Стивън Бруст
Дракон (7)

6.
Атака и контраатака

Съществуват, според Сетра Лавоуд — знам го от една кратка беседа, която трябваше да изслушам преди да тръгна на война — две основни философски школи за пълководството: водиш в челото или водиш отзад. Първото е по-добро за бойния дух, но може да има неприятни последици в случай, че офицерът бъде убит. Второто има много предимства по отношение на комуникацията и преценката на обстановката, но войниците не се бият толкова добре за водач, който е скрит някъде на безопасно. Сетра твърди, че всъщност зависи от обстоятелствата и че един добър пълководец трябва да е готов да води по единия или другия начин, зависи кое е по-уместно. В случая с нашите врагове, офицерите, командващи бригади — една бригада включва около три хиляди бойци според разузнавателните данни на Сетра, — водеха в челото. Размерът на една бригада е логичен, обясни ми тя, защото това общо взето е най-голямата възможна бройка, при която войниците могат да чуят какви команди им реве офицерът. Другите офицери бяха в тила, заедно с командира на магьосническия корпус и съответните адютанти. Бригадният, като компромис със съображенията за сигурност, обикновено биваше обкръжен от елитна група воини, обрекли се да го бранят в хода на битката. Офицерите с по-високи чинове също разполагаха с такава защита, но нямаха толкова нужда от нея — предполагам, че беше символ на власт, също както многото телохранители в дома Джерег.

Разполагането на магьосници в битката също варира според вкусовете и ситуацията, но най-често магьосниците са придадени към бригадата и се държат близо до бригадния. Така не само могат бързо да получават заповеди, но могат и да защитават офицера, ръководещ съответната част от сражението.

Схванахте ли?

Споменавам всичко това, защото ми мина през ума, докато вървях към онази могилка зад фронтовата линия, където се сражаваше ротата ми, за да намеря командния състав на противника.

С други думи, трябваше да се изкача срещу елитна сила ветерани и известен брой магьосници, за да постигна целта си.

Та какво търсех тук все пак? О, да, бях си изтървал нервите и се самонавих (никой друг не мога да виня) да предложа услугите си на Мороулан, а той се оказа достатъчно невъзпитан да приеме, това стана. А сега…

А сега нещата се движеха точно както исках, макар всичко сякаш да беше замръзнало на място. Получих си каквото исках. Не е ли страхотно?

Все пак, както вече казах, не обичам да чакам и особено когато съм взел някое твърдо или спорно решение, искам нещата да се движат, а обикновено когато искам нещата да се движат, всичко се забавя.

Тук няма нищо изненадващо: след като вече си решил да направиш нещо, ти трябва време да съставиш планове, да събереш материал и чак тогава да задвижиш плановете си, и заради всичко това събитията се разгръщат твърде бавно. Нещата стават твърде бързо, когато си принуден да се задействаш, преди да си взел решение. Наблюденията ми над Мороулан и Сетра ме научиха, че това е в сила във военните дела, а открай време знаех, че е в сила в собствения ми живот.

Или пък вселената просто е извратена — това е другото възможно обяснение.

Все едно, няколко дни прекарах в безполезни и безцелни разговори с Мороулан, който се съгласи, че бих могъл да се окажа полезен, но беше вбесяващо неясен в подробностите. Изглежда, разбираше, без да съм му го казал, че съм се навил да му помогна. Това на свой ред усилваше подозрението ми, че боят е бил нагласен от страна на Мороулан, за да ме привлече, и доста време запазих това подозрение, но няма да ви държа в напрежение: след време разбрах, че Мороулан няма нищо общо с него; нападението си беше точно това, което изглеждаше.

От време на време драконите правят и по нещо очевидно и пряко, нещо, което не е нищо повече от това, което изглежда. Смятам, че го правят, за да те изкарат от равновесие.

Срещнах се с Мороулан, Сетра, Алийра и някаква бледа драконка, която не познавах. Мороулан не ни запозна. Нищо не казах, защото не знаех какво да кажа, а и все още леко се притеснявах в присъствието на Сетра Лавоуд.

Тя разтвори карта, посочи едно петно и каза:

— Удряме тук, изчакваме за контраатака и се изтегляме ето оттук, към Източните планини.

Около масата последваха кимания. Бях там отпреди не повече от половин минута, а вече се бях объркал.

Тя продължи:

— Разбира се, ако няма контраатака, продължаваме оттук, удряме тук, тук и тук, докато контраатакуват, след което се изтегляме според плана. Ако ни позволи да продължим по целия път до ето тук, можем да му наложим обсада, но не мога да си представя, че ще го отиграе така.

— Каква ще бъде организацията ни? — попита Мороулан.

— Дивизиони. Три. Държа всеки да е самостоятелен, със своя пехота, конница, магьосници и инженерни части. Първи дивизион ще е моят и ще извърши атаката. Другите ще пазят фланговете и ще прикриват изтеглянето.

— Марш в колона значи? — каза Алийра.

— Пътищата, водещи към и от района са много. След като приближим планините, ще се съберем на бивак. Тук. — Посочи друго петно. — Снабдяването можем да го уредим от района по маршрута; ще трябва да го уговорим, ако сме на запад от река Плосък камък или на север от Костенурка. Кой отговаря за логистиката?

— Аз ще се заема лично — каза Мороулан.

Сетра кимна.

— Магията.

Бледата заговори. Косата й беше много черна, а гласът й — тих.

— Главният му магьосник се казва Ори…

— Ори! — изтърсих неволно.

— Какво има, Влад? — попита Мороулан.

— Нищо — отвърнах смутено. — Все едно.

Жената погледна към мен, или по-скоро през мен, след което продължи:

— Специалист е по разузнавателни магии; особено в подслушването на съвети. Тази среща съм я предпазила. Трябва винаги да го правим и да избягваме да обсъждаме плановете си без защита. В боя едва ли ще ми излезе с нещо, което не мога да контрирам, но ще хвърля непрекъснато заклинания към нас, за да отвори работа на маговете ни и да не могат да спретнат нещо по-голямо.

Сетра кимна.

— Нещо друго?

— Да — каза Алийра. — Той защо е тук? — Гледаше към мен.

Сетра се обърна към Мороулан.

— Защото аз го поисках.

Алийра отвори уста, но се отказа и си замълча.

Заседанието приключи. Алийра и драконката, която не познавах, напуснаха, Мороулан и Сетра обсъждаха тихичко разни подробности около снабдяването, от време на време навлизаха в теми на военната теория, за които ми пукаше точно толкова, колкото ги разбирах, а аз си седях и зяпах картата. Беше псиотпечатък, като онзи, дето ми го беше показал Мелестав, но беше по-подробен и дори по-ясен.

По едно време Мороулан забеляза, че още съм при тях.

— Какво има, Влад?

— Ъ? А, нищо. Просто гледам картата. Обичам да гледам карти.

— Браво. Никакви въпроси ли нямаш?

— О, имам много въпроси, но не знам дали ще искаш да ми отговориш.

— Например?

— Например защо планирате изтегляне?

Мороулан погледна Сетра изчаквателно и тя обясни:

— Предпочитам отбранителния бой пред офанзивния, когато е възможно, особено когато числеността е почти еднаква, както ще е сега. Всъщност противникът може да се окаже с числено превъзходство.

— Разбирам. Е, всъщност не разбирам. Какво се опитваме да направим?

Този път Сетра погледна изчаквателно към Мороулан.

— Трябва да обуздаем амбициите му. Това може да стане най-добре, като нанесем сериозно поражение на армията му. Сетра смята, че може да го направи най-добре, като го убеди да ни атакува. Имаме предимство в инженерния си корпус — в смисъл, могат да строят по-бързи и ефективни отбранителни съоръжения от него. Тъй че ще нахлуем в територията му и ще го приканим да атакува, след което ще го сразим.

— Добре. Мисля, че схващам. И после какво? Очакваш да върне меча, дето го открадна ли?

— Може би. След това може да се наложи да преговаряме.

— Какво му е толкова специалното на тоя меч?

— Фактът, че го е поискал.

— Но от всички оръжия в онази стая защо е взел точно това?

— Точно това искам да разбера. Вярвам, че рано или късно ще го разберем.

— Ясно. — Помълчах. — Нещо повече можеш ли да ми кажеш за Барит?

— Какво искаш да знаеш?

— За начало, какви са обстоятелствата около смъртта му?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа това.

— Страхотно.

— Ако задачата ти беше лесна — каза Мороулан, — нямаше да ти плащам толкова скъпо.

— Не ми играй игри, Мороулан.

— Не е игра — сопна се той и ме изгледа с присвити очи. Предполагам, че погледът трябваше да ме сплаши. Понечи да каже още нещо, но изглежда, реши, че ме е сплашил достатъчно и няма нужда.

За да сменим темата, рекох:

— Коя беше бледата жена?

— Некромантката — отвърна той. — Тя ще командва магьосниците ни.

— Некромантката. Чувал съм за нея. Ба си името. Какво, ще ни възкресява мъртвите ли?

— Ако се наложи — каза Мороулан. — Но това и аз го мога. Ако обстоятелствата го наложат, може да ни отвори портал, през който да отидем в едно място, където вечностите отминават за миг и където животът и смъртта нямат смисъл, и където пространството може да се измери само по изкривяването на душата. Много надежден изход, ако нещата се объркат.

Съжалих, че попитах.

— Можехме да я използваме в Пътеките на мъртвите — подхвърлих, но Мороулан не сметна за нужно да ми отговаря. Въздъхнах. — Жалко, че така и не разбирам за какво става въпрос.

— За война.

— Да. Но за какво?

— Отчасти, дали ще продължи да избутва граници.

— Твоите избутва ли ги?

— Още не. Но ще започне, ако реши, че може да му се размине.

— Разбирам. Друго?

Той се поколеба.

— Добре, ще ти кажа една част. От Барит се страхуваха като от могъщ чародей. Имаше голямо влияние в дома и в Империята. Умееше да получава това, което иска. Преди Междуцарствието беше Имперски маг няколкостотин години. Защитаваше се срещу най-различни атаки от различни източници със смайващ успех. Беше… беше много добър.

— Добре, дотук ти следя мисълта.

— Просто беше прекалено добър.

— Моля?

— Правеше неща, които не би трябвало да може. Сам се опълчваше срещу цели армии. Веднъж предизвика самия Империум и накара властта да отстъпи. Такива неща.

— Все едно че слушам за теб.

— Да.

— Е?

— Години наред съм се чудил как успяваше. Стигнах до заключението, че е получавал помощ.

— Що за помощ?

— Точно това е въпросът, нали? Или е било помощта на някое божество, или нещо друго.

— Например?

— Например да е притежавал нещо. Нещо могъщо. Може би предмет някакъв…

— Меч например?

— Например.

— Велико оръжие например?

— Това ми е предположението — каза Мороулан. — Ако се съди по откраднатото.

Кимнах.

— Поради което тръгваш на война, за да си го вземеш, защото го искаш и не искаш да го притежава Форния. — Помислих си, но не добавих: „И поначало заради всичко това му позволи да го открадне“.

— Да.

— А аз тръгвам на война, защото той ме подразни.

— Да.

— Всъщност е логично. Смяташ ли, че това, каквото и да е то, ще ти създаде някакви проблеми?

— Форния не е глупав. Аз пазех имуществото на Барит, а той открадна част от него. Трябва да е очаквал наказание. Той знае, че вероятно ще се изправи срещу Сетра Лавоуд, Алийра е’Кийрон, Некромантката и, ако ме извиниш, самия мен. Щеше да е глупак, ако не се тревожеше от това, което можем да му направим. Това означава, че смята, че е в състояние да ни се противопостави. Трябва да има някакво основание да мисли така.

— Схващам. Какво мислиш? Възможно ли е да е прав?

— Може би. Още ли си заинтересован?

— Знаеш ли поговорката на джерег за магьосниците и ножовете?

— Да. А ти знаеш ли поговорката на дракон за опита да удавиш водата?

— Не, и предпочитам да не я чувам. Може да се окаже твърде изтънчена за мен.

Мороулан се усмихна загадъчно и не каза нищо.

 

 

Върнах се у дома и въпреки схванатия си хълбок почнах да мятам ножове по едно парче дърво.

Никой не ме е учил как се мятат ножове. Убеден съм, че има по-добър начин да се научиш. Но когато преди няколко години реших, че е добре да се науча, направих следното: закрепих на стената едно парче дърво, купих си няколко еднакви ножа и застанах точно на девет крачки от мишената — горе-долу колкото беше дълга стаята ми тогава. И просто започнах да ги хвърлям колкото може по-силно. Още в началото мерникът ми се оказа доста добър — стената не пострада сериозно. Но трябва да съм ги хвърлял около четиристотин пъти, всеки път леко променяйки хватката си, преди първият да улучи с върха напред. След това хвърлях още няколкостотин пъти, докато събитието се повтори. И така нататък.

Представа нямам колко хиляди ножа съм хвърлил и по колко парчета дърво, преди да започна редовно да го нанизвам — точно от девет крачки. Лойош естествено редовно ми задаваше обнадеждаващия въпрос как точно смятам да убедя един противник да заеме подходящата позиция.

Колко време ми отне, докато се науча да улучвам цел от всякакво разумно разстояние ли? Този въпрос е лесен: все още не мога да го правя надеждно. Много по-трудно е, отколкото си мислите, да накараш проклетия нож да се забие с върха напред. А дори и да успееш, е трудно да заковеш противника толкова добре, че да го изключиш от играта; поради всичко това сигурно изглежда, че усилието е било напразно.

От друга страна, ако метнеш нож по някого, той ще се дръпне. Освен това може да извадиш късмет. Всичко, което може да ти даде малко предимство, когато животът ти е на ръба, си струва да вложиш малко труд в него, не мислите ли? И още една причина, също толкова важна, е удоволствието, което получава човек от усвояването на едно умение — от това да се научиш да правиш нещо, което не си могъл преди. Усещането е много приятно всеки път, когато си недоволен от живота. А като оставим всичко това настрана, има нещо разтоварващо в ритуала: вдишваш дълбоко, отпускаш рамене, съсредоточаваш се върху целта, мяташ.

Тъй че се прибрах у дома и замятах няколкото ножа по беззащитното парче дърво.

 

 

На следващия ден за първи път през тази неделя изкарах пълен работен ден в офиса си. Чувствах се малко непривично. Оправих се с няколко молби за заем, проверих разните си инвестиции, пратих едно от момчетата да поосвежи паметта на един разсеян длъжник и хапнах вкусно в една близка гостилница, наречена „Краката на гарвана“. След това си поговорих сърдечно с един от хората ми, който беше започнал леко да злоупотребява и можеше да стане неблагонадежден, помайтапих се с Крейгар и Мелестав и се хванах, че чета скандалното местно бюлетинче, в което нямаше никакви интересни новини. И през целия ден никой не се опита да ме убие. Нямаше дори някоя по-умерена заплаха. Наистина освежаващо.

Следващият ден беше Неделник^[1] и хълбокът ми почти се беше изцерил. Алийра явно си беше свършила работата добре. Казах го на Лойош и той ме посъветва да си я наема за домашна лечителка.

Дали ходя в офиса си в Неделник зависи колко работа ми е останала; в този ден не беше много, тъй че реших да си дам почивка и може би да си доставя удоволствие вечерта в ресторанта на Валабар. Прехвърлих наум списък от възможна компания за вечеря и се спрях на няколко опции. Идеята да изкарам деня в търсене на някое хубаво източняшко момиче, с което да споделя една вкусна вечеря, беше завладяваща. Реших, че с малко късмет мога дори да забравя за глупавата ситуация, в която се бях въвлякъл.

Точно в този момент Мороулан реши да се свърже с мен.

„Какво искаш от мен, мамка му?“ — казах учтиво веднага щом разбрах кой е нахлул в главата ми.

„Да не би да имам нещастието да съм прекъснал нещо?“

„Нищо не си прекъснал; затова съм толкова раздразнен. Какво искаш?“

„Стига да си на разположение, ще съм ти благодарен, ако ме придружиш в едно кратко пътуване“.

„Страхотно. Не се съмнявам, че е опасно“.

„Не е“.

„Шегуваш се“.

„Разочарован ли си?“

„Не, само изненадан“.

„Ако можем да се срещнем тук…“

„Можеш ли да ми оставиш два часа? Искам да си изям закуската и да я оставя да улегне, преди да телепортирам“.

„Добре“ — отвърна той и прекъсна контакта.

Направих си омлет с наденичка, лук, гъби териано и червени пиперки. Не бързах. Лойош почисти чинията ми, докато аз чистех тигана. След това си окачих сабята, скрих малките си изненади на подходящите им места въпреки уверенията на Мороулан и навлякох наметалото си — този път леко, защото ветрецът, духащ през кухненския прозорец, предвещаваше топъл ден. Мороулан най-вероятно щеше да ни заведе на студено място, но ако си бях взел тежкото наметало, най-вероятно щеше да ни заведе на топло място, а не изпитвах желание да пробвам психоконтакт, за да го питам какво да си облека.

Не ми се искаше да търся някой от магьосниците си, затова отидох в Дома на дракона, което се оказа грешка. Барон Локран го нямаше, тъй че се наложи да изгубя много време, докато намеря някой друг, който да може да ме телепортира до Черен замък. Най-лошото беше, че трябваше да потърся Мороулан, за да го питам. Но тъй или иначе се озовах там, без да си избълвам закуската.

Лейди Тилдра ме посрещна с топлата усмивка на лейди Тилдра и след учтивия поздрав не каза: „Лорд Мороулан ще се срещне с вас в библиотеката“, а: „Ако бъдете така добър да ме придружите, ще ви заведа там, където ви очаква лорд Мороулан“. Вариация. Нещо различно.

„Леле, шефе. Какво може да означава това?“

— С удоволствие — казах на лейди Тилдра.

Изкачихме се по парадното стълбище, както обикновено, но продължихме покрай библиотеката по дългия и много широк коридор. Свършваше с врата, която ни отведе към ново стълбище; беше право и широко и стигаше до крило, извиващо се елегантно, преди отново да се изпъне. Горе имаше друг коридор — не го бях виждал досега. Той също беше широк и леко извит. Тилдра отвори една врата и ми махна да вляза пред нея. Стъпих на тясно вито стълбище. Стъпалата бяха железни и водеха високо нагоре. Вратата зад мен се затвори. Погледнах през рамо. Тилдра не ме беше последвала.

„Може да е капан“, каза Лойош.

„Не е толкова смешно, колкото си мислиш“.

Стълбището се оказа толкова тясно, че трябваше едва ли не да се катеря странично и гърбът ми непрекъснато се търкаше в каменната стена. Металното перило беше студено в ръката ми. Стъпалата бяха много. Хрумна ми за миг, че се издигаме много високо, но после едва не се разсмях, като се сетих че бяхме започнали на цяла миля над земята, тъй че разликата във височината не беше кой знае каква.

Най-сетне стигнахме на върха и спряхме пред една дебела черна врата. Постоях около минута като пълен идиот и накрая почуках.

— Влез — каза Мороулан.

Отворих вратата и тя изскърца мелодраматично. Не бих се учудил, ако Мороулан нарочно е поръчал да сложат врата, която да скърца мелодраматично.

Намирах се в кръгло помещение — голямо почти колкото жилището ми. Осветлението се осигуряваше от два полузатворени фенера, които даваха по-малко светлина от онова, което осветяваше стълбите нагоре, което означаваше, че няма да мога да виждам много, докато очите ми не се приспособят. Изведнъж си спомних, че от двора бях видял една единствена кула над Черен замък. В нея трябваше да сме.

„Гениално, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

„Забеляза ли прозореца, шефе?“

„Друго не виждам“.

„Как става така, че зад прозореца е нощ, а докато се качвахме тук, беше ден?“

„И аз се чудех на същото“.

„Страшничко е“.

„Вярно“.

Очите ми започнаха да се приспособяват. Нямаше кой знае какво за гледане, само една ниска маса и два дървени скрина. Кръглите стени на кулата бяха покрити със завеси, тези на прозореца бяха дръпнати; следователно прозорците бяха няколко, около цялата кула. Поне шест. По-малко от седемнайсет, което звучеше утешително и в същото време — леко притеснително.

„Шефе, когато видяхме кулата отдолу, имаше ли прозорци?“

„Не“.

„И аз така мисля“.

Забелязах също, че Мороулан носи меч. След като нямаше навик да обикаля из къщата си въоръжен, трябваше да има някакво обяснение. Не изгарях от нетърпение да го получа. Особено защото „меч“ в случая означаваше Чернопрът, едно от седемнадесетте Велики оръжия. Присъствието му изобщо не помогна да се почувствам по-добре. Домакинът ми каза:

— Добре дошъл в Кулата, Влад.

— Благодаря.

— Малко са тези, на които се позволява да стъпват тук.

— Добре. Имаш ли нещо против да ми обясниш тоя прозорец?

— Не съм убеден, че имаш нужната подготовка, за да го разбереш.

— Вероятно си прав.

— Важното обаче е, че понякога мога да накарам прозорците да гледат натам, където пожелая, и че след това мога да отида на тези места. Може да се окаже полезно, когато поискам да отида на места, за които не притежавам достатъчно духовна сила, за да телепортирам, или на място, намиращо се извън границите на това, което наричаме „света“.

— Много полезно нещо, да си го има човек. Да знаеш случайно къде ги продават?

— И, разбира се, мога да отведа със себе си всеки, който пожелая.

— Ъ… не съм сигурен, че насоката на този разговор ми харесва.

— Опитвам се да реша проблема какво точно е взел от онази стая Форния и свързания с него проблем, защо не можах да забележа в него нищо особено.

— Това е добре, Мороулан. Една хубава умствена загадка ще те разсее от…

— Обърни внимание на прозореца, Влад.

— Трябва ли?

Но все пак го направих и вече не беше толкова черен, а някак си беше посивял. След като се вгледах по-внимателно, забелязах в сивото някакъв червеникав оттенък. А след това, близо до горния край, забелязах малко оранжев цвят, който много приличаше на небето. Сивото бе заприличало на платно и изведнъж, вместо да се взирам в нещо загадъчно и страшно, осъзнах, че виждам планина, с късче небе зад нея. Разбира се, никаква планина нямаше близо до Черен замък, което правеше нещата загадъчни и страшни, но човек не може да има всичко наведнъж.

— Къде, или какво е това?

— В момента виждаме Ястребовата планина, в Кейнфталийската верига.

Нещо в гласа му ме накара да го погледна. Полагаше огромни усилия, много повече, отколкото бях забелязвал да полага досега.

Лявата му ръка се беше свила в юмрук. Той го обърна нагоре и го задържа пред себе си на височината на брадичката, с вдигнат настрани лакът. Дясната му ръка се движеше, очертаваше във въздуха всевъзможни фигури, пръстите се изпъваха, свиваха, извиваха, гърчеха се и общо взето сякаш живееха свой живот. Очите на Мороулан се бяха свили на цепки, той дишаше шумно и през стиснатите му зъби излизаше много тих свирещ звук.

През ума ми мина мисълта: „Земя, вода, огън и въздух“, докато сравнявах поведението на лявата ръка, на дясната ръка, на очите и устата му; но силно подозирам, че изобщо не е било толкова просто. Виждал съм магия и съм виждал вещерство, а това не приличаше нито на едното, нито на другото. Изобщо не бях сигурен, че държа да знам какво е.

Погледнах отново към прозореца и ми се стори, че се движи — или по-точно, сякаш ние се движехме. Изведнъж коленете ми омекнаха и това никак не ми хареса. Отново погледнах Мороулан — той продължаваше да се взира напрегнато през прозореца. Правеше с ръцете си безцелни жестове; на челото му бяха избили капчици пот.

Планината сякаш се втурна към нас и имах чувството, че падам. Отстъпих назад и се озърнах за нещо, за което да се хвана. После гледката изведнъж се забави и спря, и точно зад прозореца, толкова близо, че можех да се пресегна и да я пипна, се виждаше черна пътека, водеща към пещера, сякаш на не повече от четиридесет стъпки от нас.

Сърцето ми продължаваше да бие лудо. Обърнах се към Мороулан. Той вече изглеждаше съвсем отпуснат; само дишането му издаваше, че допреди миг е прилагал огромно усилие.

— Какво става? — успях да изхриптя.

— Сега ще зададем…

— Ние?

— … въпросите си на някой, който може да знае отговорите.

— Защо „ние“? Аз защо съм тука?

— За всеки случай.

— Мислех, че ми каза, че няма никаква опасност.

— Не очаквам да има.

Той прекрачи прозореца и точно както излизаш през обикновен прозорец на най-обикновена къща, стъпи на земята отвън, на каменистата пътека, на около четиридесет стъпки от входа на пещера. Погледнах пещерата подозрително. И в най-добри времена никога не съм си падал по пещери.

— Но — продължи Мороулан — никога не вреди да водиш със себе си още едно оръжие. Просто за всеки случай. Те може да са непредсказуеми.

— Кои са те?

— Сериолите — отвърна той. — Хайде.

— Страхотно — промърморих и прекрачих през прозореца.

Интерлюдия: Маневри

Някои от нещата, които се залавя да направи човек, като че ли никога не приключват; връщат се след години, за да ти напомнят, да ти зашлевят шамар, да те напердашат. Ето, че ви разказвам история, случила се преди години, опитвам се да си спомня какво изпитвах тогава и… добре, прощавайте за отклонението, но си е съвсем на място.

Тъкмо днес Сетра Младшата се върна от изгнание (Сетра Лавоуд я беше изгонила от света преди няколко недели като наказание заради… добре, все едно заради какво) и ме помоли да се срещнем. Нито аз я харесвам, нито тя ме харесва, така че не можех да си представя какво добро ще излезе от тая работа. А и нямаше да има причина да ходя, ако се бях разкарал от Господарите на дракони и техните работи, но след смъртта на Барит се бях обкръжил с тях, а сега обичам една жена, която се беше свързала с Ноуратар, която е Драконовата наследница на трона. Всичко това ми попречи да отклоня поканата.

Извинявам се за объркването, но така става, когато започнеш с миналото и настоящето изведнъж изниква и те захапва. А става точно така, когато дълго се мотаеш с Господари на дракони. Винаги съм мислил за драконите като за нещо просто и праволинейно — изпречи ли ти се нещо на пътя, вадиш меча, нападаш и сечеш, докато или с него се свърши, или с теб. Когато наблюдаваш как Сетра подготвя кампанията си, как урежда обозът да пристигне точно там, където ще потрябва, как предвижда вражеските ходове и подготвя възможните контрамаршове, как напътства разузнавателните си служби… добре де, войната е нещо много по-сложно, отколкото си бях мислил, тъй че предполагам описанието й също трябва да е сложно.

„Какво в името на ада би могла да иска от мен Сетра Младшата, освен живота ми, с който не съм готов да се разделя?“

„Не мога да кажа, шефе. Но знаеш, че скоро ще го разбереш, тъй че защо не си го признаеш?“

Нямаше какво да отговоря на това, тъй че се хванах за работа, свърших съответните приготовления, отговорих по съответните канали и накрая пристигнах в Черен замък, където беше отседнала. Срещнахме се в една от дневните на Мороулан. Тя е странна; чертите й ми напомнят малко за Сетра Лавоуд, но при нея всичко е пастелно, и освен това на Сетра Младшата й липсва онова ужасяващо усещане за вечност и за мощ; все пак тя си има свое излъчване — безскрупулност и жажда за власт, каквито можеш да очакваш от един джерег.

Стараеше се колкото е възможно да скрие явната си неприязън към мен, но небрежният разговор й беше непосилен.

— Мечът — почна тя грубо.

— Какъв меч?

— Знаеш адски добре… — Спря, преглътна и почна наново: — Мечът, който беше иззет при Стената на Гробницата на Барит.

Възхитих се от начина, по който го изрази. „Беше иззет“. Каквото и да искаше, не беше достатъчно, за да признае, че… о, зарежи.

— И какво?

— Той е у мен.

— Знам. Тогава не го разбрах, защото не те познавах. Но по-късно схванах коя си. Странно е, че го казваш едва сега…

— Ако обичате, лорд Талтош — каза тя, все едно че от обръщението й към мен по титла щяха да я заболят устата.

— Да?

Тя погледна Лойош, кацнал кротко на рамото ми, и извърна очи. Чух как Лойош се изкиска в ума ми.

Помислих си дали да не я заям още, просто защото този разговор бе така неприятен за нея, но се въздържах, най-вече защото бях любопитен.

— Добре. Какво общо трябва да има това с мен?

— Искам да действате като мой посредник пред лейди Алийра.

— Искаш да… чакай малко. — Не можех да реша кой въпрос да задам най-напред. Спрях се на: — Защо аз?

— Алийра не ме обича много.

— Е, колкото до това, и с мен е така. И?

— Преговорите трябва да се водят от трета страна.

— Тогава защо не Мороулан? Или Сетра?

— Колкото до Сетра Лавоуд, смятам, че тя все още ми е ядосана, тъй че не мога да я помоля за услуга. А отношенията на Алийра с Мороулан са такива, че тя автоматично ще реагира с враждебност на всичко, което той предложи.

Виж, това беше вярно. Но…

— Какво те кара да мислиш, че имам интерес да ти направя услуга?

Тя ме погледна изненадано.

— О, не ви моля за услуга.

— Защо не?

— Не, не. Смятам да ви платя.

Грижливо прикрих реакцията си.

— Разбирам. Е, и за какво ще са преговорите?

— За меча, разбира се.

— Моля?

— Искам да й предложа меча, който иззехме от Форния, в замяна на великия меч на Кийрон.

Това ме хвърли в оркестъра. Поседях зяпнал около минута, мъчейки се да отгатна какво означава всичко това, а после, колкото от любопитство, толкова и за да убия времето, казах:

— Доколкото знам, в меча, който „иззехме“ от Форния, няма нищо специално. Поне доколкото във всяко моргантско оръжие няма нищо специално. Защо смяташ, че ще прояви интерес?

— Знаеш не по-зле от мен, че в този меч се крие нещо много повече. Ако не знам какво точно е то, то е защото… ами, то е защото не съм отделила достатъчно време да го разбера.

„Може би защото не ставаш за тая работа?“, помислих си. Но не беше честно, разбира се. Няколко души, включително и Форния, се бяха оказали непригодни за тая работа. Но останах доволен, че след като го беше свила, тя също не бе могла да реши проблема. Допуснах, че е била твърде горда, за да помоли за помощ Сетра Лавоуд, но нямаше как да го разбера; може би и Магьосницата на Дзур планина беше извадила празна карта. Казах само:

— Какво смяташ да правиш с великия меч на Кийрон?

Забелязах как се мъчи да реши дали заслужавам отговор. Накрая изтърси:

— Да завладея Изтока. Това би било великолепен символ за водача на…

— Спести ми го.

Тя се окашля.

— Хм, да, разбира се. Но трябва да разбереш, ти си идеалният избор. Тя ти вярва и дори изпитва някаква странна привързаност към теб. И можеш да го поднесеш така, че да се увери във взаимната изгода. Не знам какви са цените за подобна услуга, но разполагам с достатъчно средства да… къде отиваш?

— Да пия малко морска вода. Ще остави в устата ми по-приятен вкус от този разговор. Извини ме.

Та за това искаше да ме види Сетра Младшата. Както разбирате, всичко е част от същата картина. Картина, която не държа да имам на стената си.

Което не ми пречи да продължа да я рисувам.