П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (22)

4

Смит първи от малката групичка се отърси от шока на ненадейния сблъсък. Достопочтеният Фреди — последен. След като вдигна глава и срещна слисания поглед в очите на Ива, нещастникът замръзна на място и остана да стърчи там с отворена уста, докато Ива се отдалечи, уловена подръка от Смит. Последният отправи към младия си приятел взор, в който изненада, болка и укор се преплитаха тъй неуловимо, че беше трудно да се каже кое преобладава. Единственото, което някой страничен наблюдател можеше да каже със сигурност, бе, че най-съкровените чувства на Смит са понесли жесток и незаслужен удар.

— Болезнена сцена — сподели той с Ива, докато я отвеждаше към замъка. — Но ние трябва да сме снизходителни. Младежът може просто да е вадел някоя мушица от окото й.

Той я погледна изпитателно.

— Не изглеждате тъй възмутена, както бих очаквал — отбеляза. — Това издава една ласкава, да не кажем дори ангелска натура и потвърждава бездруго високото ми мнение за вас.

— Благодаря.

— Няма защо. Впрочем — продължи Смит — не мислете, че подобен род постъпки са присъщи на другаря Трипуд. Убеден съм, че той има и много други начини да прекарва свободното си време. Отчетете това, преди да стоварите присъдата си върху него.

— Нямам никакво намерение да стоварвам присъди върху него. Изобщо не ме интересува с какво се занимава господин Трипуд в свободното си време или извън него.

— Докато неговият интерес към вас, от друга страна, е всеобхватен. Пропуснах да спомена по-рано, но той ви обича. Помоли ме да ви го спомена, ако разговорът случайно свърне в тази насока.

— Знам, че ме обича — отвърна със съжаление Ива.

— И този факт не докосва никаква струна у вас?

— Мисля, че е една досадна напаст.

— Така ви искам — рече сърдечно Смит. — Радвам се да го чуя. В такъв случай ще зачеркнем темата и ще потърсим други, които да ви развлекат, интригуват и обогатят. Ето, вече приближаваме основната сграда.

— Още сега ще вляза вътре, за да се представя на господин Бакстър — каза решително Ива. — Нелепо е да губя повече време, като се шляя из имението. Трябва да се видя с господин Бакстър незабавно.

Смит склони галантно глава.

— Няма нищо по-лесно. Онзи голям отворен прозорец е на библиотеката. Без съмнение другарят Бакстър е вътре и дерзае с пот на чело над архивите.

— Да, но аз не мога да го известя за пристигането си, като крещя отдолу.

— Не е и необходимо. Оставете тази работа на мен. — Той се наведе, взе една от големите саксии, наредени покрай парапета на терасата, и преди Ива да успее да му попречи, я метна с лекота през отворения прозорец. Отвътре се чу глухо тупване, а след него — остър писък, при който лека усмивка на задоволство огря съсредоточените Смитови черти. — Да, наистина е вътре. Така и предполагах. А, здравейте, Бакстър — рече топло той, когато на прозореца рязко изникна горната половина на мъжко тяло, увенчана от очилато лице. — Какъв приятен слънчев следобед. Как са нещата при вас?

Незаменимия Бакстър преглъщаше мъчително в опитите си да облече напиращите чувства в думи.

— Приличате ми на същинско херувимче, надничащо иззад пухкав облак — продължи умилено Смит. — Бакстър, искам да ви представя госпожица Халидей, която пристигна благополучно след едно уморително пътуване. Не се съмнявам, че ще останете във възторг от нея. Ако аз имах библиотека, не бих пожелал за нея по-внимателен, услужлив и компетентен каталогизатор.

Тази спонтанна препоръка не направи нужното впечатление на Незаменимия. Съзнанието му изглеждаше насочено към други проблеми.

— Вие ли метнахте саксията? — запита хладно той.

— Вие несъмнено ще искате — продължи Смит — в недалечно бъдеще да проведете хубав напоителен разговор с госпожица Халидей, с цел да я въведете най-общо в задълженията й. В момента аз й показвам забележителностите на имението, след което ще се разходим с лодка по езерото. Но приключим ли с това — и аз знам, че по този въпрос спокойно мога да говоря от името на госпожица Халидей, — тя ще е изцяло на ваше разположение.

— Вие ли хвърлихте саксията?

— С увереност очаквам едно плодотворно сътрудничество между вас и госпожица Халидей. Както ще се убедите сам — каза радушно Смит, — тя е неуморен съвестен труженик.

— Вие ли…

— Но сега — рече Смит — за жалост трябва да се разделим. В желанието си да впечатля госпожица Халидей облякох най-хубавия си костюм, а гребните упражнения са му противопоказани. Отивам да се преоблека — обърна се той към Ива. — Какво ще кажете да се срещнем на пристана след няколко минути?

— Аз няма да дойда.

— Значи на пристана след… да речем шест, шест и половина минути — каза Смит с любезна усмивка и се затича чевръсто към къщата.

Ива остана на мястото си, борейки се между смущението и напушилия я смях. Незаменимия Бакстър все тъй гневно стърчеше от прозореца на библиотеката и въвличането му в нормален разговор започваше да изглежда трудно. Проблемът с разведряването на атмосферата бе разрешен от появата на лорд Емсуърт, който се пръкна от храстите с гребло в ръка. Той огледа Ива, след което паметта му явно се пробуди. Вероятно външността на Ива бе по-лесна за запомняне от някои от нещата, които Негова светлост имаше навика да забравя. Той пристъпи напред със слънчева усмивка.

— Ето ви най-сетне и вас, госпожице… А, хубава работа, боя се, че съм ви забравил името. Паметта ми като правило е отлична, но не мога да помня имена… Госпожица Халидей! Разбира се, разбира се. Бакстър, драги — продължи той, мярвайки наблюдателя на прозореца, — това е госпожица Халидей.

— Господин Мактод вече ни представи — отвърна кисело Незаменимия.

— Нима? Дяволски любезно от негова страна, дяволски любезно. Но къде е той? — осведоми се Негова светлост, обгръщайки околния пейзаж с озадачен взор.

— Влезе в къщата. След като — добави Бакстър с леден глас — ме замери с една саксия.

— Какво е направил?

— Замери ме с една саксия — повтори Бакстър и свъсено се скри.

Лорд Емсуърт се вторачи в опразнения отвор на прозореца, след което се обърна за просветление към Ива.

— Защо му е потрябвало на Бакстър да замеря със саксии господин Мактод? — попита. — И — задълба още по-навътре в материята той — откъде, за Бога, е намерил саксия? Та в библиотеката няма пукната саксия!

Ива от своя страна също търсеше сведения.

— Този мъж Мактод ли се казва, лорд Емсуърт?

— Не, не. Бакстър. Това беше Бакстър, моят секретар.

— Имах предвид другият, който ме посрещна на гарата.

— Бакстър не ви е посрещал на гарата. Мъжът, който ви посрещна на гарата — поясни лорд Емсуърт, като говореше бавно, понеже жените са тъй склонни да оплитат конците — беше господин Мактод. Той гостува в замъка. Констанс го покани и трябва да призная, че когато за пръв път научих, не останах никак доволен. По принцип не харесвам поетите. Но това момче е различно от всички други поети, които съм срещал по вина на сестра ми. Коренно различно. И — добави разгорещено Негова светлост — аз категорично възразявам срещу това Бакстър да мята саксии по моите гости. — Думите бяха изречени твърдо и сурово, тъй като лорд Емсуърт, макар и понякога малко разсеян, беше напълно наясно с древните традиции на своя славен род, що се отнасяше до гостоприемството.

— Значи господин Мактод е поет? — рече Ива, притаила дъх.

— А? О да, да. Тук поне две мнения няма. Канадски поет. Явно и там имат поети. И защо не? — запита Негова светлост, всякога справедлив в преценките си. — Страната се развива с удивителна бързина. Аз самият бях там през ’98-а. Дали пък не беше ’99-а? — добави, като потърка замислено брадичката си с кална длан и остави там богато на говежди тор кафяво петно. — Вече не помня. Нямам добра памет за дати… А сега, ако ме извините, госпожице… ако ме извините, ще ви оставя. Налага се да поговоря с Макалистър, моя главен градинар. Инат човек. Шотландец. Ако влезете вътре, сестра ми Констанс ще ви налее чаша чай. Нямам представа колко е часът, но предполагам, че скоро ще има чай. Самият аз не го пия.

— Господин Мактод ме покани на разходка с лодка по езерото.

— Езерото, казвате? Езерото? — възкликна Негова светлост, сякаш езерото бе последното място в околността, за което би очаквал да чуе, че хората карат лодки. После лицето му се проясни. — О, да, естествено, езерото. Мисля, че езерото ще ви хареса. Аз самият се топвам в него всяка сутрин преди закуска. Намирам го полезно за здравето и апетита. Скачам във водата, плувам петдесетина метра навътре и после се връщам. — Лорд Емсуърт преустанови клюките от тренировъчния лагер, за да хвърли един поглед към часовника си. — Боже мой — рече, — трябва вече да вървя. Макалистър ме чака повече от десет минути. И тъй, довиждане засега, госпожице… ъъ… госпожице.

И лорд Емсуърт се отдалечи, понесъл на лицето си онзи израз на напрегната съсредоточеност, който се появяваше там винаги щом на хоризонта се очертаеше беседа с Макалистър — изразът, присъщ на суровите бойци, готови да срещнат достоен за наточената им стомана враг.