Метаданни
Данни
- Серия
- Psmith (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Leave It to Psmith, 1923 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(12.12.2008)
Издание:
ИК „Колибри“, София, 1996
Първо издание
Редактор Жечка Георгиева
Печатни коли 16. Издателски коли 13,44. Формат 84/108/32
Художествено оформление Момчил Колчев
Печат: ДП „Абагар“, В. Търново
ISBN 954–529–073–0
История
- —Добавяне
Единадесета глава
ПОЧТИ ИЗЦЯЛО ЗА САКСИИ
1
Незаменимия Бакстър лазеше трескаво напред-назад по мекия килим на големия салон. Очите му горяха като фарове зад стъклата, куполообразното му чело бе сбръчкано от напрежение. Освен него в стаята нямаше жива душа. Поне що се отнасяше до епицентъра на бедствието, виковете и суматохата се бяха уталожили. Те бушуваха с ненакърнена сила, кажи-речи, във всяко друго кътче на замъка, но тук в салона цареше ако не мир, то поне покой.
Бакстър спря, взе някакво решение, отиде до стената и натисна звънеца.
— Томас — каза той, когато след минута му се яви лакеят.
— Да, сър?
— Изпрати ми Сюзан.
— Сюзан, сър?
— Да. Сюзан — сопна се Незаменимия, който не се отличаваше с търпимост по отношение на домашния персонал. — Сюзан, Сюзан, Сюзан! Новата прислужница.
— Да, сър. Много добре, сър.
Томас се оттегли, външно целият хладна почтителност, но вътрешно кипящ от негодувание заради високомерния начин, по който секретарят си позволяваше да се разпорежда из замъка. Цялата прислуга на Бландингс живееше в състояние на тлеещ протест срещу Бакстъровия гнет.
— Сюзан — рече Томас, когато пристигна в долните чертози, — трябва да се качиш в големия салон. Пъхниноско иска да те види.
Миловидната млада жена, към която се бе обърнал, остави плетивото си.
— Кой? — попита тя.
— Господин Дапукнедано Бакстър. Като постоиш малко повече тук, ще разбереш, че всъщност той е истинският собственик на замъка. Как се е докопал до него, не знам. Сигурно — подсмихна се Томас саркастично — го е намерил в чорапа си навръх Коледа. Тъй или иначе, трябва да се качиш горе.
Стоукс, колегата лакей на Томас — човек със сериозен вид и плешив лоб — поклати същия многозначително.
— Тук има нещо — заяви той. — Не можете ме убеди, че онуй, дето всички го чухме, когато светлините угаснаха, не беше писък. Или — додаде с тежест, тъй като бе мъж, който винаги разглеждаше въпроса от всичките му страни — крясък. Беше или писък, или крясък. Аз още тогава ви казах. „Я чуйте! — рекох. — Някой пищи — викам. — Или пък крещи.“ Ако питате мен, нещо е станало.
— Е, за жалост не са убили Бакстър — отвърна Томас. — Той си е там горе, жив и здрав, и дере ли дере гърло за Сюзан. „Изпрати ми, та изпрати ми Сюзан!“ — продължи той, изпълнявайки популярната сред персонала имитация. „Сюзан, Сюзан, Сюзан!“ Затова най-добре ще е да тръгваш, момиче, и да видиш какво иска.
— Добре.
— И, Сюзан — добави Томас и в гласа му се прокрадна нежна нотка, тъй като въпреки краткия си престой в Бландингс новата прислужница вече бе успяла да му направи дълбоко впечатление, — в случай, че възникне квато и да било кавга…
— Или свада — вмъкна Стоукс.
— Или свада — продължи Томас, — ако той те нагруби по къвто и да било начин, идваш право тук при мен и си изплакваш мъката на гърдите ми. Разбрахме ли се? Слагаш си малката главица на рамото ми и сичко ми разказваш.
Новата прислужница целомъдрено остави без отговор това блазнещо предложение и се упъти по своята задача, а Томас, изпускайки една мъжествена въздишка подире й, поднови прекъснатото сантасе на по пени залог с колегата си Стоукс.
Когато Сюзан влезе в големия салон, Незаменимия бе застанал пред отворения прозорец и се взираше в мрака навън.
— Искали сте да ме видите, господин Бакстър?
Секретарят се извъртя като пумпал. Тя бе отворила вратата тъй леко и влязла в стаята така безшумно, че той изобщо не я беше усетил, преди да чуе гласа й. Това момиче притежаваше характерното свойство да се озовава сред присъстващите доста време преди последните да заподозрат този факт.
— А, добър вечер, госпожице Симънс. Влязохте много тихо.
— Навик — отвърна прислужницата.
— Доста ме стреснахте.
— Съжалявам. Е, за какво сте искали да ме видите? — попита тя, пренебрегвайки по безчувствен начин темата за разстроените нерви на своя събеседник.
— Затворете тая врата.
— Вече я затворих. Винаги затварям вратите.
— Седнете, ако обичате.
— Не, благодаря, господин Бакстър. Ако влезе някой, може да му се види странно, че една прислужница е седнала във ваше присъствие.
— Да, разбира се. Вие мислите за всичко.
— Както винаги.
Бакстър постоя известно време и мръщи вежди.
— Госпожице Симънс — рече накрая, — когато намерих за целесъобразно да въведа частен детектив в този дом, аз настоях пред агенция „Регз“ да изпратят тъкмо вас. Работили сме заедно и преди…
— От 16 декември 1918-а до 12 януари 1919-а, когато бяхте секретар при американския милионер господин Хорас Джевънс — изрецитира госпожица Симънс. Помненето на точни дати й беше любимо хоби.
— Именно. Та аз държах да бъдете вие, защото от опит знам, че на вас може да се разчита. Тогава гледах на присъствието ви тук просто като на предпазна мярка. Докато сега трябва със съжаление да отбележа…
— Да не би някой да е откраднал огърлицата на лейди Констанс?
— Да!
— Ей сега, когато токът спря?
— Точно така.
— Ами какво го усуквате тогава от половин час? За Бога, човече, не ми щадете чак толкова чувствата.
Незаменимия Бакстър, макар силно да възразяваше срещу обръщението „човече“, реши да затвори очи пред тази фамилиарност.
— Светлините внезапно изгаснаха — рече той. — Настъпи известно объркване и смях. После пронизителен писък…
— Чух го.
— И незабавно след това — гласът на лейди Констанс, която викаше, че са й грабнали огърлицата от врата.
— Какво се случи по-нататък?
— Настана още по-голямо объркване, което продължи, докато една от камериерките не донесе свещ. Най-сетне лампите светнаха отново, но от огърлицата нямаше и следа.
— Е, и? Да не би да очаквате крадецът да си я върти на показалеца или да си я провеси на ухото?
Бакстър намираше поведението на събеседницата си за все по-мъчно поносимо, но успя да съхрани спокойствие.
— Естествено, вратите бяха залостени и се проведе пълен обиск. Беше крайно неловко. Все пак, като изключим тоя бандит, дето се представя наляво и надясно като Мактод, всички останали бяха уважавани членове на Обществото.
— Уважаваните членове на Обществото може и да нямат нищо против да гепят огърлица за двадесет хиляди лири. Но все пак, след като нашият Мактод е бил там, не е било нужно да търсите надалеч. Той какво имаше да каже по въпроса?
— Беше един от първите, които си обърнаха джобовете.
— Ами тогава значи трябва да я е скрил някъде другаде.
— Не и в стаята си. Прерових там сантиметър по сантиметър.
— Хм.
Настъпи тишина.
— Мистерия — изрече Бакстър. — Неразгадаема мистерия.
— Мистерия, дръжки — отвърна язвително госпожица Симънс. — Просто крадецът не е действал сам, това е очевидно. Лично аз съм склонна да предположа, че са били трима. Единият спира тока, вторият дръпва огърлицата, а третият — този прозорец е бил отворен през цялото време, нали? Така си и мислех — третият е чакал отдолу, за да я улови, когато вторият я метне на терасата.
— На терасата!
Възгласът се изтръгна с експлозивна сила от устните на Бакстър. Госпожица Симънс го изгледа с любопитство.
— Госпожице Симънс — произнесе внушително Незаменимия, — когато четенето трябваше да започне, всички се бяха събрали тук и единствено въпросният псевдо-Мактод го нямаше никакъв. Накрая успях да го открия на терасата, където си шушукаше поверително с онова момиче Халидей.
— Неговата съучастница — кимна госпожица Симънс. — Точно както си мислехме през цялото време. Нека и аз добавя нещо към картинката. Долу в помещенията за прислугата има един несретник, който се нарича камериер, но аз мога да се обзаложа, че дори не е знаел какво означава тази дума, преди да дойде тук. Още в мига, в който го зърнах, разбрах, че е мошеник. Такива като него ги надушвам и на тъмно. Е, искате ли да ви кажа чий камериер е той? На нашето приятелче Мактод!
Бакстър се замята напред-назад като тигър в клетка.
— Аз пък чух със собствените си уши — извика възбудено той — как тази Халидей отказа да дойде в салона, за да слуша четенето. По време на цялата суматоха е била отвън на терасата. Госпожице Симънс, ние трябва да действаме! Незабавно!
— Но не като идиоти — отвърна ледено детективът.
— Какво искате да кажете?
— Ами че не можете да изхвръкнете оттук като тапа, както ми се струва, че се каните да направите, и да разобличите на място обирджиите. Трябва да се пипа внимателно.
— Но те могат всеки момент да духнат с огърлицата!
— Никъде няма да духнат, защото това значи сами да се наврат между шамарите. Вижте, ние имаме чудесни улики срещу тримата, но те не струват и пукната пара, ако не ги пипнем с краденото. Затова преди всичко трябва да разберем къде са скрили огърлицата. А за целта ни е нужно търпение. Като начало ще претърся стаята на момичето. После на оня камериер. И ако диамантите не са там, значи са ги скатали някъде на открито.
— Ами онзи, който се прави на Мактод? Ако през цялото това време са у него?
— Не са. Ще претърся и неговата стая, но знам, че няма да намеря нищо. Той ще се включи в играта накрая, затова си измоли оная съборетина в гората за скривалище. Но те все още не са успели да му предадат огърлицата. Тя е някъде тук наоколо. И ако им се удаде да я скрият от мен — заключи с мрачна шеговитост госпожица Симънс, — могат да си я задържат като подарък за рождения ден.