Стивън Бруст
Исола (11)

9.
Как да прекъснем нежелана новина

Тилдра се намръщи.

— Моля?

— Стара джерегска шега. Хайде да се връщаме.

— Къде да се връщаме?

— В затвора ни.

Погледнах я в лицето и реших, че се бори между вежливото съгласие и грубия въпрос дали не съм си изгубил ума. Вежливо я отрязах, преди да й се наложи да избира.

— От това място — махнах широко с ръка — ме полазват тръпки. Нямам предвид само тук, а цялата околност. Дженоините ще могат да ни намерят където и да сме на техния свят, ако поискат, тъй че докато сме навън, само ще затрудним Мороулан и Алийра.

— Аха. Значи си се примирил, че ще те спасяват, така ли?

— Още мисля по въпроса.

— И имаш нова идея?

— Хм. Нещо като план.

Тя се усмихна.

— Нищо против от моя страна.

И тръгнахме обратно към сградата, доскорошния ни затвор. Сигурно трябваше да се изненадам, че не е изчезнала, докато не я виждахме, но не беше и вратата си стоеше там, където я бяхме оставили. Влязохме вътре. Вратата изчезна, но нямаше да й доставя удоволствието да се изненадам от това.

„Та какъв е планът този път, шефе?“

„Ако ти го кажа, ще ми се смееш“.

„Най-вероятно“.

„Можеш много да научиш от Тилдра“.

„Океанът казва, че водата е мокра. Снегът казва, че ледът е студен“.

„Това да не е както джерегът казва, че йенди е влечуго?“ „Млъкни, шефе“.

Огледах голямото празно помещение на големия празен свят, прецених положението си, помислих над идеята си и се опитах да си внуша оптимизъм. Погледнах оковите, които си висяха на същото място на стената. Дженоините можеха да ни върнат в тях по-лесно, отколкото ни бях измъкнал. Но защо да го правят? В края на краищата цялата причина да…

— Тилдра, смяташ ли, че съм параноичен?

Тя примига.

— Лорд Талтош?

— Непрекъснато виждам коварни заговори навсякъде и си въобразявам, че всички трябва да крият по два-три подмолни пласта зад всяко свое действие.

— Спомнете си аферата с Магьосницата в зелено, милорд. В онзи случай мисля, че се оказахте прав.

— Тя е йенди.

— А тези тук са дженоини. Много по-смущаващи. С една йенди човек поне знае, че всичко е подмолно и подвеждащо. Колкото до дженоините… ние не ги разбираме и не знаем дали те ни разбират.

Кимнах.

— Да. Вярно.

Тя продължи:

— Мисля, че е разумно да се чудим дали правим това, което те искат от нас — дали са планирали всичко и всяка стъпка, която предприемаме, е според техните желания. Сетра не каза ли точно това? Все пак не е сигурно, защото се държим непредсказуемо и все още не знаем в каква степен те могат да ни предвиждат и да ни разбират. — И добави: — Работя по това.

— Работиш по това?

— Да.

Дощя ми се да я попитам как точно работи по това, но ако искаше да го знам, щеше да ми го каже. Е, добре. Трябваше да продължа по своя „план“ и да приема, че съм прав в предположенията си, докато не разбера, че греша, когато сигурно щеше да е твърде късно и нямаше да ми се налага да се притеснявам. Фатализмът си има и някои предимства.

— Гладни ли сме, Тилдра?

— Не, благодаря.

Изсумтях и си разменихме няколко остри шеги с Лойош. Тилдра отиде до стената и седна, прегърнала колене — успя и на тази поза да придаде достойнство и изящество. Попитах я:

— Тилдра, какво точно представлява душата?

— Надявам се, че въпросът ти е риторичен, Влад. Никога не съм изучавала магическата философия. Знам само обичайния отговор — това, което остава след смъртта на физическото тяло — жизнената есенция — личността, отделена от материята.

Кимнах.

— Мда. И аз не съм изучавал магическата философия. Май ще трябва да го направя някога.

— Важно ли е?

— Да.

Тя ме погледна с любопитство. Пипнах дръжката на моргантската кама и рекох:

— Тези неща унищожават души. Точно в този момент би било много полезно да знам какво точно унищожават и как го правят, и какво означава всичко това. Старая се да избягвам да съм объркан в критичен момент.

— Разбирам. Боя се обаче, че не мога да ти помогна.

Вече ми беше помогнала. Облегнах се на стената до нея и се замислих за душата.

„Шефе, защо винаги ставаш толкова философски настроен точно когато…“

„Млъкни, Лойош“.

Той се изкиска в ума ми; не му обърнах внимание.

Да мислиш за душата като за поле от магическа енергия, обикновено затворено в едно живо тяло, може да е непълно, но също така може да е от полза донякъде; най-малкото, доколкото знам, точно така я третира една моргантска кама. Това определение все още не обяснява как нещо толкова мъгляво като личността може да се съдържа в едно поле от магическа енергия, но моргантските оръжия са прословути с това, че не се интересуват от личности.

Щом за една моргантска кама беше напълно достатъчно, за мен — също.

Хе.

Тилдра ме гледаше. Окашлях се.

— Предполагам, че искаш да разбереш какъв е планът ми.

— Зависи от теб, Влад. Ако смяташ, че трябва да го знам, кажи ми. Иначе — не.

Зяпнах я.

— Ти май наистина разчиташ на мен, а?

— Да.

— В името на Залите на Съда, защо?

— Защото винаги оцеляваш, Влад.

Каза го толкова между другото, че почти ме убеди.

— Ха. Сигурно ме спасяват само за някоя ужасна, зрелищна смърт.

— Ако е така, сигурна съм, че ще я приемеш с достойнство.

— Достойнство? Аз? Едва ли.

Отвърна ми с усмивка, все едно че не го вярваше, и каза:

— Не исках разговорът да става тежък.

— О, не се тревожи за това, Тилдра. Повечето ми мисли са тежки. Мисля, че идва от това, че толкова дълго убивах хора, за да преживявам. Странен начин на живот, като си помислиш, и се старая вече да не го правя, но не мога да го избегна. От друга страна, ти служиш на един тип, известен с това, че е принесъл в жертва цели села, тъй че сигурно съм дребен случай в сравнение с него.

— По-скоро колиби, отколкото села, Влад. И все пак беше война, знаеш ли.

— Всъщност не знаех. Бях си го отметнал като пример колко чаровна може да е скъпата ни Богиня понякога.

— Беше, докато събираше силите си и си възвръщаше наследствените земи. Те почитаха Три’нагори, бог, за който вече почти никой не споменава, и бяха завзели Черен храм, избиха всички в него. Мороулан им го върна и прати душите им на своята богиня-покровителка.

— Разбирам. Тая част от историята не я разказват.

— Лорд Мороулан отказва да се поставя в положението да защитава действията си. Смята го за недостойно.

— Значи предпочита да го смятат за кръвожаден касапин?

— Да.

— Е, може и да има основание.

Всъщност Мороулан можеше да е доста кръвожаден понякога, колкото и да смекчаваше Тилдра нещата. Спомних си за един инцидент в Черен замък. Не му бях обърнал много внимание, защото по това време се бях забъркал в една гадна свада с друг джерег, но помня как Мороулан предизвика един дракон на дуел и после му направи всичко, освен да го остави непресъживим — в смисъл, накълца го здраво горкия кучи син, и се постара смъртта му да е колкото може по-бавна и мъчителна. Не държах много да се задържам на този спомен — не обичам подобни сцени. Но определено беше невъзможно да се отрече, че тази страна от Мороулан си я имаше. Интересно…

— Тилдра — казах изведнъж. — Помниш ли лорд Врудрик е’Ланя, с когото Мороулан се би преди няколко години?

Тя ме погледна озадачено и кимна.

— Можеш ли да ми кажеш за какво беше?

— Не знаеш ли, Влад? Врудрик хвърляше черни петна върху името на Ейдрон.

— Ейдрон? Ейдрон е’Кийрон?

— Да.

— Това ли било? Мороулан му го направи, защото хвърлял черни петна върху името на един тип, който е бил или толкова алчен, или толкова некомпетентен, или в най-добрия случай толкова подведен, че е унищожил цялата проклета от Вийра Империя и е разтворил целия град Драгара в аморфия? Същият тип?

— Ейдрон е един от любимите герои на Мороулан. Мислех, че знаеш.

— Не. Не го знаех. Но Ейдрон… все едно. Странно е, но предполагам, че ще свикна. Хм. Мороулан е’Дриен. Кой е бил Дриен, между другото?

— Съвременник на Кийрон Завоевателя, може би първият шаман, който е бил и воин, или първият воин, който е бил и шаман. Или шаманка. Гениална, страховита, изобретателна, могъща и емоционално нестабилна личност.

— „Или шаманка“? Мъж или жена все пак?

— Както го разбирам, Дриен се е родила жена, но се е превърнала в мъж някъде по време на основаването на Империята. Може да е било и обратното. Не знам дали мъжът, или жената е имала потомство, или и мъжът, и жената. А може би историята е невярна, но преданието е такова.

— Разбирам. Хм. Но тогава… все едно. А другата история? Онази за Мороулан, дето нападнал Дзур планина, когато разбрал, че във владението му има някой, който не му плаща данъка?

— О. — Тилдра се усмихна. — Да, тя е вярна.

Изкисках се.

— Да можех да го видя този разговор. Не си била там, нали?

— Не.

— Разказвал ли ти е какво е станало?

— Не. Но не вярвам да е било много ужасно. Оттогава са приятели.

— Нима? Тя плаща ли му данъка?

— Не знам — отвърна Тилдра с усмивка.

— Непременно ще го попитам. Някой път, когато не се опитваме да се измъкнем от капан, поставен от полубогове. Което ми напомни, че имах една идея по въпроса. Ще ти я нахвърля грубо…

„Шефе…“

Обърнах се рязко. Мороулан и Алийра бяха дошли. И двамата стискаха мечовете си и изглеждаха така, както се чувствах аз — в смисъл, изпълнени с желание да убият нещо.

— Добре дошли във временното ни свърталище — поздравих ги. — Боя се, че нашето гостоприемство може би…

— Къде са те? — попита Алийра.

Свих рамене.

— Забравиха да кажат къде отиват, когато си тръгнаха. Всъщност забравих да ги попитам. Бях позадрямал в този момент, доколкото помня. А, между другото, Мороулан, любопитен съм дали получаваш някакъв данък от Дзур планина?

— Влад — отвърна Мороулан, — имаш ли изобщо представа какво трябваше да направим, за да се върнем тук? Само докато намерим мястото, още повече да проникнем, Некромантката трябваше дванайсет часа да измъква спомени от Чернопрът — не знаеше, че се пазят. След това…

— Колко време изтече във вашия свят?

— Не много. Два дни. Два много натоварени дни, бих добавил.

Кимнах.

— Тук — няколко часа. Малко храна да сте донесли? Пастърмата и шунката нещо се повмирисаха.

Мороулан и Алийра се спогледаха.

— Не. Съжалявам.

— Тогава май ще е по-добре да тръгваме.

— Да. Това е идеята — каза Алийра. Мороулан се мръщеше съсредоточено — искаше ми се да повярвам, че прави каквото трябва, за да ни измъкне.

— В смисъл, стига дженоините да са навити да ни пуснат. Мислите ли, че са навити?

— Вероятно не. — Господарят на Черен замък изведнъж вдигна глава. — Но сме подготвени за тях, ако се опитат да ни спрат. За жалост, порталът пак се затръшна. Ще се опитам да го отворя. — Отново видях, че държи тънкия си черен магьоснически жезъл. Този път забелязах нещо: синия пръстен, който винаги носеше на лявата си ръка, вече го нямаше, а бях напълно сигурен, че само допреди миг си беше на мястото. Добре, фокусът беше добър, блясък някакъв имаше в него. Блясъка винаги мога да го уважа, стига да не пречи на практичността.

Вгледах се в Мороулан, все едно че го виждах за първи път; всичко, което ми бе разказала Тилдра, бръмчеше из главата ми. Ейдрон? Определено беше много по-сложен, отколкото си го мислех. Изведнъж ми хрумна дали двамата със Сетра не са били любовници. Виж, това беше интересна мисъл и сигурно щях да се връщам към нея в някоя от многото си студени нощи — стига, разбира се, да ми позволяха да имам много студени нощи.

Което изведнъж ме върна към настоящето.

— Сетра е в играта, нали?

— Да — отвърна Мороулан. — И е в Черен замък, в Кулата. Чака да ни помогне.

— Сигурен съм, че знае, че помощта й най-вероятно ще е недостатъчна или ненужна.

— Да.

Усетих, че съм се намръщил, а стомахът ми изръмжа да ми напомни как се чувства и той.

— Стана! — каза изведнъж Мороулан. — Насам, бързо.

На шест стъпки зад него нещо сияеше във въздуха с цвета на злато.

— Дотук добре — каза Алийра. — Да побързаме: порталът няма да стои отворен вечно. Тилдра, ти първа. Бързо, Влад.

„Закъсняха, шефе“.

„Така изглежда“.

Тилдра пристъпи към нея.

Нещата понякога се оказват толкова на ръба — аха-аха да стане това, или съвсем за мъничко — онова; едното и другото, клатят се на везните така, че сякаш има миг, в който се случват и двете и не се случва нито едното, и виждаш съвсем ясно всеки от двата пътя, като псиотпечатък, задържани на място от силата на взаимното изключване. Понякога животът — твоят или на някой друг — зависи от решения, идващи с шепот, на косъм, с частица от дъха, с избора да поемеш по единия път или по другия. Имаш ли силата на волята да направиш онова, което знаеш — знаеш, — че е правилното, или апетитът ти ще надделее над този миг? Ще позволиш ли мигновеният гняв да отприщи езика ти и да отвори рана, която никога няма да се изцери, или ще успееш да го удържиш достатъчно дълго — едва за частица от секундата, — за да се спасиш?

Понякога е съвсем на ръба.

Пристъпих напред и…

… докато стъпката ми заглъхваше, почти чух…

… безкрайно разтеглен миг, нищо не се случва, безкрайно говорене, но прекалено бързо…

… изведнъж осъзнах…

… гласове, шепнещи в тишината, и тишина, която не го нарушава…

… стъпало, което се спуска почти едновременно на едно място и на друго… заема две места наведнъж, но нали точно това е движението…

… че Лойош вече не е с мен. Още преди да…

… само усещането, без да можеш да разбереш откъде произтича, освен…

… целият живот е движение, да си тук и там в едно и също време, или тук и там едновременно, или да отричаш времето, или мястото…

… разбрах, че обкръжението ми се е променило, че не знам къде съм, че…

… че произтичаше от себе си, ако такава отлика е валидна без време и място, откъдето да произтича, а гласовете…

… което трябва да е никъде, а никъде е…

… знаех, че Тилдра, Алийра и Мороулан бяха преминали, докато аз се хвърлях…

… появи се с очи, с уши и други неща, които…

… навсякъде е тук и там, а там трябва да е път към…

… защото бях изгубил връзка с познайника си и той…

… ми оставиха чувството, че ме гледат, сканират, анализират и най-сетне…

… да го овладея, или поне да действам, или най-малкото да взема решение…

… толкова години, откакто се бях почувствал…

… така пренебрегнат и така допуснат…

… да държа верига от златна светлина, в ума си, ако не другаде, така че в и през щита от вихрещо се злато, което изведнъж…

… на ръба на паниката…

… да спра или да продължа…

… сякаш беше място, а не нещо и можех да…

… но това, като толкова други неща, се проваля само, така че…

… прекъснатата крачка, стъпката, която на свой ред ти позволява да…

… да навлезеш и да преминеш, и да те промени…

… опитах се да не мисля за него, а да повярвам на него и на себе си, и просто да…

… възел от мисъл и резонанс от преживяно, така че успях, или си помислих, че успях, или почти успях да…

… вихрещи се коридори от злато, отвътре и отвън, и отново през тях, и съм…

… и мисля, че стана, защото онова, което беше пред мен, се оказа зад мен, и тук се превърна в там, което беше добре, защото…

… да се свържа отново с познатия ми познайник и…

… най-сетне някаква реалност…

… се върна.

— Добре — казах или си помислих, легнал по очи на студения под. — Или е едното, или е другото.

— Добре ли си, Влад? — Чак след миг осъзнах, че гласът е на Тилдра, а след още малко време разбрах, че въпросът чака отговор. Отговорът ми беше непосилен.

— Влад?

Извърнах глава към нея. Гледаше ме отгоре, с невъзможно високата си фигура, и се надявах да вижда, че поне донякъде съм в съзнание.

„Добре ли си, шефе?“

„Питай ме нещо по-лесно, да разбера това ще ми трябва време“.

„Къде се дяна?“

„Точно това мислех да те питам и аз“.

Някъде в този момент осъзнах, че всъщност не сме отишли никъде — все още си бяхме в затвора на дженоините.

— Влад? — Беше гласът на Мороулан. Успях да извърна глава и видях, че двамата с Алийра също са си още тук. Значи нищо не се беше променило. Но всичко се беше променило.

Ден от живота ми.

Успях някак да промълвя:

— Колко време?

Собственият ми глас прозвуча в ушите ми по-слаб, отколкото го чувствах.

— Как си? — попита Алийра. Никой ли не можеше да отговори на един проклет от Вийра въпрос?

Понечих дай отвърна нещо рязко, но беше нужно голямо усилие, затова казах само:

— Пресъхнал.

Мороулан поднесе манерка към устните ми и отпих от водата. Адски вкусно. Щях да го попитам откъде я е взел. Вода. Чудесно нещо. Кой да го знае?

— Какво стана, Влад? — попита Мороулан. Да бе. Сякаш аз бях най-подходящият за такъв отговор.

— Колко време изтече? — повторих. Вече ми беше по-лесно да говоря. Отворих очи, без да знам кога съм ги затворил. Алийра и Мороулан бяха точно над мен и ме гледаха. Тилдра не се виждаше. Лойош стоеше на пода до лявото ми ухо. Да си в центъра на такова внимание не беше толкова приятно, колкото може би съм очаквал.

— Доколкото мога да преценя, беше в безсъзнание около девет часа.

— По-скоро десет — каза Алийра.

— Според мен…

Прекъснах го.

— Какво правехме през това време?

— Не успявахме да отворим отново портала — отвърна Алийра и го изгледа накриво.

— Добре. Някой би ли ми помогнал да стана?

Мороулан подаде ръка. Надигнах се с негова помощ, а след малко вече можех да стоя сам. Стаята се завъртя, после се успокои и…

— Какво по…

— Какво има, Влад?

— Къде сме?

Въпросът се посрещна с пълно мълчание. Което значеше, че отговорът нямаше да ми хареса.

— Влад, в същата стая сме, където бяхме през цялото време — каза Алийра.

Да. Това бе едно от нещата, които нямаше да ми харесат.

Тилдра вече също ме гледаше.

— Какво има? — повтори Мороулан.

Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Откъде да започна?

— В това място има нещо повече, отколкото вижда окото. Или през цялото време сме били заблудени от илюзия, или в момента аз съм заблуден от такава.

Алийра затвори за миг очи и ги отвори.

— Не засичам никаква илюзия.

Свих рамене.

— Навярно би могъл да ни опишеш какво виждаш сега — каза Мороулан.

— Ей там, на пода. Има някаква скала или голям камък. — Отидох до него, но не го докоснах. — Висок е около три стъпки, дълъг е към пет и стъпка и половина широк в най-широката си част, но много неправилен и ръбест. Общо взето е тъмносив, с розови жилки.

Погледнах ги през рамо. Гледаха мен, не камъка.

„Не го виждам, шефе“.

„Не се учудвам“.

— Ей там — продължих, — до стената има няколко големи глинени съда, със зелени и черни геометрични фигури под гърлата. Високи са почти пет стъпки и… — Отидох до тях. — Единият сякаш е пълен с пясък, друг с пепел, този — не знам — прилича на вода, но не бих заложил на това, а последният е с нещо като много малки раковини.

Завъртях глава.

— По-нататък — ето там — е вратата, която намерихме двамата с Тилдра. Сега се вижда съвсем ясно.

Мороулан и Алийра я погледнаха. Тя сви рамене и каза:

— Да, наистина намерихме една врата там.

Обърнаха се отново към мен.

— Друго какво? — попита Мороулан.

— Всички рафтове са пълни.

— С какво?

— Онзи там е с оръжия. Искам да кажа с разни неща, които явно са оръжия — поне на мен ми приличат на оръжия. Мечове, ножове, ками, копия, пики. Такива неща. Трябва да са поне стотина. Онзи там е пълен с… жалко, че не можете да го видите… пълен е с кристали. Някои са големи колкото нокътя ми, други колкото юмрука ми, други — колкото пъпеш. Малко ме плашат. А цветовете варират от бледорозово до тъмночервено, почти до черно. И двата големи са черни на цвят. Както казах, изглеждат малко страшно.

Окашлях се.

— На рафта ей там, в другия край, има непознати за мен предмети. Повечето са от метал, с много странна форма — нещо като колела, съоръжения със занитени части, някои — с кожени ремъци или нещо такова. Някои ми напомнят за странния предмет на Сетра. Склонен съм да допусна, че са някакви магически устройства, но не знам. Не бих пипнал никое от тях. А на последния рафт, този там, предметите са още по-странни, но между тях разпознавам пранги.

— Така — продължих. — Толкова за рафтовете. Всички стени са боядисани на шарки черна боя, на нещо като сиво-син фон. И фигурите са, хм, може би магически. Геометрични форми. Стените са покрити с тях от горе до долу и между тях са надраскани разни символи. Мога да ви ги нарисувам, ако искате.

— Да — каза веднага Алийра и в същото време се обади Мороулан:

— По-късно, може би.

Изсумтях.

— Освен това има по една маса в двата края на помещението, със столове. Всички са от метал и много по-големи от тези, които използваме ние. А иди, че го разбери, а? О, и таванът изглежда също като преди, само че по него има повече осветителни тела, отколкото си мислех.

— Е, това е — приключих. — Явно са направили нещо с главата ми през последните — колко? Осем часа? — иначе нямаше да мога да видя всичко това. На вас оставям да решите, умни хора, дали съм вкаран в илюзия, или всички вие сте заблудени. Ако заложим на мнозинството, бих предположил, че на мен ми се привиждат разни неща. Налице е и фактът, че двамата с Тилдра така и не се спънахме в някое от тези неща. И фактът, че не мога да си представя защо ще бъркат в главата ми, за да мога да видя това, което в действителност е тук. Възможно е да са направили и други неща, за да им изпълня плановете. Но не желая всички да се възхищавате колко съм спокоен, хладнокръвен и сдържан, докато обсъждате факта, че са бъркали в главата ми. Е, ваш ред е.

Алийра се обърна към Мороулан:

— Мен най-много ме интересува камъкът.

— Да. Не ти ли звучи познато?

Тя кимна. Почувствах се пренебрегнат. Лойош ме близна по ухото. Тилдра дойде и застана до мен, без да казва нищо и без да ме поглежда, но беше мило от нейна страна.

— Струва ми се, че трябва да ме изключите от плановете си — казах кротко.

— Имаш ли чувството, че са бъркали в ума ти?

— Не.

— Или сондирали?

— Не. Но изглежда вероятно, нали?

— Възможно е. Но по-вероятно изглежда някой да е омагьосал очите ти и сега магията да е премахната.

— Разбира се. Но защо? И впрочем, как?

Тя поклати глава. Междувременно Мороулан и Алийра бяха приключили разговора си. Той се обърна към мен:

— Влад, няма да ти казваме плановете си, докато не сме сигурни дали са бъркали в ума ти.

— Ей! Знаеш ли, че идеята не е лоша. Трябваше сам да се сетя.

Отвърна ми с мороуланския си поглед. Отидох до стената и седнах. Нямах желание да използвам дженоинските мебели.

„Е, Лойош. Знаеш как го правим това“.

„Точно сега ли, шефе?“

„Точно сега“.

Алийра се приближи.

— Влад, чудех си, онзи камък, който ни описа, има ли някаква…

— Не сега, Алийра. Зает съм.

Тя ме изгледа с вдигната вежда — сигурно си помисли, че се шегувам.

— Изследват ми ума. Няма да отнеме повече от няколко минути.

Алийра се озърна към джерега, поклати глава и ме остави на мира, за да си продължи приказката с Мороулан. Опрях глава на стената, затворих очи и се помъчих да не мисля за нищо. Никога не съм бил добър в немисленето за нищо.

Лойош го беше правил може би пет-шест пъти и започваше да става добър — почувствах нахлуването, но без онова неприятно дрънчене и тропане отвътре, все едно че са те сръгали с лакът, само че в мозъка. Седях си спокойно и чаках, не мислех за нищо, освен какво става в главата ми. Мисленето какво става в главата ти е добър начин да се почувстваш окаяно, ако не разполагаш с други методи подръка, но такива нямаше. След като Лойош поровеше и подушеше из ъгълчетата на мислите ми, щях да получа неочаквани проблясъци за мигове от миналото си. Спомних си спускането в Портата на смъртта, гледката с ръцете ми, стискащи въжетата, жуленето по дланите ми, и понякога зървах темето на Мороулан долу под краката ми, чух рева на водопада. Спомних си учестения дъх на Коути в ухото ми, пръстите на ръката ми по гръбнака й. Спомних си поклащането на корабна палуба под стъпалата си, скрибуцането на платна и реи и безкрайното синьо-зелено на морето. Спомних си студените пръсти на Некромантката, опипващи душата ми, и върха на Чернопрът, опрян в гърлото ми, гласа на Имперския инквизитор, докато Глобусът кръжеше около главата ми и Императрицата гледаше, и смеха на сериола, повел ме по околни пътища към Стената при Гробницата на Барит.

Това, че някои от спомените не бяха неприятни, само показваше колко все по-добър става Лойош.

След малко той заяви: „Наред е, шефе“.

„Наред ли?“

„Наред“.

„Какво значи «наред»?“

„Значи, че е наред“.

„Добре, като във «всичко е наред»?“

„Точно това наред имах предвид, шефе“.

„Добре, това, мисля, че го схванах. Сега по-трудната част: Колко си сигурен?“

Той се поколеба.

„Доста“.

„Доста?“

„Доста“.

„Какво значи «доста»?“

„Значи, че съм доста сигурен“.

Не точно този отговор исках. Забелязал съм, че често не получавам точно отговорите, които искам, но въпреки това продължавам да питам.

„А, и шефе…“

„Да?“

„Вече и аз го виждам“.

„Виж, това вече е нещо. Или аз не съм омагьосан, или и ти си“.

„Хе. Аз съм джерег, шефе. Още не е родено съществото, което може да ме омагьоса“.

„Малък самонадеян кучи син си ти, нали?“

„Адски вярно“.

— Ето ме и мен — обявих на цялата зала. Никой не аплодира, но Тилдра ми се усмихна. — Лойош е убеден, че в мозъка ми вероятно не е бъркано, каквото и да значи това.

— Вероятно? — Алийра се намръщи. Свих рамене.

— Повече от това не мога. Приемете го, каквото е. И той вече вижда същото като мен.

— Което значи — изсумтя Алийра, — че вероятно и той е омагьосан като теб.

— Той е джерег. Съществото, което може да го омагьоса, още не се е родило.

Алийра се намръщи, погледна Мороулан да види дали е съгласен с това и сви рамене.

„Благодаря, шефе“.

„Няма проблем, приятел“. На глас казах:

— Мороулан, сега можете ли да ми кажете какво се случи?

— Какво се случи ли? — Беше се облегнал на стената, където ни бяха оковали, скръстил ръце, хладен и невъзмутим външно.

— Опита се да ни върнеш у дома.

— О. Нищо не стана. Те запечатаха портала.

— Значи сме затворени тук.

— Засега — да.

— Разбирам. Това, ъъъ, затваряне на твоя портал, лесно ли е?

— Не е.

— Защо ще искат да ни държат тук тепърва, след като можеха да ни държат тук от самото начало?

— Не знам — каза Мороулан. — И много бих искал да го разбера. Дали всичко това е част от техния план, или и те импровизират като нас? Досещаш се, че въпросът е много важен.

— Радвам се, че не съм единственият параноик в стаята.

— Не е параноя, Влад, ако те наистина са…

— Това вече го чух. Добре, значи можем да си изкараме цялото време в чудене дали всичко това са го планирали и дали всяка наша стъпка е според желанието им, и когато свършат с нас, да ни смачкат като буболечки. Или обратно, можем да престанем да се чудим какви следващи ходове ни гласят и да започнем да мислим какви ходове да им изиграем ние.

Мороулан изсумтя и отвърна:

— Добра идея, Влад. Как мислиш да я осъществиш?

— Нищо сложно. Току-що измислих да ги убия и да продължим оттам.

Алийра сви рамене и каза:

— Няма да навреди.