П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (38)

2

Колко чудесен е, ако спре и се позамисли човек, неумолимият закон за равновесието в Природата. Наместо да хабим време и сили, завиждайки на разни хора, които ни превъзхождат в умствено отношение, по-добре да съобразим, че онези техни дарове, събуждащи нашата болезнена ревност, всякога са съпроводени от съответните наказания. Като непосредствен пример може да ни послужи Незаменимия Бакстър, който притежаваше мозък като моторна резачка, но бе принуден да заплаща за това със своя нощен покой. Тъкмо когато сладка леност започваше да го унася, и — вжжжж! — заработваше оня ми ти мозък и нежните валма на съня се стопяваха като шепа сняг в нажежена фурна.

Това беше обичайната практика дори когато животът течеше покрай него кротко и безбурно. А в тази нощ, натоварено с непосилното бреме на последните събития, съзнанието му отхвърляше и най-лекия намек за дрямка. Двата отмерени удара на часовника над конюшнята го завариха точно толкова буден, колкото биваше и посред бял ден.

Легнал върху постелята в мрака, той прехвърляше в ума си отново и отново известните му подробности. Малко преди да се оттегли в стаята си, госпожица Симънс му бе докладвала за проверката на спалните. Макар и подложени на най-щателен обиск, нито будоарът на Смит, нито мансардата на Кутс, нито малкото гнезденце на Ива на третия етаж бяха дали урожай. А това според госпожица Симънс подкрепяше първоначалното й мнение, че за момента огърлицата е укрита едва ли не върху корниза на някой прозорец или насред фоайето.

Сключил пръсти зад тила си, Бакстър обмисляше тази теория. Тя наистина изглеждаше обоснована, но нараняваше чувствата му, придавайки на търсенията му един лекомислен оттенък, присъщ на „Сляпа баба“ или „Топло-студено“. Като дете той винаги се бе отнасял с хладна резервираност към тези глупави забави и необходимостта да им се отдава сега като зрял мъж го потрисаше издън душа. И все пак…

Без да спира да мисли, той подскочи в леглото. Беше чул шум.

 

 

Позицията, която мнозинството хора заемат, щом чуят шум в нощта, е на благоразумна ненамеса. Но Рупърт Бакстър бе направен от по-корав материал. Звукът явно бе дошъл някъде отдолу — ако не дори от същото онова фоайе, където според госпожица Симънс можеше да е скрита похитената огърлица. Каквото и да го бе произвело, то не биваше да се пренебрегва. Незаменимия посегна за очилата си, които винаги лежаха в готовност на нощното му шкафче, измъкна се от леглото и като нахлузи чифт чехли, отвори вратата и се запромъква в мрака. Доколкото можеше да установи, задържайки дъха си и напрягайки уши, от избите до бойниците на замъка всичко кротуваше, но той все пак не бе удовлетворен и продължи да слухти. Неговата стая се намираше на втория етаж и заедно с още няколко излизаше в коридор, чиито перила се извисяваха над фоайето. Той се опря на тези перила и застана безмълвен и неподвижен като статуя на Бдителността.

 

 

Шумът, подействал тъй галванизиращо върху Незаменимия, бе един подчертано шумен шум, който само поради голямото разстояние и плътно затворената врата не му бе прозвучал като експлозия. Беше предизвикан от съкрушителното падане на малка масичка, крепяща върху себе си ваза, буркан с ароматизирани сушени цветя, изящно изработена индийска кутия от сандалово дърво и снимка в кабинетен формат на лорд Бошъм, най-големия син на граф Емсуърт. Масичката бе паднала, защото Ива, устремена през фоайето на път към своята скъпоценна саксия, се бе сблъскала с нея. От всички спортове на закрито — и Ива, застанала с пребледняло лице сред руините, първа щеше да потвърди тази истина — онзи, който носи минимум удоволствие на участника, е броденето в пълен мрак из фоайето на провинциално имение. Макар денем навигацията по тези места да не представлява затруднение, нощно време те се превръщат в същински капани за неподготвения.

Ива замръзна, притаила дъх. Шумът бе прозвучал тъй ужасно за гузните й уши, че тя очакваше всеки миг вратите на замъка да се заотварят, бълвайки навън гневно крещящи мъже с револвери. Но след като нищо не се случи, смелостта й се върна и тя продължи напред. Откри голямата врата, прокара пръсти по повърхността й и откачи веригата. Издърпването на резетата й отне само миг, след което се озова на терасата и се юрна стремглаво към редицата от саксии.

Междувременно горе на перилата Незаменимия стоеше неподвижно и остреше зрение и слух. Гледането не даде никакъв резултат, тъй като долу всичко беше черно като в престъпна душа, но затова пък слушането се оказа по-плодотворно. От кладенеца на фоайето до него долетя слабо шумолене. Ако беше излязъл само секунда по-рано, той щеше да чуе дрънченето на веригата и стърженето на резетата, но сега единственият звук сред мъртвилото бе този.

Той не можеше да го анализира, но самият факт, че на такова място и в такъв час нещо шумоли, усили подозренията му, че под прикритието на нощта са вършат тъмни дела, изискващи неговата незабавна намеса. С потайни стъпки той се прокрадна към стълбището и се спусна долу.

Глаголът „спусна“ е използван тук умишлено, тъй като е нужна дума, предполагаща моменталност на действието. В Бакстъровото придвижване от втория към първия етаж липсваше всякаква следа от малодушно колебание. Той го направи стремглаво. Полагайки плътно крак върху топката за голф, която Достопочтеният Фреди, упражнявал елемента „вкарване“ в коридора, преди да се оттегли за заслужен отдих и почивка, с обичайната си свежа непринуденост беше зарязал точно в началото на стълбите, той взе цялото разстояние само с един величествен планиращ плонж. Стъпалата, отделящи неговата площадка от долната, наброяваха общо единадесет и единствените, които той докосна, бяха третото и десетото. Приземяването му бе съпроводено с глухо тупване, при което хазартът на преследването за секунда или две го напусна.

Както неведнъж е отбелязвано, неведоми са пътищата на съдбата. Ако разговорът с Ива същия следобед не бе обнадеждил Фреди дотам, че да породи у него слабо, но все пак отчетливо желание да се упражнява във „вкарване“, топката за голф не би очаквала Бакстър в началото на стълбите. Ако Бакстър, от своя страна, ги беше преодолял по не тъй стремителен начин, той нямаше да тръгне да пали лампите.

Първоначално Незаменимия нямаше намерение да осветява театъра на действието, но след Луциферовото^[1] си спускане от втория етаж не искаше повече да рискува. „Безопасността преди всичко“, беше сега девизът на Бакстър. Ето защо веднага след като се отърси от замаяното усещане за умствен и психически срив, сходно с онова, което обхваща човек, настъпил зъбите на гребло и халосан от дръжката му между очите, той с безкрайна предпазливост се вдигна на крака и опипвайки бавно пътя си, намери ключа на лампата и го щракна. И се случи тъй, че Ива, която тъкмо се връщаше обратно със заветната саксия в ръце, бе спряна пред самия праг от внезапно бликналия сноп светлина. Още миг, и тя щеше да се озове като мишка в капан.

За секунда цялото й тяло се скова. Светлината й подейства така, сякаш някой внезапно й беше изкрещял в ухото. Сърцето й подскочи конвулсивно и тя остана като вцепенена на мястото си. После, изпълнена със сляпо желание за бягство, се стрелна като подгонен заек към приятелската закрила на купчина храсти.

 

 

Бакстър стоеше и примигваше. Постепенно очите му привикнаха към светлината и той веднага бе обсебен от нов пристъп на ревностно усърдие. Сега, когато нещата край него се виждаха, той можа да установи, че оня слаб шумолящ звук се издава от една завеса, потрепваща от вятъра, и че вятърът, каращ завесата да потрепва, нахлува през отворената врата.

Бакстър не изгуби нито секунда в отвлечени размисли. Действията му бяха решителни и бързи. Той намести очилата на носа си, препаса по-здраво пижамата и препусна галопиращо в нощта.

 

 

Равната тераса спеше под звездното небе. Човек с по-поетична настройка от Бакстър би доловил как от нея се носи оня лек укор, който градините отправят към хора, натрапващи им присъствието си в неподобаващи часове. Бакстър, чужд на празните фантазии, не долавяше нищо подобно. Той мислеше ли мислеше. Сътресението по стълбите бе разбълникало самите дълбини на неговия мозък и той се намираше в сияйния апогей на мисловните си способности. По-специално една догадка бе осенила челото му като разцъфтяла роза. Госпожица Симънс по пътя на логиката стигаше до извода, че огърлицата трябва да е укрита във фоайето. Бакстър, вдъхновен, не смяташе така. Вярно, някой бе минал през фоайето преди малко, но неговата цел е била градината. Той (или тя) не беше отворил входната врата, за да избяга при появата на Бакстър, защото иначе той щеше да чуе шума от резетата. Не. Още преди той да излезе от стаята си, вратата е била отворена, за да пропусне врага в градината или, с други думи, на терасата. Защо? Защото някъде на тази тераса се намираше откраднатата огърлица.

Изправен под бледото сияние на звездите, Бакстър се помъчи да възстанови сцената в ума си и се справи с удивителна точност. Видя как диамантите описват искряща дъга през прозореца. Видя как някой ги вдига от земята. Но всичко спираше дотук. Колкото и да се напрягаше, не можеше да види как този някой ги крие. И все пак бе твърдо уверен, че те са скрити някъде тук, само на няколко метра от мястото, на което стоеше.

Той напусна своята позиция край вратата и се залови да броди неспокойно наоколо, тъпчейки мекия торф с обутите си в чехли нозе.

 

 

Ива надзърташе от своето убежище в храстите. По-далечните предмети се различаваха трудно, но нейната приятелка Съдбата все още й правеше компания. По-рано същата вечер имаше миг, когато Бакстър, снемайки дневните си одеяния, се бе поколебал разсеяно между кафявата и лимоненожълтата си пижама, без дори да подозира какво е заложено върху този избор. Тогава Съдбата насочи неговата ръка към лимоненожълтата и той я облече, като в резултат на това сега сияеше като белите пера върху шлема на Хенри Наварски. Ива можеше с лекота да следи придвижването му и когато той се отдалечи достатъчно, се измъкна от укритието си и се впусна стремглаво към незащитения вход на цитаделата. В това време Бакстър се бе облакътил върху каменния парапет на терасата и мислеше, мислеше, мислеше.

 

 

Може би хладният ветрец, играещ край голите му пищялки, в крайна сметка охлади бурните страсти на секретаря и му навя обезпокоителната мисъл, че не е най-благоразумното нещо да стои тук сам посред нощ. От една банда крадци можеше да се очаква какво ли не, особено когато залогът беше диамантена огърлица, и Незаменимия заподозря, че в своята светла пижама вероятно представлява твърде примамлива жертва за всеки главорез, спотайващ се… да речем, ей в онези храсти. Едва ли не с конвулсивен гърч той се обърна, за да се прибере в къщата. Усърдието си беше усърдие, но когато нещата опираха до собствената кожа… Той чевръсто покри последните няколко метра от разстоянието.

Ала на прага установи, че лампите във фоайето вече не светят, а външната врата е здраво залостена.