П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (25)

1

Изпод ароматната сянка на големия кедър пред замъка Смит погледна към цветните лехи, грейнали и яркоцветни под следобедното слънце, сетне се взря отново в Ива и от всяка негова черта струеше нежелание да вярва на ушите си.

— Трябва да съм ви разбрал погрешно. Нали не искате да кажете — рече той с натежал от укор глас, — че възнамерявате да работите в такова време?

— Трябва. Имам съвест. Не ми плащат щедра заплата, за да се изтягам по шезлонгите.

— Но вие дойдохте едва вчера.

— И още вчера трябваше да започна работа.

— Това — рече Смит — ми намирисва на чиста проба робия. Когато видях как всички се разотиват и ни оставят сами, у мен възникна надеждата, че ни предстои да прекараме заедно един щастлив и поучителен следобед под сянката на това благородно дърво. Нима не е съдено това да стане?

— Не е. Добре, че не вие трябва да се оправяте с библиотеката. Книгите никога нямаше да видят ред.

— И кому е притрябвало, както би казал вашият работодател? На няколко пъти съм го чувал да изразява мнението, че библиотеката се е чувствала прекрасно десетки години, без никой да я каталогизира. Защо да не я кара в същия дух до второ пришествие?

— Не е честно да ме изкушавате така. И на мен нищо не би ми допаднало повече от това да мързелувам с часове под сенките, но какво ще каже господин Бакстър, когато се прибере?

— С всеки изминал ден на това място — произнесе мрачно Смит — се доближавам до заключението, че другарят Бакстър е най-изтъкнатият досадник в цялата околия. Как се разбирате с него?

— Не си падам по него.

— Нито пък аз. Ето, върху такива сходства във вкусовете се градят привързаности, траещи цял живот. Седнете до мен и нека си излеем един другиму душата на тема Бакстър.

Ива се засмя.

— Не, няма. Чака ме работа.

— Проваляте ми целия следобед.

— Нищо подобно, нали имате четиво. Как се казва? Смит вдигна ярко подвързаното томче и погледна заглавието.

— „Мъжът с липсващия пръст на крака“. Другарят Трипуд ми я зае. Той разполага с огромен запас. Няма да се учудя, ако след това поиска да направите каталог и на неговите книги.

— Е, тази поне изглежда интересна.

— Да, но на какво ни учи? Дълго ли смятате да стоите заточена в оная зловонна библиотека?

— Около час.

— Тогава ще разчитам на компанията ви в края на този срок. Бихме могли пак да отскочим до езерото.

— Дадено. Ще дойда да ви потърся, щом свърша.

Когато тя се скри в къщата, Смит се настани отново в дълбокия шезлонг под кедъра, обзет от потискащо чувство на самота. Хвърли един поглед на „Мъжа с липсващия Пръст“, но скоро го презря и захвърли, отдавайки се на съзерцание.

Замъкът дремеше като омагьосан в летния зной. Малко подир обяд населението му силно бе оредяло, след като лорд Емсуърт, лейди Констанс, господин Кийбъл, госпожица Пийви и Незаменимия Бакстър потеглиха с голямата кола за съседния град Бриджфорд, следвани по петите от Достопочтения Фреди в неговия лъскав двуместен автомобил. Смит, който също беше поканен да ги придружи, отказа под предлог, че иска да напише стихотворение. Той не изпитваше дори и хладък интерес към следобедната програма, включваща откриване от страна на Негова светлост на току-що завършения мемориал в памет на покойния сър Хартли Редиш, мирови съдия, дългогодишен член на парламента от Бриджфордския избирателен окръг. Дори прелъстителната перспективата да чуе как лорд Емсуърт — натъкмен, въпреки плахите му протести и сподавено мрънкане в цилиндър, редингот и официални панталони — произнася реч, не бе достатъчна, за да го примами извън пределите на замъка.

Но когато произнесе своя отказ, навличайки си зле прикритата завист на лорд Емсуърт и неговия син Фреди (който също не чакаше церемонията с изплезен език), той изхождаше от предположението, че самотата му ще бъде споделена от Ива. А ето че осъдителната й добросъвестност и нездрава страст към труда го бяха оставили с пръст в устата. Времето и мястото бяха като изписани по каталог, но както тъй често става в този наш живот, нещата се бяха издънили откъм женския персонал.

Но макар и да понегодува известно време срещу съдбата, в крайна сметка ленният покой на следобеда започна да упражнява над него благотворния си ефект. Като се изключат пчелите, които работеха с обичайната си заблудена енергия, и някоя и друга прехвръкваща на припек пеперуда, цялата природа бе в обятията на следобедния кротък сън. Някъде далеч невидима косачка подчертаваше тишината с мелодичното си пърпорене. Пощальончето се изкачи по алеята с червения си велосипед и дълго стоя пред парадния вход, явно срещайки трудности в установяването на контакт с домашния персонал — от което Смит заключи, че Бийч, икономът, вникнал с тънък усет в ситуацията се е възползвал от настъпилото безвластие, за да се наслади на освежителна дрямка в някоя своя закътана бърлога. Най-сетне се появи една камериерка, прие телеграмата и мъмренето на момчето, след което велосипедът се скри от погледа, оставяйки отново след себе си тишина и покой.

И най-благородните умове трудно противостоят на подобни атмосферни условия. Клепачите на Смит се отпуснаха, повдигнаха, спуснаха се отново и не след дълго равното му дишане, разнообразено с по някое и друго изхъркване, се прибави към останалите морни звуци на летния следобед.

Сянката на кедъра беше осезаемо по-дълга, когато той се пробуди с онова рязко сепване, с което обикновено приключва сънят в градински шезлонги. Един поглед към ръчния часовник го уведоми за наближаването на пет часа — факт, който миг по-късно бе потвърден от появата на същата камериерка, отзовала се на призивите на пощальончето. Тя изглеждаше единственият оцелял от малкия свят, имащ за свой център стаята на прислугата.

— Сервирах чая ви във фоайето, сър.

— Възвишен и милосърден акт — увери я Смит и след като облекчи известна изтръпналост в лявото си бедро посредством масаж, влезе в къщата. Пътьом му хрумна, че Ива, колкото и съвестен труженик да беше, току-виж, зарязала работата, за да му прави компания.

Надеждата се оказа ялова. Една-единствена чаша се мъдреше жалостиво върху подноса. Или Ива бе надмогнала у себе си женската пристрастеност към това питие, или бе поръчала да й го отнесат в библиотеката. Изпълнен със същата кротка печал, която го бе обзела при вида на трудещите се пчели, Смит посегна към самотното си блюдо, безсилен да проумее онази грешка на природата, караща момичетата да работят, когато никой не ги гледа.

Тук, в хладината на фоайето, бе твърде приятно. Парадните двери на замъка бяха широко отворени и му разкриваха гледката на хълмове и ливади, окъпани в гъделичкаща жаждата слънчева светлина. През тапицираната със зелено сукно врата отляво, водеща към помещенията за прислугата, от време на време се разнасяше писклив кикот, но като се изключи това, Смит със същия успех можеше да е сам-самичък на света. Той отново изпадна в мечтателен унес и имаше всички основания да се предполага, че не след дълго ще се изложи позорно, заспивайки за втори път през един и същи следобед, когато бодростта му се завърна на трона си от появата на чуждо тяло на хоризонта. На прага, на фона на грейналите златисти багри, внезапно се бе откроила черна фигура.

Болезненото предчувствие, разтърсило телосложението на Смит подобно на удар от ток, карайки го да се вцепени като синигер под взора на пепелянка, се дължеше на мигновената заблуда, че новодошлият е местният викарий, чиито разговорни умения той бе изпитал на гърба си на втория ден от престоя си. Един повторен поглед обаче го убеди, че е бил излишно черноглед. Не беше викарият, а напълно непознат слаб, елегантен млад мъж с интелигентно мургаво лице, който стоеше и примигваше в сумрака на фоайето с привикналите си на яркото слънце очи. Неизмеримо облекчен, Смит стана да го посрещне.

— А, здравейте! — рече пришълецът. — Не ви видях. Доста е тъмничко тук след оня пек навън.

— Светлината е приятно омекотена — съгласи се Смит.

— Лорд Емсуърт да е някъде наоколо?

— Боя се, че не. Отпраши след обяда, придружен от цялата си челяд, да надзирава откриването на някакъв мемориал в Бриджфорд, посветен — ако не ме лъже паметта — на покойния сър Хартли Редиш, член на парламента и мирови съдия. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Ами, виждате ли, аз съм дошъл да погостувам тук.

— Наистина?

— Лейди Констанс ме покани да посетя замъка, щом пристигна в Англия.

— О! Значи ни спохождате от чужди земи?

— От Канада.

Смит трепна. Това, долавяше той, щеше да усложни нещата. Последното нещо, което желаеше, бе към кръга на обитателите на Бландингс да се присъедини някой запознат с Канада. Нищо не можеше да смути душевния му покой така, както присъствието на личност, която би искала да обменя с него мнения за тази бързо развиваща се страна.

— От Канада значи? — каза той.

— Изпратих телеграма — продължи другият, — но вероятно е пристигнала след като всички са излезли. А, онова там на масата трябва да е тя. Реших да се поразтъпча пеша от гарата и малко се забавих. — Той се разхождаше небрежно из фоайето с вида на човек, покоряващ нова земя. Поспря се край масичката, на която госпожица Пийви имаше навика да пие кафето си след вечеря, и вземайки от нея някаква книга, нададе доволен смях. — Ето и една от моите малки творби — рече.

— Една какво? — попита Смит.

— Тази книжка. „Мизерни песни“. Аз съм я писал.

— Вие!

— Да, аз. Казвам се Мактод. Ролстън Мактод. Сигурно сте чували за мен?