П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (32)

2

— Господин Бакстър?

— Да, госпожице Халидей?

Мозъкът на Бландингс вдигна отруден поглед от бюрото си. Обядът бе приключил едва преди половин час, ала той вече беше в библиотеката, заобиколен от дебели книги като тюлен сред крайбрежни скали. Сега, когато замъкът бе претъпкан с гости, той прекарваше времето си в библиотеката, тъй като възвишеният му ум не бе нагоден към лекомислените брътвежи на светски пеперудки.

— Дали не бихте ме освободили за този следобед? — попита Ива.

Очилата на Бакстър се фиксираха върху нея с инквизиторски блясък.

— За целия следобед?

— Да, ако не възразявате. С обедната поща получих писмо от моя много добра приятелка. Тя ми пише, че днес пристига в Маркет Бландингс и моли да се срещнем. Трябва да отида, господин Бакстър, моля ви. Нямате представа колко е важно.

Ива бе видимо развълнувана, а когато очите й срещнаха очилата на Бакстър, нещо в тях проблесна по начин, който би смутил всеки мъж, направен от не толкова крепък материал. Ако Достопочтеният Фреди Трипуд например бе загледаният в техните теменужни дълбини, той в своята младежка импулсивност би се вързал на фльонга и заджафкал като предан пекинез. Свръхчовекът Бакстър обаче спокойно и безпристрастно прецени молбата и накрая я намери за разумна.

— Много добре, госпожице Халидей.

— Безкрайно ви благодаря. Утре ще работя два пъти по-усилено, за да наваксам.

Ива изпърха към вратата, като на прага се поспря да го дари с една признателна усмивка, след което Бакстър се върна към книгите си. За миг в гръдта му трепна известна тъга, че тъкмо това симпатично и неизменно почтително момиче се бе оказало съучастница на мъж, който будеше неодобрението му по-силно дори от повечето криминални престъпници. Но той начаса смаза у себе си мекушавото чувство и отново стана Мъжът от желязо.

Ива изприпка надолу по стълбите, тананикайки си весело. Тя бе очаквала по-продължителна и напрегната борба, докато получи разрешение за отпуск, и сега си казваше, че въпреки някои свои черти, които трудно можеха да се нарекат другояче освен противни, Бакстър всъщност е много мил. Накратко казано, тя имаше чувството, че нищо не е в състояние да помрачи прелестта на този възхитителен следобед. Едва когато няколко минути по-късно на минаване през фоайето един глас я повика по име, тя разбра колко много е грешила. Гласът, леко гърлен и прегракнал, принадлежеше на Достопочтения Фреди, и само един поглед бе нужен на Ива, за да прозре с ясновидски дар, че той отново ще й прави предложение.

— Какво има, Фреди? — рече тя примирено.

Достопочтеният бе свикнал от дете да чува хората да казват примирено „Какво има, Фреди?“ още щом той се появи. Баща му го казваше, леля му Констанс го казваше, казваха го всичките му останали чичовци и лели. Макар и диаметрално противоположни личности във всяко друго отношение, те до един отпускаха ръце и казваха „Какво има, Фреди?“ още щом го зърнеха. Ето защо думите на Ива и тонът, с който бяха произнесени, не го обезсърчиха, както би станало с всеки друг на негово място. Напротив, единственото му чувство бе на светла радост, че най-сетне е успял да я завари за половин минутка сама.

Фактът, че от пристигането й насам все не успяваше да поговори с нея насаме, бе причинил на Фреди немалко страдания. Той го отдаваше изцяло на лошия си късмет, силно подценявайки по този начин способността на обекта на своята привързаност да му бяга по допирателната. Сега той подходи откъм фланга, изглеждайки досущ като издокарана овца.

— Да не би да отиваш някъде? — бе встъпителната му забележка.

— Да. Отивам в Маркет Бландингс. Какъв чудесен следобед. Сигурно си страшно зает сега, когато къщата е пълна с народ. Довиждане — рече Ива.

— А? — рече Фреди, мигайки на парцали.

— Довиждане. Много бързам.

— Къде каза, че отиваш?

— В Маркет Бландингс.

— Ще дойда с теб.

— Не, искам да отида сама. Имам среща.

— Тогава ще те изпратя поне до портала — отвърна пиявицата в човешки образ.

Следобедното слънце вече не светеше тъй ярко за Ива, когато двамата поеха надолу по алеята. Тя бе добросърдечно момиче и не й допадаше постоянно да играе ролята на слана в градината на Фреди. При все това изходите от положението несъмнено бяха само два: или трябваше да му даде ръката си, или той да спре да й я иска. Тя категорично отказваше да склони на първия вариант, а поне доколкото личеше от действията на Фреди, той с не по-малка категоричност отхвърляше втория. Като резултат техните спорадични срещи рядко се отличаваха с дух на дружеска непринуденост.

Известно време вървяха мълчаливо. После Фреди заговори:

— Да знаеш, че си адски жестока понякога.

— Как се оправяш с вкарването? — поинтересува се Ива. — А?

— Как си с вкарването? Нали ми се оплака, че имаш сериозни проблеми с него.

Тя не гледаше събеседника си, тъй като по принцип избягваше да го гледа в подобни случаи, но предположи, че странният звук, последвал нейната забележка, изобразява горчив мъжествен смях.

— Вкарването!

— Нали сам ми каза, че то било най-важният елемент от голфа.

— Голф! Да не мислиш, че напоследък ми е останало време да се тревожа за голфа?

— О, но това е чудесно, Фреди! Да не би да си подхванал някаква работа? Крайно време ти беше, наистина. Представям си как ще се радва баща ти.

— Ама такова — проблея Фреди — защо не вземеш да се омъжиш за човека?

— Сигурно ще го направя някой ден. Стига да срещна подходящия човек.

— Не, не! — извика отчаяно Фреди. Ива рядко биваше чак толкова задръстена. Той дори винаги я беше смятал за адски схватливо момиче. — Не за човек, за мен.

Ива въздъхна. Беше се надявала да избегне неотвратимото.

— Ох, Фреди! — възкликна ядно. Тя продължаваше да го съжалява, но не можеше повече да сдържа раздразнението си. Следобедът бе тъй прекрасен и тя се бе чувствала толкова щастлива. А сега той провали всичко. Всеки път, след като отхвърлеше негово предложение, й трябваше поне половин час да си успокои нервите.

— Аз те обичам, по дяволите! — настоя Фреди.

— Ами спри да ме обичаш най-сетне — сръфа го Ива. — Аз не ставам за теб. Ще те направя нещастен до края на дните ти.

— Най-щастливият мъж на земята — поправи я благоговейно Фреди.

— Имам отвратителен нрав.

— Ти си ангел.

Раздразнението на Ива се усили, ако това изобщо беше възможно. Тя често бе изпитвала един особен страх, че ако той упорства с предложенията си, може някой път да сбърка и да му каже: „Да.“ Искаше й се да съществува някакъв известен на науката способ, чрез който Фреди да бъде запушен веднъж и завинаги. И в отчаянието си се досети за един довод, който не бе прилагала досега.

— Това са глупости, Фреди. Дори ако изключим нежеланието ми да се омъжа за теб, как ще вземеш момиче без една лира в банката?

— И през ум не ми е минавало да се женя за пари.

— Не, разбира се, но все пак…

— Купидон — рече Фреди вдървено — вехне и линее в клетка от злато.

Ива не бе очаквала да се изненада от нещо, излязло от устата на Фреди. По собствените й наблюдения неговият речников запас наброяваше четирийсет и три думи, като мислите, които обличаше в тях, се брояха на пръстите на едната му ръка. Но ето че това лирично отклонение я свари неподготвена.

— Какво!

Фреди повтори репликата. Когато я бе видял да проблясва като субтитър на екрана на дългометражния филм „Пари и любов“ (в главните роли Беатрис Камли и Браян Фрейжър), той я бе одобрил и на излизане от киното си я бе записал.

— О! — промълви Ива и млъкна. Както би се изразил господин Кутс, Фреди беше извадил фул от попове с десетки. — Имах предвид — продължи тя след секунда, — че не е разумно да се жениш за момиче без пари, ако и ти си на червено.

— Такова, да го вземат мътните! — Странна, ликуваща нотка се бе прокраднала в гласа на ухажора. — Това ли било единственото, което стои помежду ни? Защото…

— Не, не е само то!

— Защото гледай сега, аз всеки момент ще червясам от пари. Това е, кажи-речи, тайна, всъщност адски строга тайна, така че ти си трай, но чичо Джо се нави да ми даде две хилядарки. Две хубави тлъсти хилядарчици.

— Чичо ти Джо?

— Старият Кийбъл, нали го знаеш. Мъжът на леля Констанс. Дава ми две хиляди лири, с които аз ставам съдружник в агенция за конни залагания и направо започвам да печатам пари. В тоя бизнес човек ще не ще прави състояние. Помисли си само колко балъци губят всеки ден целите си състояния по хиподрумите. Всичко това отива у букмейкърите. Едно приятелче, с което бяхме заедно в Оксфорд, работи в такава агенция и ми каза, че ще ме вземат при тях, ако…

Епохалното значение на получената информация накара Ива да се отклони от своето правило да щади чувствата си в подобни моменти, като отклонява погледа си от Фреди. Но ако желаеше да прекрати неговата лекция върху паричното обръщение, тя не би могла да избере по-добър начин от този да го погледне. Защото, срещайки нейния взор, Фреди моментално изгуби нишката на мисълта си и взе плахо да пелтечи. Прякото попадение от очите на Ива неизменно имаше това въздействие върху него.

— Господин Кийбъл ще ти даде две хиляди лири!

Вълна от парещо угризение заля Ива. Ако имаше нещо, с което винаги да се бе гордяла, то това бе увереността й, че е добър, надежден приятел, на когото може да се разчита, а ето че сега осъзнаваше пренеприятната истина, че откакто пребиваваше в Бландингс по най-низък начин бе пренебрегвала интересите на Филис Джаксън. Тя недвусмислено бе обещала на Филис да се изправи лице в лице с тоя неин баща и засрамвайки го с палещи слова, да го принуди да снесе трите хиляди лири, от които тя тъй отчаяно се нуждаеше за своята ферма. И какво бе направила досега? Нищо.

Ива бе почтена до мозъка на костите дори в сделките със самата себе си. Едно не тъй съвестно момиче би възразило, че не е имало никаква възможност за разговор на четири очи с господин Кийбъл. Ала Ива начаса презря този благовиден претекст. При добро желание досега десет пъти да е успяла да се добере до него и тя го знаеше. Не! Просто се бе поддала на приятната настойчивост, с която Смит обсебваше времето й, докато Филис и нейните проблеми бяха запокитени на заден план. Трябваше със срам да си признае, че през последните дни дори не се беше сещала за нея.

А в същото време господин Кийбъл е бил предразположен да ръси с пълни шепи щедрост върху незаслужили мухльовци от типа на Фреди. Значи ако само му подхвърлеше думичка за Филис…

— Две хиляди лири? — повтори замаяно тя. — Господин Кийбъл?

— И още как! — извика сияещ Фреди. Първоначалният шок от надникването в очите на Ива бе отшумял и сега той се отдаваше без задръжки на тази оргия.

— За какво?

Прехласнатият взор на Фреди потрепна. Любовта, осъзна той, насмалко да го накара да изплюе камъчето.

— Ами де да знам… — изломоти той. — Дава ми ги човекът просто така, нали разбираш.

— Ти просто отиде при него и ги поиска?

— Ами… ъъ… да. В общи линии така стана.

— А той не се ли опъна?

— Не. Дори му стана много приятно.

— Приятно! — Ива почувства, че й е трудно да диша. Усещанията й бяха сходни с тези на човек, ненадейно открил, че дупката в задния му двор, която безгрижно е подминавал месеци наред, всъщност е златна мина. Щом като операцията по извличане на средства от господин Кийбъл е била не само лесна, но дори силно допадала на жертвата… У нея се надигна внезапна и повелителна нужда Фреди да пропадне вдън земя. Трябваше да премисли нещата на спокойствие.

— Ами тогава — обади се Фреди — да си дойдем на думата, а?

— Какво? — рече разсеяно Ива.

— Такова… да се омъжиш за мен. Все пак аз боготворя праха под нозете ти и други такива. Пък и вече си наясно за тия две хиляди… и ставам букмейкър… и всичко останало…

— Фреди — рече напрегнато Ива, давайки израз на изтерзаните си нерви с глас, излизащ със свистене помежду стиснатите й зъби, — изчезни!

— А?

— Не искам да се омъжа за теб и до гуша ми дойде да ти го повтарям. Затова няма ли най-сетне да се махнеш и да ме оставиш на мира? — Тя млъкна. Чувството за справедливост й подсказваше, че излива върху своя несретен ухажор жлъч, която би следвало да насочи към самата себе си. — Извинявай, Фреди — каза по-кротко. — Не исках да се държа по тоя отвратителен начин. Знам, че ти много ме харесваш, но аз наистина не мога да се омъжа за теб. Нали не искаш да вземеш за жена момиче, което не те обича?

— Напротив, искам — отвърна геройски Фреди. — Стига това да си ти. Любовта е крехък филиз, който сланата може да попари, но прикътан и сгрян в благодатната топлина на едно честно сърце…

— Фреди…

— Разцъфтява в чуден цвят — довърши припряно младежът. — Мисълта ми е, че след брака любовта ще дойде от само себе си.

— Глупости.

— И все пак точно така стана в „Брак във висшето общество“.

— Фреди — рече Ива, — бъди добричък и просто си тръгни, а? Имам много неща, за които трябва да помисля.

— О, ще мислиш? — рече Фреди впечатлен. — Няма проблеми!

— Безкрайно ти благодаря.

— О, ъ… няма защо. Остани си със здраве.

— Довиждане.

— Ще се видим по-късно, нали?

— Да, разбира се.

— Чудесно! Доскоро тогава.

И Достопочтеният Фреди в нелошо разположение на духа — тъй като му се струваше, че след дългата обсада най-сетне съзира признаци на омаломощаване в противниковия лагер — се завъртя на дългите си мотовили и пое към бащиния дом.