П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (23)

5

Докато крачеше към малкия пристан край езерото, очите на Ива Халидей гледаха хладно. Току-що получената информация й бе дошла като шок и тя се мъчеше да нагоди мислите си към нея. Научавайки от госпожица Кларксън за злощастния завършек на брака на старата си училищна приятелка с Ролстън Мактод, тя без колебание бе взела страната на Синтия и без да знае нищо за фактите, незабавно и безкомпромисно беше осъдила неизвестния Мактод. Дълги години бяха изминали от последната й среща със Синтия и почти можеше да се каже, че срокът на годност на дружбата им е изтекъл, ала привързаността на Ива, веднъж дарена някому, бе траен материал, способен да издържа на продължителна раздяла. Тя бе обичала Синтия в училище и не можеше да изпитва друго освен враждебност към мъжа, отнесъл се неподобаващо с нея. Затова сега се взираше в лъщящата вода на езерото изпод свъсени вежди, готвейки се да посрещне на нож низкия злодей. Едва когато чу зад гърба си стъпки и се обърна, за да види задъхано приближаващия Смит, лъчезарен и усмихнат в светлия си летен костюм, за пръв път й мина през ума, че вината може да е и у двете страни. Вярно, тя познаваше Смит едва отскоро, но личността му вече й бе направила достатъчно дълбоко впечатление, за да й е противно да повярва, че той е онзи безсърдечен грубиян, когото си бе представяла. И Ива реши да изчака с преценката си, докато не се озоват далеч от брега, където необезпокоявани да обсъдят всичко.

— Малко закъснях — каза Смит. — Задържа ме вашият млад приятел Фреди. Нахълта в стаята ми тъкмо когато си слагах вратовръзката и се нуждаех от пълно съсредоточаване и захвана да ми говори за себе си. Изглежда, неотдавнашният болезнен епизод в значителна степен го е обременил. — Той помогна на Ива да се качи в лодката и започна да гребе. — Успокоих го, доколкото можах, като му казах да не се съмнява, че така само ви се е издигнал в очите. Позволих си довода, че всички момичета боготворят силните, груби, дръзки мъже. След като сторих всичко по силите си да го убедя, че самият той е силен, груб и дързък мъж, успях да му се изплъзна. Разбира се, не е изключено междувременно да е получил нов пристъп на отчаяние, тъй че ако видите някой подпухнал труп да се носи по водата, той е на Фреди.

— Фреди не ме интересува.

— И мен — отвърна ведро Смит. — Значи, ако видим трупа, просто няма да го забелязваме. — Той загреба мълчаливо няколко пъти. — Поправете ме, ако греша — рече, като се приведе напред и се опря върху веслата, — но ми изглеждате умислена. Ако само малко ми подскажете, може би ще ви помогна да разрешите незначителния проблем, който ви тревожи. Е?

Запитана така директно, Ива се затрудни да подхване темата. Тя се поколеба за миг, браздейки с пръсти водата край борда.

— Току-що научих името ви, господин Мактод — рече най-сетне.

Смит кимна.

— Да, постоянно става така. Живеем си дните на тази земя, срещаме някой смъртен събрат, разменяме няколко думи и после всеки продължава по своя път. Последното, което ни идва на ума да сторим, е да го запитаме по прям и открит начин под какво наименование се движи по майката земя. Има нещо странно свенливо и потайно в отношението ни към имената на хората. Сякаш се притесняваме да не разбулим някаква срамна тайна. „Този приятен непознат — казваме си ние — може да е Снукс или пък Бъгинс. Но я по-добре да не си пъхам носа.“ И все пак, в моя случай…

— Честно казано, бях потресена.

— Тук вече не ви разбирам — рече Смит. — Не бих казал, че Мактод е чак толкова лошо име. Не ви ли се струва дори, че от него се излъчва някаква сурова, планинска мощ? Сякаш е извадено от поемата на шотландски бард: „В дол-чинката, край реката, вечер пий вода сърната, с глава кимва, поздравява: Здравей, Мактод, шотландска слава“. Не намирате ли, че в него има един необуздан, романтичен звън?

— Трябва да знаете, господин Мактод — отвърна Ива, — че аз бях съученичка със Синтия.

Смит рядко си позволяваше да се озове в небрано лозе, но след тази забележка го обзе онова чувство на безпомощна обърканост, което човек изпитва само в сънищата си. Той ясно съзнаваше, че това възхитително момиче смята, че е казало нещо сериозно, дори внушително, но за момента думите не разбулваха пред него абсолютно никакъв смисъл. И той предпазливо мина по фланга, печелейки време.

— Наистина? Синтия? Трябва да е било страшно забавно.

Ефектът от тази безобидна реплика трудно можеше да бъде по-лош. Навъсеното изражение отново се върна върху лицето й.

— Престанете с този вятърничав, подигравателен тон — скастри го тя остро. — Звучи тъй евтино!

Смит, който не намери какво да каже, замълча. Лодката бавно се плъзгаше по вълничките. Страните на Ива бяха порозовели, тъй като се чувстваше безкрайно объркана. В прочувствения взор на мъжа пред нея имаше нещо, което я възпираше да продължи. Но с онази решимост, която бе една от характерните й черти, тя си наложи да довърши започнатото.

— В крайна сметка — каза — каквото и да е отношението ви към бедната Синтия сега, навремето сигурно сте я обичали, иначе не виждам защо е трябвало да се жените за нея.

Смит, поради липса на друго занимание, бе започнал да гребе отново. Потресът, който изпита при тези знаменателни слова, го накара да плъзне лявото весло по повърхността на езерото по такъв неловък начин, че в скута на Ива се плисна най-малко половин ведро чиста езерна вода. Младият мъж моментално се разсипа в извинения.

— Престанете — прекъсна го нетърпеливо Ива. — Това не е най-важното сега. Господин Мактод — рече тя и в гласа й се промъкна нотка на нежност, — наистина бих искала да разбера какво се е случило между вас двамата.

Смит мълчаливо разучаваше дъното на лодката и се мъчеше да потисне горчивото чувство на обида. Вярно, по време на краткия им разговор в Клуба на заслужилите консерватори той не се беше осведомил изрично дали господин Мактод е ерген, но някак си чувстваше, че онзи е трябвало поне да му намекне за обремененото си семейно положение. Вярно бе също, че Мактод не го бе молил да го представлява в замъка Бландингс, но това не смекчаваше суровата несправедливост. Смит имаше подреден, методичен ум. Неговото намерение бе да развива приятните отношения, възникнали между него и Ива, като се погрижи те да стават малко но-приятни с всеки изминал ден, докато накрая достигнат неизбежната точка на зрялост, в която той ще може да положи ръката и сърцето си в нейните нозе. Защото за него нямаше съмнение, че в този свят, натъпкан до пръсване с момичета, Ива Халидей стърчи самотна и недостижима на най-голямата висота. А ето че сега някаква си Синтия се появяваше от света на кошмарите, за да се изпречи помежду им. Дори за млад мъж, тъй щедро надарен с невъзмутима самонадеяност като него, бе някак неловко да продължи ухажването си с воденичен камък на шията.

Ива изтълкува погрешно мълчанието му.

— Вероятно си мислите, че това изобщо не е моя работа?

Смит изплува от размислите си със сепнат подскок.

— Не, не. В никакъв случай.

— Разбирате ли, аз съм съхранила своите чувства към Синтия… а от друга страна, харесвам и вас.

И тя за първи път се усмихна. Смущението й отминаваше.

— Точно там е цялата работа — продължи след малко. — Аз наистина ви харесвам. И съм сигурна, че нямаше да е така, ако действително бяхте мъжът, за когото ви взех, щом научих какво е станало. Приятелката, която ми разказа за вас и Синтия, го представи така, сякаш вината е била изцяло ваша. Останах с впечатлението, че сте се отнесли крайно жестоко с нея. Реших, че трябва да сте същински звяр. И когато лорд Емсуърт ми каза името ви, първият ми импулс беше да ви намразя. Ако тогава ми се бяхте мярнали пред очите, сигурно щях да се държа направо ужасно. Но вие закъсняхте и това ми даде време да премисля. Спомних си колко мило се държахте с мен и някак си почувствах, че… че наистина трябва да сте добър човек и че сигурно за всичко има някакво обяснение. Хрумна ми дори, че може би… ако ми позволите да се намеся в личния ви живот… и ако нещата не са отишли твърде далеч… бих могла да сторя нещо, да помогна… тъй че в крайна сметка да се съберете отново.

Тя млъкна, леко смутена, тъй като сега, след като думите бяха изречени, предишното неудобство я обхвана наново. Макар и стара приятелка на Синтия, отстрани тази безцеремонна намеса вероятно изглеждаше нетърпимо нагла. И когато съзря израза на болка в очите на събеседника си, съжали, че изобщо е отворила уста. Ето, мина й през ума, той съвсем естествено се беше обидил.

И в това си предположение тя дълбоко грешеше. Вътрешно Смит грееше в обновен възторг от всички ония възхитителни качества, които бе доловил у нея, без дори да я познава, зървайки я на метри разстояние от прозореца на пушалнята на „Търтеите“. Болезненият му израз се дължеше на факта, че след като бе схванал проблема в неговата цялост, той реши да се отърве от тази Синтия веднъж и завинаги. Щеше да я изтрие с един замах от живота си. И макар да бяха сравнително непознати, елиминирането й поне от кумова срама трябваше да се придружи от един болезнен израз. И Смит се постара да си го надене.

— Боя се — рече сериозно той, — че това е напълно невъзможно. Чест ви прави, че го предлагате, и аз нямам думи да изразя колко високо ценя добротата, накарала ви да вземете присърце моите тревоги, но е твърде късно. Ние със Синтия се разведохме.

За миг го бе обзело изкушението да погуби досадницата с някаква коварна болест, но той се въздържа, предвиждайки риска от евентуални по-нататъшни усложнения. При все това всяка възможност за едно бъдещо одобряване трябваше да бъде изскубната из корен.

Ива обаче го гледаше с разширени от почуда очи, което леко го обезпокои.

— Разведени? Но кога успяхте? Само преди няколко дни сте били заедно в Лондон.

Смит вече не се чудеше, че Мактод е имал неприятности със Синтия. Тази жена беше същинска чума.

— Използвах термина по-скоро в духовен, отколкото в юридически смисъл. Вярно, че правен акт няма, но между нас зее пропаст, която никога не ще се запълни. — И като забеляза съкрушения израз на Ива, побърза да продължи: — Има неща, на които един мъж, колкото и да е либерален, не може да погледне през пръсти. Любовта, госпожице Халидей, е крехък филиз, който има нужда от нежност и ласкава грижа. Той вехне и линее, когато съпругата запраща бекона за закуска в лицето на мъжа си.

— Какво! — Слисването на Ива бе такова, че думата излезе от устните й като стреснат писък.

— С тигана по главата — отвърна печално Смит.

Теменужените очи на Ива щяха да изскочат от орбитите си.

— Синтия да направи такова нещо!

— При това нееднократно. Нравът й сутрин бе просто непоносим. Бил съм свидетел как мята котката през двете кресла и канапето с един-единствен ритник. И то само защото вкъщи нямало гъби за омлета.

— Но… това е невероятно!

— Заповядайте някой път в Канада и ще ви покажа котката.

— Господи, не може да бъде! Синтия! Та тя винаги е била най-кроткото и мило момиче на света.

— В училище имате предвид?

— Да.

— Е, това ще да е било преди да започне да пие.

— Започнала е да пие!

Смит се почувства определено по-добре. Вярно, мярна му се мимолетната мисъл, че може би е малко суров към отсъстващата Синтия, но той бързо овладя неуместната мекушавост. Налагаше се Синтия да страда за правото дело. Той вече бе започнал да съзира в очите на Ива първите проблясъци на ангелско състрадание, а състраданието е признато от всички безспорни авторитети като една от най-ценните емоции, които ухажорът може да пробуди у своя обект.

— Да пие! — повтори Ива с леко потръпване.

— Живеехме в една от канадските провинции, където е в сила сухият режим, и както често се случва, с това започнаха всички неприятности. От мига, в който си инсталира казан за ракия в мазето, падението й бе мълниеносно. Виждал съм я как под въздействието на скоросмъртницата вилнее из къщата като опустошителен циклон… Тежко ми е да говоря така за една ваша бивша приятелка — каза Смит с нисък, тръпнещ глас. — Не бих споделил тези неща с никой друг. Обществото, разбира се, е на мнение, че аз едничък нося вината за нашия разбит дом. Погрижил съм се да бъде така. Мнението на хората не ме интересува. Но с вас е по-различно. Не бих искал да си съставите лошо мнение за мен, госпожице Халидей. Аз не се сближавам лесно — самотник съм по душа, — но още щом ви зърнах, нещо в мен сякаш ми каза, че трябва да бъдем приятели.

Ива импулсивно протегна ръка напред.

— Но разбира се!

Смит я пое и я задържа доста по-дълго от необходимото.

— Благодаря — рече тихо. — Благодаря.

Сетне обърна носа на лодката към брега и бавно загреба обратно.

— Аз страдах много — рече проникновено, докато й помагаше да слезе на сушата. — Но с вашата дружба може би ще успея да забравя.

И те мълчаливо поеха нагоре по виещата се пътека към замъка.