П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (27)

3

Сивата меланхолия, която съпровождаше господин Кутс като прилежен фантом по пътя му обратно към Маркет Бландингс и която дори възхитителната привечер не бе в състояние да разпръсне, се дължеше преди всичко, естествено, на онова противно чувство за поражение, спохождащо мъж, чиито бляскави надежди са се сринали в прах в мига, когато вече му се е струвало, че може да докосне успеха с ръка. Всекиму се полага веднъж или дваж в живота да удари нещо, което може да се окачестви единствено като „кьоравото“, и господин Кутс твърдо вярваше, че неговото начинание в Бландингс спада тъкмо към тази категория. Той, както и повечето му събратя по професия, бе имал в миналото своите върхове и спадове, но този път, по негово мнение, капризната фортуна най-сетне му бе поднесла нещо на тепсия с лимонче в устата. Веднъж проникнал в замъка, щеше да намери стотици възможности да направи огърлицата на лейди Констанс единствено своя, а по всичко изглеждаше, че за целта ще трябва просто да влезе, да се представи и да им позволи да го глезят като почетен гост. Докато влачеше унило нозе между прашните шубраци, опасващи пътя към Маркет Бландингс, Едуард Кутс вкусваше цялата горчилка, позната единствено на онези, на които малкото камъче е обърнало колата.

Но това не беше всичко. В добавка към скръбта по попарените надежди той изживяваше и болката на терзаещи спомени. Не само Настоящето го глождеше, но и Миналото, внезапно оживяло, бе забило в него отровното си жило. Венец на мъката в миг на мъка е да си припомниш някогашно щастие, а тъкмо това правеше Едуард Кутс сега. В мигове като този един мъж най-вече има нужда от ласкава женска грижовност, а господин Кутс бе изгубил единствената жена, на която можеше да довери своето страдание, която щеше да го разбере и съжали.

Ние се запознаваме с господин Кутс в такъв етап от неговата кариера, когато той упражняваше занаята си на твърда земя, но това не бе присъщата му стихия. Само допреди няколко месеца бизнесът му вървеше, тъй да се каже, по вода. Соленият мирис на морето бе в кръвта му. С други думи, по професия той беше комарджия, вадещ насъщния си по океанските лайнери, и в това си поприще бе срещнал любовта, за да я изгуби безвъзвратно. Повече от три години той се бе трудил в ненакърнима хармония с една дама, която, макар и приемала неизброими имена за делови нужди, бе известна на ближните си като Точната Лизи. Той бе практикът, тя — пердето и помежду им съществуваше едно от онези идеални делови партньорства, които тъй рядко се срещат в този лъжовен циничен свят. Постепенно другарството им бе прераснало в нещо по-свято и дълбоко и вече бе решено, че щом хвърлят котва следващия път в Ню Йорк, господин Кутс, ако все още е на свобода, ще я заведе да подпишат граждански брак. И тогава се скараха — кавга непоправима заради една от стандартните дреболии, за които всички влюбени вечно се карат. Нелеп спор при делбата на дребна сума, смъкната от търгуващ с добитък милионер при последното им пътуване, бе помрачил техните златни мечти. Той й каза едно, тя на него по женски навик — сто, при това, както дори господин Кутс бе принуден да признае, едно от друго по-цветисти. Разговорът се състоя на вълнолома в Ню Йорк и после тя изчезна от живота му завинаги. А заедно с нея и целият му късмет, сякаш на раздяла бе стоварила върху него някакво проклятие. Още при следващото прекосяване на Атлантика го сполетя злощастно недоразумение с избухлив джентълмен от Средния запад, който, подразнен — и не без основание — от непропорционалното количество попове и аса, които господин Кутс си раздаваше, изрази възмущението си, като отхапа предната фаланга на десния му показалец, поставяйки по този начин внезапен край на бляскавата му кариера. Защото именно на този пръст господин Кутс разчиташе за ловките ефекти с колода карти след едно малко и дискретно размесване.

С болезнен копнеж по онова, което би могло да бъде, той мислеше сега за своята изгубена Лизи. Със съжаление трябваше да признае пред себе си, че тя открай време си беше мозъкът на фирмата. Той несъмнено притежаваше известна ловкост на ръцете, но за тънкостите отговаряше изключително тя. Той бе твърдо убеден, че ако все още бяха партньори, Лизи щеше да изнамери някакъв начин да преодолеят препятствията, извисили се между него и огърлицата на лейди Констанс Кийбъл. С немощен и угнетен дух Едуард Кутс продължаваше да крачи по своя път към Маркет Бландингс.

Междувременно госпожица Пийви, която, не бива да забравяме, се придвижваше бавно по шосето откъм Маркет Бландингс, намираше разходката си за приятна и освежаваща. Трябва да отбележим, че имаше моменти, в които обществото на нейните домакини и тяхното обкръжение силно я натоварваше, тъй че тя се радваше да остане за малко сама. От главоболието й нямаше и следа и тя с наслада попиваше гледките и ароматите на смълчаната привечер. Приблизително по това време, мина й през ума, ако не бе имала съобразителността да дезертира от дружината на замъка, трябваше да слуша речта на лорд Емсуърт за покойния Хартли Редиш, член на парламента и мирови съдия — тема, която дори в устата на най-красноречивия оратор трудно би накарала публиката да затаи дъх. А познавайки Негова светлост, госпожицата хранеше неизкореними съмнения относно риторичните му способности.

Да, определено бе сторила добре, че се махна. Нежният ветрец играеше ласкаво с косите й, изящните й ноздри попиваха благодарно уханието на тревите. Отнякъде пропяваше невидим дрозд. И госпожица Пийви бе тъй затрогната от сладостния покой наоколо, че също запя.

Ако онези, имали честта да се наслаждават на обществото й в замъка Бландингс, знаеха, че госпожица Пийви се кани да пее, те със сигурност не биха се затруднили да отгатнат категорията песен, на която би се спряла. Нещо мечтателно, унесено, малко тъжовно… това би било всеобщото предположение… някоя стародавна балада може би…

Онова, което всъщност пееше госпожица Пийви с нежен замислен глас като на мушитрънче, пробудило се, за да срещне новото утро, бе любопитната композиция, известна под наименованието „Бейл Стрийт Блус“.

Когато стигна до последния куплет, тя рязко замлъкна. Беше забелязала, че вече не е сама. По пътя срещу нея крачеше мъж, провесил нос, сякаш обладан от тайна скръб, и за миг, когато той се показа зад завоя, нещо във външността му сякаш я стисна за гърлото и от устните й се отрони неволен възглас.

— А стига, бе! — хлъцна госпожица Пийви.

В следващия миг тя отново беше самата себе си. Случайно сходство я бе подвело. Все пак не виждаше добре лицето на мъжа, тъй като главата му бе приведена, и просто нямаше начин…

Тогава, вече на няколко крачки от нея, той вдигна поглед и графство Шропшир, поне доколкото го възприемаха нейните потресени очи, се впусна във внезапен и лудешки танц. Дърветата подрипваха, храстите край пътя кършеха снаги като бродуейски мюзикхол, а сред вихрещия се пейзаж един глас рече:

— Лиз!

— Еди! — изписка немощно госпожица Пийви и седна като подкосена върху туфа трева.