. Използва ли веригата си например?

Изведнъж си дадох сметка за Маготрепача, увит около китката ми.

— Да. Всъщност да. Поне в ума си. Мислех за него. Възможно ли е само едно призоваване на Маготрепача в ума ми да е премахнало илюзията?

— Може би — каза Мороулан.

— Може би. А може би не. Как можем да го разберем?

— Чакай да помисля малко.

— Добре. Докато мислиш, би ли ми обяснил някои неща?

— Кои?

— Най-напред, какво точно представлява тази скала?

— Ами, знаеш в общи линии как действа магията, нали?

— Знам как стават най-простите неща, ако това имаш предвид.

— Не. Говоря за това как действа. Теорията.

— О. Не. Горд съм да заявя, че понятие си нямам.

— Хм. — Личеше му отвсякъде, че е в задънена улица. Изпитах перверзно удоволствие от това — сигурно бях в подходящото настроение. Алийра побърза да му се притече на помощ.

— Основната идея е съвсем проста: всичко е направено от материя или енергия, което е същото, но в по-слабо организирана форма. Аморфията е противоположното на материята. Пурпурната жилка в онази скала е некрофия. Некрофията е вещество, способно да контролира аморфията и което реагира на човешкия — или източняшки — мозък. Магията е изкуството да се научиш да боравиш с некрофия, както Древната магия е изкуството да се научиш да боравиш с аморфия.

Спря, все едно че е свършила. Хе. Попитах:

— А некромантиката?

— Изкуството да се използва некрофия и аморфия за контролиране на енергийните нива на различните жизнесъстояния.

О, добре. Сега вече разбрах всичко, нали разбирахте.

— А вещерството?

Тя ме изгледа, примига и се обърна към Мороулан.

— Вещерството е нещо съвсем друго — обясни той.

— Аха. Е, добре. Беше полезно. — Преди да реагират, отбелязах: — Не бях чувал досега за некрофия.

— Образованието ти е доста непълно, за съжаление — каза Алийра.

— Вещерството — продължи Мороулан — е процес на разбиране и променяне — колкото повече разбираш едно нещо, толкова повече можеш да го промениш и колкото повече работиш над промяната му, толкова по-дълбоко го разбираш. Магията е процес на съгласуване — нищожните количества енергия, излъчвани от ума, трябва да се съгласуват с Глобуса, който на свой ред позволява освобождаването на енергия, съдържана в Морето от аморфия, и по този начин тази енергия става достъпна, за да се въздейства с нея на света.

— Трябвало е да станеш учител.

Все едно че му мина покрай ушите.

— Скалата, която ни описа, притежава свойството да резонира с аморфията и с нашите умове; по тази причина Глобусът е създаден от нея.

— Добре, това мога да го разбера. Хм. Предполагам, че е рядкост?

— Появява се само като дар от боговете.

— Значи си е рядкост. Има ли съзнание?

— Как би могла да има съзнание?

— Прав си. Глупав въпрос. — Не знам дали долови иронията, но Алийра със сигурност — подсмихна се. Продължих: — Мисля, че вече схващам донякъде как се свързват разните изкуства. Сега на въпроса: защо дженоините ще ни затварят в помещение с това нещо вътре?

Нямаше отговор на това. Мороулан винаги е бил по-добър в разбирането как действат неодушевените предмети, отколкото как мислят други същества. Тук Тилдра се намеси:

— Те не разсъждават като нас. — Понеже беше Тилдра, не я прекъснах и тя продължи: — Те не ни смятат за врагове така, както ние ги смятаме за врагове, нито ни възприемат като заплаха. Безпокоят се да не избягаме така, както някой би се безпокоил да не му излети канарчето от клетката, и се притесняват да не им повредим артефактите така, както някой би се притеснил, че котенцето ще влезе в кутията с бижутата. Вярват, че като запечатат района срещу некромантски портали и ни поставят под въздействието на слаба магия, са направили достатъчно.

Последва миг тишина, после Мороулан се окашля и попита:

— Откога го знаеш това?

— Мисля, че откакто говорих с тях, донякъде. Това, което току-що ви казах, милорд, ми хрумна едва сега. Все още обмислям въпроса и се мъча да разбера, но ми се струва, че те ми говореха — доколкото можах да доловя тона — с тон, с който човек би говорил с, например, канарчето си. Стана им весело, че съм способна да оформя някаква съдържателна мисъл; мислят си, че сме сладки.

— Сладки — повтори Алийра е’Кийрон.

— Сладки — повтори Мороулан е’Дриен.

„Аз съм сладък“, каза Лойош.

— И това не те, ъъъ, притесни изобщо? — попитах.

— Стори ми се интересно — отвърна Тилдра. — Всъщност не го възприех точно по този начин, но оттогава разсъждавам, и това е заключението ми.

— Хм.

— Сладички — каза сладко Алийра.

— Добре — каза Мороулан. — Мисля, че това можем да го приемем. Тогава какво правим?

— Как какво? Убиваме ги — каза Алийра.

Мороулан завъртя очи.

— Разбира се, че ще ги убием. Въпросът е как?

— Мисля. — Гласът на Алийра заглъхна.

Мороулан я подкани:

— Е?

Тя се поколеба.

— Смяташ ли, че ако Влад ни удари с Маготрепача, той ще ни освободи от илюзията?

Мороулан се намръщи замислено. Представих си как ще шляпна хубаво двамата по веднъж и едва сдържах усмивката си, но след кратък размисъл той заяви:

— Смятам, че ще е по-малко вероятно да премахне илюзията, отколкото да развали много от нещата, които носим по себе си, ако ме разбираш.

Алийра кимна. Е, добре. Бездруго нямаше да ми достави удоволствие да удрям Тилдра.

— Но — продължи Мороулан — все пак искам по някакъв начин да я премахнем. Този камък може да се окаже много полезен. И сигурно още няколко неща тук може да се окажат полезни. Имаш ли някакви идеи, братовчедке?

Братовчедката поклати глава. После лейди Тилдра се окашля; разговорът замря и всички се вторачихме в нея. Щеше да е ужасно досадно, ако беше спряла с окашлянето, но тя каза:

— Възможно е самият камък да помогне.

Алийра се намръщи.

— Не те разбирам. След като дори не можем да го видим? — Беше много по-учтива, отколкото ако трябваше да зададе въпроса на Мороулан. Или на мен.

— Влад може да го види — каза Тилдра.

Мороулан се навъси.

— Въздухът тука, изглежда, забавя мозъка ми. Права си, разбира се.

Този път се окашлях аз — ефектът не беше като при Тилдра.

— Ъъъ… какво точно включва това?

— Нищо, което не си правил досега — каза Мороулан.

— Хе. Много неща не съм правил досега.

— Трябва да ми позволиш да видя през очите ти. Заклинанието е съвсем просто, както помниш.

— Да, знам. Но тук няма чародейство. Можем ли да го направим с чиста психична енергия?

— Не достатъчно добре. Но не се и налага.

— О? Без чародейство какво можем да използваме за връзка?

Вместо отговор той извади Чернопрът. Присвих се инстинктивно от покушението над ума ми — онова усещане, нещо между слух и мирис, за гладен звяр; усещане, което сигурно се беше вградило в мен на някакво ниво на инстинкт или още по-надолу, което ме караше да почувствам лепкавата пот под мишниците си и колко трудно е да се диша, и от него стаята, колкото и голяма да беше, изглеждаше съвсем тясна.

Изведнъж престана да ми е забавно и казах:

— Бих предпочел да не пипам меча, ако е все едно за теб.

Май беше негов ред да му стане забавно.

— Естествено, няма да позволя да го задържиш.

— Виж…

— Не се притеснявай, Влад. Не хапе.

Зяпнах тъмносивото острие, после — отново Мороулан.

— Да де. Не хапе.

— Хайде, Влад.

— Ей сега… Само…

— Направи го.

Вдишах дълбоко, поколебах се, след което бързо пипнах острието, преди да съм се замислил много. Беше малко топло, нещо неприсъщо за метал. И сякаш вибрираше или потръпваше, съвсем леко.

— Хайде, по дяволите, направи го, преди да…

— Стой спокойно, Влад. Трябва да се съсредоточа.

Изръмжах наум.

Лойош помръдна на рамото ми — явно и на него не му харесваше. Не знаех защо и изглеждаше някак безсмислено, но от това не се почувствах много по-добре.

Най-ужасяващите неща в известен смисъл са онези, които ни засягат ненадейно — внезапен шок, неочаквана опасност, разни такива. От друга страна, в това да знаеш, че нещо предстои, да знаеш, че всеки момент ще се случи и да не можеш да го предотвратиш, се съдържа особен ужас. Но има моменти — редки са, но се случва — когато виждаш опасността пред себе си, виждаш как се надига, стягаш се — и изведнъж свършва, преди да ти е останало време наистина да се уплашиш както трябва, още по-малко да изпиташ неудоволствието, че си се уплашил.

Такива работи.

— Така, аз приключих — каза Мороулан.

— Приключи?

— Да.

— Това ли беше? — Още докато задавах въпроса, ръката ми се дръпна рязко от острието, сякаш по своя воля.

— Това беше.

— Ъъъ… стана ли?

Мороулан кимна и се обърна към Алийра.

— Е, братовчедке. Твой ред е.

— Не чувствам някаква разлика — казах аз.

Двамата не ми обърнаха внимание, а Лойош прошепна в главата ми:

„Шефе, разликата трябваше да я почувства Мороулан“.

„Да де, знам“.

Този път Алийра извади Пътедир, но го завъртя към Мороулан — вече нямаше нищо общо с мене, тъй че можех да се отдръпна спокойно. Така и направих.

След малко Алийра се обърна към лейди Тилдра.

— Това ще е по-трудно.

Тилдра кимна и пристъпи напред. Не исках да гледам, тъй че се приближих до Мороулан.

— Е?

— Какво „е“?

— Вече виждаш ли…

— Да.

— Е, и как беше описанието ми?

Той огледа стаята и изсумтя — предполагам, само за да не ми каже „браво“. Тилдра междувременно мигаше начесто, въртеше се на място и се оглеждаше.

— Хубаво. Дотук — добре. По-нататък? — попитах.

Никой не ми отговори пряко, но Алийра погледна към вратата, която вече явно виждаше добре. След това погледна въпросително към Мороулан и той примижа. Беше очевидно, че и на него му се иска да излезе да проучи и че е адски любопитен да види нашата река от аморфия; също толкова очевидно беше, че не смята за редно да го направи точно сега.

— Добре — каза Алийра, която можеше да разбира физиономията му не по-зле от мен. — Ще изчакаме с това. — Отиде до скалата и я заоглежда съсредоточено; ръцете й се протегнаха да я докоснат, спряха се изведнъж, отдръпнаха се и тя се намръщи. — Да. Това е камък Треллан. — Изведнъж се усмихна. Очите й този път бяха зелени и изглеждаха смайващо котешки, и сигурно щях да се притесня, ако не бях вече достатъчно притеснен.

— Е, да чуем — подканих я.

— Съвсем просто е. Камъкът Треллан ще ни позволи да преминем през онова, което блокира…

— Не — прекъсна я Мороулан.

— Защо не?

— Няма да го направим така.

— О? Нима? Моля те, обясни ми тогава как ще го направим? — Иронията се изля от устните й на пода и изпълзя чак до краката на Мороулан.

Очите ми се завъртяха от само себе си. Тръгнах към другия край на стаята, за да не чувам. Отдавна ми беше омръзнало да слушам как си викат Мороулан и Алийра. Установих, че е едно от нещата, които не са ми липсвали, въпреки че дрязгите им никога не са ме притеснявали кой знае колко. Зачудих се дали дългият ми живот в самота не ме е направил по-малко търпелив към дребни неприятности.

„Не, шефе, само те е направил по-самовглъбен“.

„Хайде млъкни“.

„И нетърпелив също“.

Изръмжах му психично и седнах до стената. Мороулан и Алийра след една-две реплики тръгнаха към вратата, която бяхме открили с Тилдра. Предполагам, бяха решили, че като ще се карат, могат през това време да проучат разказа ни.

Тилдра дойде и седна до мен. Казах й:

— Каквото и да стане, за мен беше удоволствие, че можах да си поговоря с теб.

— Благодаря, Влад. И аз изпитвам същото.

Зачудих се дали наистина е така. Това му е трудното с исола — никога не можеш да си сигурен какво изпитват. Драгарите сигурно не ги притеснява да не знаят какво изпитва някой, но с нас, източняците, не е така. Зачудих се също дали Тилдра щеше да се притесни, ако знаеше, че когато наистина харесва някой, този някой непрекъснато трябва да се чуди колко е искрено и колко е показно.

След малко Мороулан и Алийра се върнаха през вратата, дойдоха при нас и Мороулан заяви:

— Така. Вече имаме план.

— Това му се вика късмет — въздъхнах аз.

Той присви очи, но явно реши да го пропусне. Толкова по-добре за него.

„Влизаш в обичайното си настроение, шефе. Нали?“

Изсумтях наум на познайника си, а Мороулан каза:

— Сега ще опитаме нещо с камъка Треллан. Ще…

— … го използвате, за да пробиете онова, което ти пречи да отвориш портала?

Той затвори очи и отново ги отвори. После бавно ми обясни плана. Едната вежда на Тилдра леко трепна, а очите на Алийра станаха сини. Накрая Мороулан попита:

— Някакви въпроси?

Не знаех откъде да започна с въпросите.

— Откъде ви хрумна точно тази идея?

— Отчасти заради вашата река от аморфия. Фактът, че я имат, променя всичко. И нещо повече: това — убеден съм — е във възможностите ни.

Изсумтях и промърморих:

— Ако имаш тояга, трябва ти само капачка на коляно.

— Моля?

— А, нищо. Джерегска шега.

Той ме удостои с презрителен поглед и се обърна към лейди Тилдра.

— Наясно ли си с ролята си?

— Да, милорд.

— Алийра?

Тя завъртя очи и Мороулан го прие за потвърждение.

— Да започваме тогава.

„Не попита дали ти си готов“.

„И аз нямаше да попитам“.

Мороулан зае позиция до камъка Треллан и надвисна над него като гъска над гъсетата си. Алийра застана пред камъка, вляво от Мороулан, опря дланите си на него и го заопипва все едно, че търсеше места за хващане. На този етап двамата с Тилдра останахме назад, да не пречим, и само наблюдавахме. Ръцете на Алийра се успокоиха и тя кимна. Мороулан облиза устни. Този жест го познах: самият аз често съм бил в подобно положение — преди да пробваш нещо трудно и малко страшно.

Понякога Мороулан прилича почти на човек. Опря ръцете си на камъка до тези на Алийра и каза:

— Така. Долавям нещо.

— Да — потвърди тя.

Не можех да видя лицето й, но виждах стегнатите мускули на гърба й. При Мороулан бяха мускулите на челюстите. Работеха. Беше приятно да го види най-после човек. Смълчаха се — предполагам, че се бяха свързали психически. Двамата с Тилдра чакахме търпеливо да свършат. Или по-точно Тилдра чакаше търпеливо, аз само чаках. След малко стъпалата почнаха да ме болят — да стоиш на едно място боли повече, отколкото когато вървиш. Размърдах крака и хвърлих поглед на Тилдра, но тя наблюдаваше работещите магьосници.

Изведнъж, без никаква видима причина, жилките в камъка засияха — не много, човек трябваше да напрегне очи, но се виждаше — като жълт фосфор, ако можете да си го представите. Мороулан каза:

— Така. Влад, приготви се.

— Готов съм — отвърнах и не беше съвсем лъжа. Пуснах Маготрепача да се изсипе в ръката ми и усетих много лека, едва доловима вибрация в него, сякаш изгаряше от нетърпение.

„Шефе…“

„Не сега, Лойош. Не искам да мисля за това“.

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи тази работа с немисленето. Но точно в този момент наистина не исках никакви разсейвания, защото ако планът на Мороулан се получеше, нещата тепърва щяха да станат интересни. Опипах сабята на кръста си, понечих да проверя за камите си, но си спомних, че повечето от тях лежаха на парчета из стаята. Ръката ми неволно докосна канията на моргантската кама, която още беше с мен; върна се отново на дръжката на сабята и остана там, все едно че съм готов бързо да я извадя — все едно че съм готов за действие. Мороулан сигурно щеше да се впечатли, ако ме беше погледнал през рамо. Дженоините — ако се появяха — сигурно щяха да видят колко съм готов за действие и щяха да умрат от страх.

— Улавям нещо — промълви Алийра. — Отваря се. — Забелязах ръцете й, които вече стискаха камъка много силно. Пръстите й бяха побелели. Вгледах се за някаква промяна в самия камък, но не забелязах нищо.

— Хайде, Влад — подкани ме Мороулан с онзи тон, когато се мъчи да овладее емоциите си — много често всъщност.

Кимнах, въпреки че не можеше да ме види, и започнах много тихо призивното си заклинание към Вийра. Беше едно от старите, от първите, които бях научил в живота си, и тук няма да го повтарям. Отначало изпълнявах само жестовете, но скоро усетих присъствието на Мороулан и през него, после през това на Алийра, улових посоката, в която — ами, насочих усилията си. Редях стиховете отново и отново, опитвайки се да доловя някакъв отклик или поне да усетя, че продължавам по верния път.

Странни са нещата, които съм правил в главата си. По един или друг начин точно там е цялата магия; това „вътре“ е цялата магия и точно затова е магия — държиш се с това, което е побрано в черепа ти, като с някакъв свят, в който можеш да вървиш, свят, изпълнен с предмети, с които можеш да боравиш; същества, с които можеш да общуваш; гледки, които можеш да наблюдаваш. Тази частица вещерство е като малък планински ручей и стъпалата ти газят и цопат през него. Тази частица чародейство е лост, с който можеш да обърнеш камъни, и ти пъхтиш и се потиш, докато камъкът не се задвижи, и изпитваш задоволство, щом го видиш да се търкаля по склона на някакъв хълм. А призивните слова бяха приказка с Богинята демон, която имаше съвсем бегла и случайна връзка със съществото, което бях срещал и което понякога ми беше помагало, беше ме използвало и ме използваше за цели, които едва можех да си въобразя.

Разговорът беше съвсем едностранен — можеше ли да бъде иначе, след като беше творение на моята същност? Едностранен, и при все това (точно тук е магията), изглежда, бе постигнал нещо, защото докато стоях в онзи свят, чийто въздух едва можеше да се диша, в онази стая, чието съдържание беше почти непонятно, вършех с главата си неща почти неописуеми и усещах връзката със самия себе си на почти непреводим език, ето че пред истинските ми очи се появиха смътни червени и златни искри, породени от нищото, които заблещукаха за миг, преди да добият очертания, очертанията да станат плътни и да се превърнат в самата Богиня, която се появи изправена, висока, с кисела гримаса и каза:

— Е, тук съм. Сега трябва да ми кажете: вие предатели ли сте, или глупаци?