Метаданни
Данни
- Серия
- Psmith (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Leave It to Psmith, 1923 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(12.12.2008)
Издание:
ИК „Колибри“, София, 1996
Първо издание
Редактор Жечка Георгиева
Печатни коли 16. Издателски коли 13,44. Формат 84/108/32
Художествено оформление Момчил Колчев
Печат: ДП „Абагар“, В. Търново
ISBN 954–529–073–0
История
- —Добавяне
4
— А стига, бе! — рече отново госпожица Пийви. Графство Шропшир бе възстановило статичното си положение. Тя гледаше мъжа пред себе си с оцъклени очи. — Направо да се гръмнеш! — продължи госпожица Пийви и за сетен път обходи обекта на слисването си от глава до пети. — И това ако не е върхът!
След последно наблюдение тя се изправи от туфата, донякъде окопитена, за да се посвети на задачата да свърже скъсаните нявга нишки.
— Кой вятър те довя насам, Ед?
В гласа й нямаше друго освен нежност. Погледът й бе на майка, открила отдавна изгубеното си чедо. Миналото си беше минало, сега започваше нова ера. Някога тя бе принудена да опише този мъж като вмирисан тиквеник и да изрази мнението, че у него има прямота колкото в един тирбушон, ала сега в радостта от неочакваната среща всички тези сурови виждания бяха забравени. Това беше Еди Кутс, старото й другарче, върнало се при нея след толкоз много дни. Едва сега тя разбираше каква огромна празнота бе отворила в живота й неговата липса. И се метна в прегръдките му с радостен писък.
Господин Кутс, който не бе очаквал подобно покачване на акциите си, се заклати леко от тласъка, но скоро живна достатъчно, за да отвърне на прегръдката с част от нявгашната жар. Тази сърдечност го радваше, но също и озадачаваше. Споменът от последните думи на Лиз при тяхната раздяла още пареше в паметта му, а досега не си бе дал сметка колко бързо жените могат да забравят и простят и как едно чувствително момиче, припламнало от въображаема обида, може да назове даден мъж долен бандюга и при все това да съхрани дълбоко в сърцето си цялата топла обич към него. Той я целуна знойно.
— Лиз — рече със страст, — ти си по-красива от всякога.
— Те това е вече приказка — отвърна кокетно госпожица Пийви.
Появата на блеещо стадо овце, съпровождани от нафукан пес и двама представители на местното селячество, прекъсна нежния обмен и докато процесията се губеше надолу по пътя, те вече бяха в състояние да разговарят в един по-спокоен и градивен дух, да обменят мнения и да запълват празноти.
— Кой вятър — осведоми се повторно госпожица Пийви — те довя насам, Ед? Направо щях да падна, като те видях да се задаваш по пътя. Не можех да повярвам, че си ти, толкова далеч от океана. Откъде ти хрумна да се развяваш по сушата? На почивка ли си, или вече си се отказал от мореходния труд?
— Не, Лиз — тъжно отвърна Кутс. — Отказът ми е принудителен.
И като й показа чуканчето, където се бе намирала тъй важната част от показалеца му, той й преразказа мъчителния епизод. Съчувствието на събеседницата му бе балсам за неговата изранена душа.
— Естествено, всяка професия крие рисковете — продължи господин Кутс, като си прибра експоната, за да обгърне с ръка стройната й талия, — но право да ти кажа, това ме довърши. Опитах още веднъж-дваж, но картите не искаха вече да ме слушат, тъй че се отказах. О, Лиз — изрече с чувство той, — откакто ти ме напусна, късметът не ме е спохождал нито веднъж. Такъв кутсуз не ме е гонил никога. Да бях минал под стълба в петък, за да строша огледало в главата на черна котка, пак нямаше да я заджапам така.
— Бедното ми момче!
Господин Кутс кимна печално.
— Кофти — съгласи се той, — но факт. Ето, днес следобед проклетият късмет пак ми подложи динена кора и прецака сценарий, за какъвто не си и сънувала — същинско бижу… Но няма защо да дъвчем моите проблеми, Лиз. Кажи ми, как я караш ти?
— Аз? Ами отседнала съм тук наблизо.
Господин Кутс подскочи.
— Да не си омъжена? — възкликна тревожно.
— Не! — изнегодува госпожица Пийви и го стрелна с предан поглед. — И мисля, че се досещаш защо, Ед.
— Да не искаш да кажеш… че още си спомняш за мен?
— На нощната ми масичка винаги ще стои един-единствен образ в седефена рамка.
— Но на мен ми се стори, че когато се видяхме за последен път, ти малко се беше понацупила на твоя Еди…
Това бе първият намек за отминалите дрязги и той накара нежните страни на госпожица Пийви леко да порозовеят.
— Ами, дръжки! — рече тя. — Още на другия ден ми беше минало. Признавам, че бях бясна, но само ако ми се беше обадил на другата сутрин, Ед…
Настъпи тишина, през която двамата размишляваха за онова, което би могло да бъде.
— Как тъй живееш тук? — попита господин Кутс след многозначителна пауза. — Да не си зарязала бизнеса?
— Как не! Подхванала съм една игра, свят да ти се завие. Само че — рече със съжаление госпожица Пийви — се чудя дали залъкът не е малко голям за моята уста. Ох, Еди, ако само имаше някакъв начин пак да заработим заедно.
— За какво става дума?
— Диаманти, Еди. Огърлица. Досега съм я видяла само веднъж, но и това ми стига. Камъните са приказни. Сто хиляди долара до последния цент.
Съвпадението изтръгна от господин Кутс остър възглас.
— Огърлица!
— Чуй да ти раздуя далаверата. Ако знаеш само какво облекчение е да си отпуснеш езика като у дома, в добрите стари Щати! Все едно, че сваляш чифт стегнати обувки. Защото сега играя благопристойна девица. Сантиментална. Ти поне помниш как обичах да се правя на дръж ми шапката. Та след онова наше спречкване реших да се повозя още веднъж на стария „Атлантик“ — по силата на навика, предполагам. Както и да е, качих се аз и още на втория ден ударих на същинска златна жила. Тая с огърлицата сама се лепна за мен като котка за валериан. Лейди Констанс Кийбъл…
— Хлъц!
— Сега пък какво има?
— Лейди Констанс Кийбъл ли каза?
— Така й е името. Сестра е на лорд Емсуърт, собственика на голямото имение нагоре по пътя. Замъкът Бландингс му викат. Та тя лапна по мен и станахме адски гъсти още на кораба. След пристигането продължихме да се виждаме, кажи-речи, през ден и накрая ме покани на гости в замъка.
Дълбока въздишка се изтръгна като Танталов стон от устните на господин Кутс.
— Е, как да не брадяса човек! — запита той околното пространство. — Те това е да ти върви като на бясно куче тояга! Защо аз не вляза вътре с духов оркестър и с постлан отпред червен килим! Боже, Лиз, ако някой път паднеш в кладенец, бас държа, че ще те извадят с кофата. Знаеш ли какво си ти? Четирилистна детелина в човешки облик, ето какво. Ама не, наистина, знаеш ли какво ми се случи на мен днес следобед? Само се опитах да си покажа носа в проклетия замък и ми биха шута две минути след като прекрачих прага.
— Какво!
— Да не мислиш, че ти си единствената, която е чувала за тия камъчета?
— О, Ед! — Горчиво разочарование звънтеше в гласа на госпожица Пийви. — Само ако беше успял! Ти и аз, отново партньори. Направо ми се реве, като си помисля. С какъв номер се опита да влезеш?
Господин Кутс дотолкова се забрави в душевната си мъка, че се изплю с отвращение по една преминаваща жаба. Но дори и в това несъществено начинание успехът му обърна гръб. Той не улучи земноводното, което се оттегли в шубрака с израз на хладно неодобрение.
— Аз ли? — рече. — Аз си мислех, че съм изпипал всяка подробност. Сдуших се с един, който беше поканен в имението, но в последния момент се отказа да ходи. Тогава си рекох: защо пък да не взема да ида вместо него? Някакъв поет на име Мактод и никой от в хората замъка не го беше виждал, ако не броим дъртия, който е толкоз кьорав, че…
Госпожица Пийви го прекъсна.
— Да не искаш да ми кажеш, Едуард Кутс, че си смятал да влезеш в замъка, представяйки се за Мактод?
— Защо не? На пръв поглед нямаше никаква пречка. Фасулска работа, ще си рече човек. Но още щом цъфвам тук ми се изпречва някакъв дръвник и казва, че бил пръв приятел на Мактод. Е, разменихме по две приказки и аз си хванах пътя. Достатъчно добре разбирам кога не съм желан.
— Ед! Какви ги говориш? Ролстън Мактод е в замъка в същата тази секунда.
— Как така?
— Ами така! Кисне там вече няколко дни. Един такъв дълъг, кльощав, с монокъл.
В ума на господин Кутс забушува вихрушка. Това беше някаква кошмарна бъркотия.
— Нищо подобно! Мактод не е висок, нито тънък, а докато бях с него нито веднъж не е слагал монокъл… — Той замлъкна насред думата. — Да пукна дано! Лиз! Колко мъже има общо в тоя замък?
— В момента четирима, като изключим лорд Емсуърт. За Бала на графството се очаква голяма тумба, но те тепърва ще пристигат. Значи единият е Фреди, синът на лорд Емсуърт…
— Как изглежда?
— Изтупан мухльо с руса коса, зализана назад. Следва господин Кийбъл. Той пък е нисък, с червендалесто лице.
— Още?
— Още Бакстър. Секретарят на лорд Емсуърт. Той носи очила.
— И това ли е всичко?
— Да, ако не се брои твоят Мактод и прислугата.
Господин Кутс стовари длан върху коляното си със звучен плясък. Кроткият, сговорчив израз, който бе негова отличителна черта по време на общуването със Смит, се стопи яко дим, изместен от гримаса на безкрайна злост.
— И аз го оставих да ме изрита навън като мръсно коте! — процеди през стиснати зъби той. — Така да ме изиграе!
— За какво говориш, Ед?
— И аз дори му благодарих! Благодарих му! — стенеше Едуард Кутс, гърчейки се при спомена. — Благодарих му, че ме пуска по живо, по здраво!
— Еди Кутс, какво за Бога…
— Слушай, Лиз. — Господин Кутс се овладя с мъжествен напън. — Още с влизането там се хакнах право на онзи с монокъла и той ми каза, че познавал добре Мактод и че аз не съм той. А по твоите думи излиза, че това е същият, който се представя за Мактод! Не загряваш ли? Минал е по същия път като мен. Запознал се е с Мактод, разбрал е, че той няма да дойде в замъка, и се е вредил вместо него, както смятах да направя и аз. Само дето ме е изпреварил, да пукне дано! Как да не се изрине човек!
За секунда госпожица Пийви остана да гледа в ням потрес. Сетне отвори уста.
— Наглата му гад! — рече тя.
Господин Кутс, въпреки присъствието на дама, стигна дори по-далеч в порицанието си.
— От самото начало си знаех, че има нещо гнило в тоя тип! — каза госпожица Пийви. — Еди! Ами ако и той е дошъл зарад огърлицата?
— Естествено, че е дошъл зарад огърлицата — отвърна сприхаво Кутс. — За какво друго ще дойде? Заради чистия въздух?
— Ама… нали ти няма да оставиш да му се размине току-така?
— Аз да го оставя? — рече господин Кутс, подразнен от нелепото предположение. — Дрън-дрън, ела ме изяж. Ще му се размине друг път!
— И какво смяташ да направиш, Еди?
— Какво ли? Ей сега ще ти кажа какво ще направя… — Той замълча и суровата решимост, озарила чертите му, като че изпращя и угасна. — Кажи ми, Лиз, какво, по дяволите, да направя?
— Нищо няма да спечелиш, ако кажеш на ония в замъка, че той ги мотае. Това ще му удари теслата, но каква полза за теб?
— Никаква — отвърна Кутс.
— Остави ме да помисля — каза госпожица Пийви.
Настъпи пауза. Тя седеше, сбърчила съсредоточено вежди.
— Защо пък да не… — дръзна Кутс.
— Млък! — рече госпожица Пийви.
Господин Кутс млъкна. Минутите бавно течаха.
— Включих — каза госпожица Пийви. — Лейди Констанс направо се е прехласнала по тоя. Затова ти ще трябва още сега да го пипнеш насаме и да го накараш да й каже, че идваш тук като негов приятел.
— Знаех си, че ще измислиш нещо — промълви почти смирено господин Кутс. — Но как да го хвана насаме?
— Остави на мен. Ще го поканя да се поразходим заедно. Той не си пада по мен, но като му изиграя номера с репея, няма как да ми откаже. Значи тръгваме с него надолу по алеята, а ти през това време се скриваш в храстите — аз ще ти покажа къде. След малко аз го пращам да ми вземе от къщата шала, той се връща обратно, минава покрай теб и ти скачаш отгоре му.
— Лиз — рече господин Кутс, замаян от възхита, — когато опре до кроене на планове, ти си кент флош роял!
— Ами ако просто ти откаже?
Господин Кутс се изкикоти дрезгаво и някъде от дълбините на костюма си измъкна малък лъскав револвер.
— Няма да ми откаже — рече.