Метаданни
Данни
- Серия
- Psmith (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Leave It to Psmith, 1923 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(12.12.2008)
Издание:
ИК „Колибри“, София, 1996
Първо издание
Редактор Жечка Георгиева
Печатни коли 16. Издателски коли 13,44. Формат 84/108/32
Художествено оформление Момчил Колчев
Печат: ДП „Абагар“, В. Търново
ISBN 954–529–073–0
История
- —Добавяне
6
Известно време след като икономът се оттегли величаво върху плоските си стъпала, Смит остана полуизлегнат в креслото, обладан от кроткото сладостно усещане за добре свършена работа. Той не бе дотам самонадеян, та да допусне, че с елементарния ход по отнемането на револвера е успял да матира веднъж завинаги един упорит противник като господин Кутс, но не можеше да отрече, че приятната тежина в джоба му пораждаше у него определено сгряващо доволство. Краткото му общуване с господин Кутс бе напълно достатъчно, за да го убеди, че той е от мъжете, за които е препоръчително да не се развяват със заредени пистолети. В неговия характер имаше една импулсивност, която не се връзваше с притежаването на огнестрелно оръжие.
Дотук бяха стигнали размислите на Смит, когато нечий рязък глас ги прекъсна ненадейно:
— Хей!
Само един човек сред познатите на Смит имаше навика да пристъпва към общуване по горния начин. Ето защо за него не бе изненада да установи наличието на застаналия до лакътя му Кутс.
— Хей!
— Другарю Кутс — рече Смит с лек оттенък на строгост. — Чух ви още от първия път. И дължа да отбележа, че навикът да изниквате откъдето не ви сеят и да викате по хората е привичка, от която трябва да се освободите. От един камериер се очаква да идва само когато му позвънят. Поне аз мисля така. Трябва да призная, че до момента не съм имал камериер.
— Нямаше и да имаш, ако зависеше от мен — отвърна господин Кутс.
Смит повдигна вежди.
— Защо е тази язвителност? — запита огорчено. — Нима не ви допада да сте камериер?
— Никак.
— Вие ме разтърсвате из основи. Лично аз бих очаквал да запеете ликуващо из къщата. Давате ли си сметка, че особеностите на новото ви положение ви поставят в непрестанна, и то плътна близост с другаря Бийч, чието общество трудно би могло да бъде надминато по своето очарование?
— Дъртият му пуяк! — рече ядно господин Кутс. — Ако има нещо, което да ми лази по нервите, това е човек, който непрестанно говори за проклетия си стомах.
— Не ви разбрах?
— Онзи Бийч — поясни господин Кутс — има някакви проблеми с лигавицата на стомаха си и ако не бях успял да му се изплъзна, щях да слушам за нея и досега.
— Щом не смогвате да намерите удоволствие и разтуха в едни сведения от първа ръка за състоянието на стомаха на другаря Бийч, значи наистина не може да ви се угоди. Да разбирам ли тогава, че сте нарушили мечтателния ми покой само за да търсите от мен съчувствие?
Господин Кутс впи в него изпепеляващ взор.
— Дойдох да ти кажа, мой човек, че сигурно се мислиш за адски печен.
— Твърде мило от ваша страна — трогна се Смит. — Чудесен комплимент, който, уверявам ви, ще съхраня в сърцето си.
— Много тънко ми измъкна пищова, а?
— Щом вие го казвате, да.
— А сега сигурно си мислиш също, че ще успееш да се вредиш преди мен и да гепиш огърлицата? Ще има да вземаш. Няма да я бъде тая, някакъв вчерашен тарикат да ме остави с пръст в устата.
— Струва ми се — рече Смит уязвен, — че долавям в тона ви известна враждебност. Положително бихме могли да сме съперници и без този дух на неприязън. Моето отношение към вас е на най-добронамерена търпимост.
— Дори да я задигнеш, къде си мислиш, че ще я скриеш? А на нея ще й трябва яко криене, вярвай ми. Слушай к’во, мой човек. Аз съм ти прислужник, нали така? Значи мога ли да ти влизам в стаята и да разтребвам когато ми скимне. Помни ми думата, Бил…
— Вие упорствате в заблудата, че моето име е Уилям…
— Помни ми думата, Бил, че ако тая огърлица някога изчезне, и при това не съм я изчезнал аз, такова разтребване ще падне, че свят ще ти си завие. Ще ти изтърбуша стаята, ще я обърна надолу с главата и накрая ще я мина със ситен гребен. Ясно ли е?
И като прекоси стремително фоайето, Едуард Кутс изчезна злокобно от хоризонта. Тепърва му предстоеше да размишлява на хладен ум и да осъзнае, че в желанието си да свие сърмите, както той би се изразил, на своя противник, бе постъпил прибързано, поставяйки го нащрек. Ала засега единствено го вълнуваше, че със сбитото си описание на картинката е успял да натрие самодоволната мутра на Смит. Ласкаеше го мисълта, че е вселил смут и паника в неговата душа.
И това, строго погледнато, си беше така. Докоснатата от него страна на проблема не бе хрумвала досега на Смит и настанявайки се по-удобно в креслото, той установи, че има за какво да се озадачава. Естествено, беше предвидил, че сполучи ли да открадне огърлицата, ще трябва да я смотае някъде, докато нещата се поуталожат, но едва сега се сблъскваше с трудността да й намери подходящо скривалище извън пределите на спалнята си. Следвайки препоръката на Кутс да си поблъска главата, Смит се занимава с това в продължение на десетина минути, в края на който период усилията му се увенчаха с успех. Той се изправи от креслото си и натисна звънеца.
— А, Бийч — рече непринудено, когато тапицираната със зелено сукно врата се отвори. — Трябва да ти се извиня, задето те тревожа пак. Това звънене май започна да ми става навик.
— Бъдете спокоен, сър — отвърна бащински икономът. — Но ако звънецът е бил предназначен за вашия личен прислужник, боя се, че за момента той не е на разположение. Преди десетина минути се раздели с мен донякъде внезапно. Не подозирах, че ще се нуждаете от услугите му преди гонга за вечерния тоалет, в противен случай щях да го задържа.
— Няма значение, целта ми беше да поговоря с теб. Виж, Бийч — рече Смит, допирайки върховете на пръстите си, — загрижен съм за твоето състояние. Научих от моя прислужник, че лигавицата на стомаха ти напоследък не се представя в най-благоприятна светлина.
— Това е вярно, сър — отвърна Бийч и блясък на възбуда озари рибешкия му поглед. Той потрепери леко, както би сторил боен жребец при звука на тръбата. — Аз действително имам проблеми с лигавицата на стомаха си.
— Пътят към сърцето на мъжа минава през лигавицата на стомаха му.
— Моля, сър?
— Опиши ми точно какво изпитваш.
— Но, сър… — рече Бийч с копнеж.
— Наистина държа да чуя — подкани го Смит.
— Изключително мило от ваша страна да проявите такъв интерес, сър. Обикновено всичко започва от пъпа, с пулсираща болка в дясната страна на коремната област, двадесет минути до половин час след приемане на храна. Симптомите…
В израза на Смит се четеше топло съчувствие, докато слушаше описанието, наподобяващо разказ на очевидец на голямото земетресение в Сан Франциско, но дълбоко в себе си той се молеше събеседникът му да намери начин да го направи малко по-сбито. Ала всичко на този свят има край. Дори най-лъкатушната река рано или късно влива своите води в морето. С покъртителна пауза икономът най-сетне приключи своята сага.
— „Пепсининът на Паркс“ — вмъкна начаса Смит.
— Моля, сър?
— Това ти е нужно. „Пепсининът на Паркс“. Ще те вдигне на крака за нула време.
— Ще го запомня, сър. Досега не бях попадал на този конкретен медикамент. И ако позволите, сър — додаде Бийч с мътен, но преливащ от възхита взор към своя благодетел, — бих искал да изразя признателността си за вашата любезност.
— Няма за какво, Бийч, няма за какво. Впрочем, Бийч — рече той, докато другият маневрираше по посока на вратата, — за малко да забравя. Има нещо, за което отдавна се каня да те питам.
— Да, сър?
— Реших, че няма да е зле да го обсъдя първо с теб, преди да се обърна към лейди Констанс. Работата е там, Бийч, че аз се чувствам задръстен.
— Наистина ли, сър? Пропуснах да ви спомена, че и един от моите симптоми е остро задръстване на храносмилателните пътища.
— Да, твърде неприятно. Но ако нямаш нищо против, нека оставим за малко настрана твоите вътрешности и свързаните с тях оплаквания. Като казвам, че се чувствам задръстен, имам предвид в духовен смисъл. Писал ли си някога поезия, Бийч?
— Не, сър.
— Тогава може би ще ти е трудно да разбереш какво изпитвам. Проблемът е следният. Там, в Канада, Бийч, аз неусетно привикнах да творя в крайно уединени условия. Помниш ли онази строфа от „Мизерни песни“, която започва така: „През бледоликата парабола на Радостта…“
— Боя се, сър…
— Пропуснал си я? Лошо. Намери някой път време да я прочетеш. Ще се почувстваш крайно извисен. Та тези редове бяха написани в една самотна хижа край бреговете на река Съскачеуан, където с години не е стъпвал човешки крак. Такъв съм аз, Бийч. Нуждая се от стимула на широките, открити простори. Когато съм заобиколен от своите събратя, вдъхновението ми чезне и умира. Знаеш как е, когато Наоколо има хора. Тъкмо се хванеш да пишеш нещо и някой се натриса, сяда ти на бюрото и почва да ти говори за себе си. Всеки път, щом мисълта ти потече мазно, отнякъде се лепва страничен дразнител и музата — хоп! — Смит щракна с пръсти — върви я гони. Разбираш ли?
— Да, сър — отвърна Бийч, зяпнал леко.
— Поради тези причини за творец като мен животът в замъка има своите недостатъци. Нуждая се от място, където да бъда сам, Бийч, със своите видения и мечтания. Някое орлово гнездо, кацнало върху зъберите на Времето… С други думи, знаеш ли някоя празна къщурка наблизо, където да мога да се уединя, дойде ли ми призванието, и да развъртя перото, без опасност да ме безпокоят?
— Малка къщурка, сър?
— Малка къщурка. С две липи отпред и Месечко да наднича вечер между клоните им. Местенце, Бийч, където да мога да се вглъбя, да врътна ключа в ключалката и да оставя целия свят да се оправя както намери за добре. Жизненоважно е сега, когато се очаква замъкът да се наводни с народ около този Бал на графството, да ме вредиш с такава квартира. В противен случай един куп безценна поезия ще бъде безвъзвратно изгубена за човечеството.
— Значи желаете, сър — рече Бийч, опипвайки предпазливо почвата, — малка къща, където да пишете поезия? Има един запустял лесничейски дом сред гората в западните покрайнини на имението, сър, но там липсват елементарни удобства.
— Удобствата са без значение за мен. Смяташ ли, че лейди Констанс би се засегнала, ако я помоля да ми го преотстъпи за няколко дни?
— Смятам, че нейна светлост ще приеме молбата ви спокойно, сър. Тя е привикнала към… Не й е за пръв път да… Нека само спомена, сър, че миналото лято при нас отседна джентълмен от литературните среди, който изрази желание да взема слънчеви бани в градината всяка сутрин преди закуска. В разсъблечен вид, сър. И освен че ми заръча да предупредя камериерките, милейди по никой начин не го възпрепятства в осъществяването на намеренията му. Тъй че…
— Тъй че е малко вероятно скромно искане като моето да й докара сърдечен пристъп? Превъзходно! Нямаш представа какво значи за мен да съзнавам, че скоро ще имам свое малко убежище, в което да мога да се оттегля и да вкусвам на воля самотата. Позволи ми за сетен път да подчертая, Бийч, че съм ти задължен за твоето разбиране и съвет по въпроса. Бях сигурен, че няма да ме подведеш.
— Няма защо, сър. Радвам се, че съм могъл да ви бъда полезен.
— А, и още нещо, Бийч…
— Да, сър?
— Предполагам, че скоро ще видиш Кутс, моя прислужник.
— Твърде скоро, сър, смея да се надявам.
— Тогава ще ми направиш ли услугата да го сръгаш с лакът в ребрата, ама яко…
— Сър! — изкряка Бийч, изкаран като с камшик от икономската си невъзмутимост. Той преглътна конвулсивно. Вече повече от година и половина, или по-точно от деня, в който лейди Констанс Кийбъл започна да замята въдицата си из тъмните подмоли на артистичния свят и да тропосва обитателите му върху пухкавите килими на замъка Бландингс, Бийч се бе нагледал на ексцентричност. Но допреди миг той бе хранил надеждата, че Смит ще донесе благодатна промяна в потока от превъртели литератори, които идваха и си отиваха през тези нелеки времена. И на ти сега! Смит от раз повеждаше класацията. Дори мъжът, гостувал през април, който настояваше да яде конфитюр с рибата си, бледнееше пред него.
— Да го сръгам в ребрата, сър? — произнесе немощно той.
— Сръгай го в ребрата — отвърна твърдо Смит. — И в същия момент му прошепни в ухото „Охо!“
Бийч облиза пресъхналите си устни.
— Охо, сър?
— Охо! И му кажи, че е от мен.
— Много добре, сър. Ще се погрижа да бъде уредено — рече Бийч. И с приглушен звук, който бе наполовина въздишка, наполовина предсмъртно хъркане, той повлече нозе към тапицираната със зелено сукно врата.