П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (33)

3

Унесено в сън под прежурящото слънце, малкото градче Маркет Бландингс представляваше мирна гледка. За пръв път след раздялата си с Фреди Ива изпита относителен покой, когато навлезе в старата, сивокаменна главна улица, съсредоточила в себе си целия делови и културен живот. Маркет Бландингс създаваше облекчаващото усещане, че си е същият от векове. Различни ядове и скърби може би бяха тормозили приютяваните от него поколения, но не и тази покрита от лишеи църква с нейната яка четвъртита кула, нито онези магазинчета с червени покриви или пък вековните странноприемници, чиито горни етажи уютно издаваха корем над паважа. Докато се придвижваше в бавен размисъл към „Гербът на Емсуърт“ — изключително изискания хан, който представляваше крайната й цел, погледът на Ива срещаше сводести галерии, отварящи се с живописна неочакваност, за да разкрият пред очите освежителни гледки на сенчести тревясали дворчета, изпълнени с древна прохлада. Изобщо цялата главна улица на Маркет Бландингс силно напомняше задрямал вътрешен двор на катедрала. Нищо в нея не беше съвременно, като се изключи киното — макар че дори то се наричаше „Електрически театър“ и бе покрито с бръшлян и увенчано с каменни фронтони.

Но при едно по-добро вглеждане подобно твърдение се оказва твърде прибързано. Имаше още една съвременна сграда на главната улица. Банкс бръсне, подстригва, гласеше табелката над входа и Ива тъкмо минаваше покрай владението на господин Банкс.

Във всяко нормално обкръжение това светилище на красотата би правило впечатление на поносим и дори привлекателен обект, но в Маркет Бландингс то се явяваше като трън в окото и озовала се пред неговия праг, Ива бе грубо изтръгната от своя унес, сякаш дочула фалшива нота в тържествен химн. Тя вече се канеше да отмине бързо, когато вратата се отвори и отвътре изникна ниска набита фигура. При вида на тази ниска набита фигура Ива спря като закована.

С цел да подкастри посивелите си къдри за предстоящия Бал на графството Джоузеф Кийбъл се беше отправил към бръснарския салон на господин Банкс веднага след приключване на обяда. Сега, застанал на тротоара отвън, той се питаше защо бе оставил господин Банкс да завърши своето дело, поливайки главата му с лосион от теменужки. Господин Кийбъл имаше чувството, че е пъхнат в чувал с прясно набрани теменужки и изведнъж си даде сметка, че винаги е намирал тъкмо този мирис за особено противен.

По правило господин Кийбъл бе свикнат да дава железен отпор на бръснари, опитващи се да го ароматизират по един или друг начин, но поводът, отслабил бдителността му пред попълзновенията на Банкс, бе обедната поща в Бландингс, с която бе получил жалостиво писмо от Филис — второто след онова, което го беше накарало да влезе в схватка с деспотичната си съпруга в пушалнята. Веднага след сключването на сделката с Фреди той бе писал на Филис в дух на ведър оптимизъм, уверявайки я, че в най-скоро време ще бъде в състояние да й изпрати трите хиляди лири за покупката на нейната бленувана ферма. Тя отговори на това писмо с горещи благодарности. Но оттогава минаха дни, през които не се случи нищо. Загрижеността на Филис растеше и тя бе изразила това в шест гъсто изписани страници.

Седнал в бръснарския стол, господин Кийбъл прехвърляше в ума си писмото, стенейки безгласно, докато Банкс със светнали очи се гавреше с него. Не за пръв път от началото на своето сътрудничество с Фреди Джоузеф Кийбъл бе терзан от съмнения дали е постъпил мъдро, поверявайки тъй деликатна мисия като кражбата на диамантената огърлица на един племенник, немощта на чийто разсъдък бе публична тайна. Това, казваше си той с горчивина, бе задача, достойна за обединените усилия на Дилинджър, Бони и Клайд, а той я бе оставил в ръцете на младеж, който през целия си живот бе показал истинско вдъхновение и предприемчивост един-единствен път — когато раздели косата си на път по средата, докато всички останали членове на Ергенския клуб я решеха назад. Колкото повече господин Кийбъл претегляше шансовете на Фреди, толкова по-нищожни му изглеждаха те. Когато Банкс най-сетне го размота от белия чаршаф, той бе обладан от дълбок песимизъм, а когато излезе пред вратата, омайвайки пойни птици и пчелички със сладостното си ухание, мнението му за способностите на неговия партньор бе спаднало до точка, в която вече се съмняваше дали и кражбата на солница от ресторант се намира в сферата на възможностите му. Тези нерадостни мисли го бяха погълнали тъй дълбоко, че Ива трябваше да извика името му два пъти, докато го изтръгне от тях.

— Госпожице Халидей — рече виновно той. — Моля за извинение. Бях се замислил.

Макар да бяха разменили само няколко думи от деня на пристигането й в замъка, господин Кийбъл бе станал някак симпатичен на Ива, поради което тя не изпита онова смущение, което би могло да й попречи да обсъжда толкова деликатен въпрос с човек, когото едва познаваше. По природа пряма и открита, тя започна направо по същество.

— Бихте ли ми отделили една-две минути, господин Кийбъл? — Тя хвърли поглед към часовника на църковната кула и видя, че й остава предостатъчно време до срещата. — Искам да поговорим относно Филис.

Господин Кийбъл отметна изумено глава и светът се напои до виолетово с мирис на теменужки. Беше му се сторило, че самият Глас на съвестта внезапно го е заговорил.

— Филис! — ахна той и писмото прошумоля във вътрешния му джоб.

— Вашата доведена дъщеря Филис.

— Вие я познавате?

— Беше ми най-добрата приятелка в училище. Бях й на гости малко преди да дойда в замъка.

— Невероятно! — рече господин Кийбъл.

Клиент, търсещ някой да го обръсне, се мушна помежду им и влезе в салона. Те се отместиха няколко крачки встрани.

— И ако смятате, че това не ми влиза в работата…

— Скъпа млада госпожице…

— … то аз ще ви кажа, че ми влиза, защото тя е моя приятелка — довърши твърдо Ива. — Господин Кийбъл, Филис ми каза, че ви е писала за покупката на онази ферма. Защо тогава не й помогнете?

Следобедът беше топъл, но все пак не дотолкова, че да оправдае ситните капчици пот по челото на господин Кийбъл. Той извади голяма носна кърпа и ги попи. Очите му добиха подгонен израз. Ръката, която не бе заета с носната му кърпа, намери пътя към джоба на панталоните му и там усилено задрънка връзка ключове.

— Аз искам да й помогна. Бих сторил всичко на света, за да й помогна.

— Тогава какво ви спира?

— Ами… аз съм в специфично положение.

— Да, Филис ми спомена за това. Разбирам, че не ви е леко, господин Кийбъл, но все пак, щом можете да услужите с две хиляди лири на Фреди Трипуд, за да започне своя букмейкърски бизнес…

Сподавен крясък от страна на нейния събеседник прекъсна думите й. Очите му сега бяха изпълнени с неприкрита паника, а сърцето — със смазващо разкаяние, задето бе имал глупостта да се впусне в съвместни престъпни действия с дрънкало като Фреди. Тази девойка знаеше! А щом тя знаеше, още колцина други знаеха? Младият тиквеник сигурно бе издрънкал зловещата си тайна в ушите на всяко човешко същество, направило си труда да го слуша.

— Т-т-той ви е казал! — заекна господин Кийбъл.

— Да. Току-що.

— Майчице! — промълви сломено той.

Ива го гледаше в почуда, неспособна да проумее тези силни чувства.

— Нали не сте споделили с никого? — изграчи той дрезгаво.

— Разбира се, че не. Казвам ви, че аз самата научих току-що.

— И няма да… кажете?

— Защо да го правя?

Дъхът на господин Кийбъл, когото той вече смяташе за безвъзвратно изгубен, започна плахо да се завръща. Вълната на облекчение за миг го лиши от дар слово. Какви глупости, мина му през ума, дрънкат разни хора и вестници за съвременната девойка. Именно тази широта на възгледите, която те тъй несъстоятелно хулеха, правеше от нея създание с ненадминат чар. В определени случаи тя можеше да се държи по начин, който би шокирал баба й, но затова пък колко успокоително бе да наблюдаваш невъзмутимото й спокойствие пред лицето на чуждото престъпление. В гърдите му се надигна вълна от топли чувства към Ива.

— Вие сте прекрасна — рече.

— Моля?

— Естествено — заоправдава се господин Кийбъл, — това не може да се нарече истинска кражба.

— Какво!

— Пък и нали ще купя на жена си нова огърлица…

— Моля?

— Мисълта ми е, че всичко ще е наред. Констанс ще е напълно доволна, Филис ще си получи парите и…

Нещо в потресения поглед на Ива пресуши пълноводния поток в гърлото на господин Кийбъл.

— Ама вие… не знаете ли? — изломоти той.

— Какво да знам?

Господин Кийбъл прозря, че е бил несправедлив към Фреди. Макар и достатъчно глупаво, за да спомене пред това момиче за парите, младото магаре поне се бе въздържало да й разкрие целия заговор. И той захлопна уста като сритана стрида.

— Нищо, нищо — отвърна припряно. — Е, аз трябва да тръгвам, става късно.

Ива впи пръсти в отдалечаващия се ръкав. Колкото и неразбираеми да бяха думите му, поне едно изречение правеше смисъл — че Филис ще си получи парите. Сега не беше време за половинчати мерки. И тя го сграбчи.

— Господин Кийбъл — извика настойчиво. — Нямам представа за какво говорите, но знам, че щяхте да кажете нещо, което… Доверете ми се, господин Кийбъл. Аз съм най-добрата приятелка на Филис и ако сте намерили какъвто и да било начин да й помогнете, бих искала да съм в течение. Може да съм в състояние да ви помогна…

В началото на тази накъсана реч господин Кийбъл се мъчеше чрез жалостиви подръпвания да освободи сакото си от нейната хватка. Сега обаче спря да се съпротивлява. Всичките съмнения в пригодността на племенника му, които го бяха измъчвали в бръснарския стол на Банкс, далеч не бяха разсеяни. Мнението му, че Фреди не го бива дори да завърже връзките на обувките си, оставаше твърдо, ако не и по-твърдо от преди. Той погледна Ива. Впи в молещите й очи взор, който търсеше да изпита нейната душа, и откри там доблест, съчувствие и — нещо дори по-ценно — разум. Той можеше да седи и да зяпа със седмици в рибешките очи на Фреди, без да зърне там и една десета от това качество. Решението му бе взето. Това момиче беше съюзник. Момиче жизнено и дръзко. Момиче, струващо хиляда Фредита — макар, разсъди господин Кийбъл, това и да не значеше кой знае какво. Всяко колебание бе отхвърлено.

— Ето каква е работата — започна той.