П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (41)

5

Внезапният прилив на неистова енергия, подтикнал Незаменимия към неотдавнашната демонстрация на гърнетласкачество, бе утихнал. Апатична вялост го обзе още докато се навеждаше към саксията, последвала онази, която се приземи върху аристократичния корем на лорд Емсуърт. Докато запращаше снаряда, секретарят осъзна, че това ще е сетният му изстрел. Ако и той не дадеше резултат, битката бе изгубена.

А както по всичко личеше, резултатът бе нулев. Ничия глава не щръкна на прозореца да види какво става. Никакъв звук не показа, че спящият вътре се е размърдал. Наоколо цареше такъв покой, сякаш бе хвърлял не саксии, а розови листенца. Морна въздишка се откъсна от устните на Рупърт Бакстър. Миг по-късно той вече бе полегнал на земята, с глава, подпряна о парапета на терасата, един съкрушен човек.

Очите му се притвориха. Сънят, който тъй дълго бе прогонвал, сега бе желан гост. Когато Смит пристигна, размахвайки изискано стика за голф на Достопочтения Фреди сякаш бе лакирано бастунче, той тъкмо надаваше първото си звучно хъркане.

 

 

Смит беше милостива душа. Той не харесваше Бакстър, но това не бе причина да го остави да лежи върху прогизналия от утринната роса торф, изложен на риска да си навлече ишиас или лумбаго. Ето защо го ръгна със стика в стомаха, при което секретарят седна и запримигва. И ведно с пробуждащото се съзнание у него се надигна парещо чувство на протест.

— Бързо дойдохте, няма що — изръмжа той. И едва после, когато разтърка кръвясалите си очи и вече можеше да вижда по-ясно, разбра кой всъщност му се е притекъл на помощ. Видът на Смит, надвесен с блага усмивка над него, дойде като допълнително оскърбление за изранените му чувства. — А, вие ли сте? — рече със злост.

— Аз лично, от плът и кръв — отвърна лъчезарно Смит. — Стани, любими! Стани, защото утрото в котела на нощта е хвърлило тоз камък, що звездите пръсва без следа, и виж! — розовопръстата зора султановото минаре е уловила в клуп от светлина. Самият султан — добави той — се намира зад ей онзи прозорец и от скука размишлява над вашите мотиви да замеряте височайшата му снага със саксии. И действително защо, ако се осмеля да запитам, го направихте?

На Бакстър не му беше до откровения. Без да промълви нито дума, той се изправи и морно повлече нозе през терасата към парадния вход. Смит закрачи редом с него.

— На ваше място — рече Смит — и ви отправям този съвет, воден от най-сърдечни приятелски чувства, аз щях да положа всички усилия да възпра прорастването у себе си на тази пагубна страст към хвърляне на саксии. Знам, ще отвърнете, че във всеки миг можете я зарежете, че от още една саксийка няма да се свърши светът, но дали наистина ще спрете след първата? Не е ли точно онази първа съблазнителна саксийка, която води след себе си всички беди? Бъдете мъж, другарю Бакстър! — Той положи умолително длан върху рамото на секретаря. — Следващия път, когато ви дойде меракът, прекършете го. Прекършете го! Нима вие, наследникът на вековете, ще допуснете да станете роб на една привичка? Не! И вие знаете, и аз знам, че у вас се коренят далеч по-добри заложби. Използвайте силата на волята си, човече, използвайте силата на волята си.

Какъвто и отговор да се канеше да даде Бакстър на тази мощна тирада — а ако се съдеше по изражението, с което се обърна към своя събеседник, той имаше много какво да му каже, — един глас свише го възпря.

— Бакстър, драги!

Граф Емсуърт, проследил пробуждането на секретаря от безопасната наблюдателница в спалнята на Смит, без да забележи по-нататъшни признаци на насилие в поведението му, се бе решил да издаде своето присъствие. Паниката му беше отшумяла и той искаше да навлезе в първопричините.

Бакстър вдигна към прозореца изнурен взор.

— Мога да обясня всичко, лорд Емсуърт.

— Какво? — рече Негова светлост, подавайки се още по-навън.

— Мога да обясня всичко — ревна Бакстър.

— В крайна сметка нещата се оказаха съвсем прости — намеси се ведро Смит. — Той само се е упражнявал за състезанията по тласкане на мушкато на следващите Олимпийски игри.

Лорд Емсуърт намести очилата си.

— Лицето ви е изплескано — рече той, взирайки се надолу към опърпания си секретар. — Бакстър, драги, изцапали сте си лицето.

— Защото копах — отвърна мрачно Бакстър.

— Какво?

— Копах!

— Е, поне не е ял пръст — вмъкна Смит. — А защо сте копали? — запита кротко той. — Простете, ако въпросът ви се струва неуместен, но нормално е от наша страна да проявим известно любопитство.

Бакстър се поколеба.

— Защо сте копали? — попита лорд Емсуърт.

— Виждате ли? — рече Смит. — И той иска да знае.

Не за пръв път от началото на познанството им бясно раздразнение от тъпоумната настойчивост на неговия работодател лумна в гръдта на Рупърт Бакстър. Старият пън вечно се размотаваше наоколо и задаваше въпроси. Яростта и нуждата от сън се съчетаха, за да притъпят обичайната разсъдливост на секретаря. Той смътно съзнаваше, че издава на негодяя Смит, за когото бе убеден, че е организатор и подбудител на безчинствата от изминалата нощ, безценни сведения, но всичко бе за предпочитане пред това да стои тук и да се надвиква с лорд Емсуърт. Единствената му цел бе по-скоро да приключи с всичко и да се добере до леглото си.

— Мислех, че огърлицата на лейди Констанс е в една от саксиите — изкряка той.

— Какво?

Издръжливостта на секретаря се пропука. Тоя влудяващ разпит, дошъл като капак на прекараната безпокойна нощ, му дойде твърде много. С глух стон той се метна конвулсивно към вратата и изчезна през нея натам, където отвъд кошмарните гласове цареше мир.

Смит, лишен тъй рязко от освежителната компания, остана известно време край прага, вдишвайки с безмълвно одобрение ароматната прохлада на лятната утрин. Дълги години той не се бе измъквал от постелята толкова рано и беше забравил колко възхитителни могат да бъдат първите проблясъци на един юлски ден. За разлика от Бакстър, чиято егоцентрична душа бе непроницаема за подобни неща, той се опиваше от ласкавия ветрец, от песента на птиците, от розовеещото на изток небе. Но в крайна сметка трябваше да се отърси от своя унес, за да открие, че лорд Емсуърт се е свлякъл надолу по стълбите и настойчиво го подръпва за ръкава.

— Какво каза онзи? — попита Негова светлост. Той се чувстваше като човек, чиято телефонна връзка е прекъснала по средата на крайно увлекателен разговор.

— Кой? — сепна се Смит. — А, другарят Бакстър? Чакайте, нека помисля. Какво действително каза той?

— Нещо за нещо, което било в една от саксиите — подсети го Негова светлост.

— А, да. Той каза, че мислел, че огърлицата на лейди Констанс е там.

— Какво!

Тук трябва да споменем, че лорд Емсуърт не бе напълно в курса на последните събития в дома си. Спазвайки своя навик да си ляга рано, той бе пропуснал сензационното произшествие в големия салон, а тъй като спеше здраво, последвалите го писъци — или, както би казал лакеят Стоукс, крясъци — изобщо не го бяха обезпокоили. Той зяпна срещу Смит втрещен. За миг привидното спокойствие на Бакстър бе приспало първоначалните му подозрения, но сега те се завръщаха с нова сила.

— Бакстър е мислел, че огърлицата на сестра ми е в някоя саксия?

— Така го чух да казва.

— Но защо сестра ми ще си държи огърлиците в саксии?

— Е, тук вече ме хванахте натясно.

— Тоя човек е луд! — извика лорд Емсуърт, лишен и от последната сянка на съмнение. — Луд за връзване! И преди ми е минавало през ума, но сега вече съм сигурен!

Негова светлост не бе новак в симптомите. Неколцина от най-добрите му приятели пребиваваха в ония разкошни резиденции сред тихи паркове, оградени от високи зидове с натрошени бутилки отгоре, в които заможните и аристократични класи нерядко се оттеглят, когато напрежението на съвременния живот им дойде твърде нанагорно. А един от чичовците му по непряка линия, който се имаше за самун хляб, дори бе направил първото си публично изявление по въпроса в пушалнята на същия този замък. Тъй че ако имаше нещо, което лорд Емсуърт да не знае за побърканите, то изобщо не си струваше да се знае.

— Трябва да се отърва от него — рече той. И при тази мисъл ясното утро сякаш доби нова прелест за граф Емсуърт. Неведнъж той бе коткал в ума си сладкия блян да уволни своя незаменим, но тираничен секретар, само че никога досега този отвратително способен и компетентен млад мъж не му бе дал основателен повод да го стори. Нещо повече, страхът от необуздания гняв на сестра му попарваше подобни замисли още в зародиш. Но сега… Положително дори Кони с нейния магарешки инат не би му попречила да се освободи от услугите на секретар, който смяташе, че тя си държи бижутата в саксиите по двора и ходеше в тъмни зори да ги мята по прозорците на хората.

Видът му внезапно доби ведра приповдигнатост. Той си затананика игрива мелодийка.

— Ще се отърва от него — промърмори отново и примижа, вкусвайки благословените слова. После потупа дружески Смит по рамото. — Е, драги, май ще е най-добре да се качваме по стаите и да му дръпнем по още един сън.

Смит леко подскочи, тъй като междувременно бе успял да се потопи в някакви свои размисли.

— Опазил ме Бог — рече вежливо той — да ви задържам повече, щом желаете да се оттеглите за почивка. Но у мен — нали знаете какви са поетите — това чудно утро всели неудържимо вдъхновение. Затова ще поема към своето малко гнезденце сред дървесата и ще напиша поема.

Той придружи своя домакин по смълчаните стълби, където двамата се разделиха в дух на взаимна доброжелателност и всеки пое към своята врата. След като проясни мозъка си с една хладна баня, Смит се залови припряно да се облича.

Като правило утринният тоалет бе за него свещенодействие, което той извършваше с много грижа и любов, но тази сутрин от обичайния му спокоен маниер нямаше и следа. Той скочи в панталоните си с неподражаема живост, а поставянето на вратовръзката му отне само миг. Причина за това бе убеждението му, че го очаква нещо, заради което си струва да побърза.

Тъжно е, когато се замислим колко често в този живот подозираме несправедливо своите ближни. В събитията от отминалата нощ Смит бе съзрял ръката на Едуард Кутс. Едуард Кутс, смяташе той, се бе отдал на онова, което сам би нарекъл (ако се отнасяше за другиго) свиване на номера. Подобно на госпожица Симънс, Смит бързо беше стигнал до извода, че огърлицата е била метната през прозореца на салона от някой от присъстващите на поетичния му рецитал, и негово твърдо мнение бе, че онзи, който я е взел и укрил, е не друг, а господин Кутс. Оттогава той се губеше в догадки относно скривалището, избрано от този упорит младеж, а ето че Бакстър го бе навел на следата. Но Смит бе по-прозорлив от Бакстър. Секретарят след напразното изтърбушване на петнадесет саксии се беше отказал от своята теория. Смит от своя страна отиваше с една крачка по-далеч и подозираше съществуването на шестнадесета. И намерението му бе веднага щом се облече да се впусне в търсене на заветния грънец.

Обувките вече бяха на краката му и той изхвърча от стаята, закопчавайки вървешком жилетката си.