П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (21)

3

Влакът от дванадесет и петдесет с пронизително стържене спря на перона на Маркет Бландингс и Смит, който си разнообразяваше чакането с прахосване на пари, които трудно можеше да си позволи, на автомата, предлагащ дъвчащи бонбони, се обърна и го подложи на обстоен оглед. Ива Халидей слезе от един третокласен вагон.

— Добре дошли в нашето село, госпожице Халидей — приветства я той.

Ива го изгледа с неподправен потрес.

— Вие пък откъде се взехте? — попита.

— Лорд Емсуърт бе така добър да ми предложи да ви посрещна с колата, тъй като ние с вас сме стари приятели.

— А ние стари приятели ли сме?

— Че как иначе. Нима сте забравили ония щастливи дни в Лондон?

— Денят беше един.

— Вярно. Но помислете си колко срещи успяхме да натъпчем в него.

— Вие също ли сте отседнали в замъка?

— Да. Дори нещо повече, аз съм животът и душата на компанията. Случайно да имате багаж?

— Почти винаги вземам багаж, когато се каня да стоя месец или повече в провинцията. Трябва да е в товарния вагон.

— Ще се погрижа за него. Между другото колата е паркирана отпред. Ако желаете, отидете да седнете. В случай, че чакането ви додее, ето, заповядайте. Дъвчащи бонбони. Вкусни и изключително питателни. Купих ги специално за вас.

Няколко минути по-късно, след като бе уредил превоза на сандъка до замъка, Смит се появи и завари Ива да попива с очи прелестите на Маркет Бландингс.

— Какво очарователно старо градче — каза тя, когато колата потегли. — Почти ми се иска да живея тук.

— По време на краткия ми престой в замъка — рече Смит — същата мисъл е спохождала и мен. Това е тъкмо мястото, където човек чувства, че с удоволствие би доживял старините си, пускайки си дълга бяла или синя брада. — Той й хвърли поглед, пълен с искрена възхита. — Жените са чудесни.

— И защо са толкова чудесни, господин Синя брада? — попита Ива.

— Помислих си го, когато ви зърнах преди малко. Току-що бяхте слезли от влака след четиричасово пътуване, а изглеждахте свежа и росна като — ако ми позволите мимоходом да родя едно сравнение — като майска роза. Как го правите? При моето пристигане аз бях покрит с такива алувиални пластове, че едва днес успях да ги доостържа от себе си.

— Откога сте тук?

— От вечерта на същия ден, когато се запознахме.

— Направо не мога да повярвам, че и вие сте тук. Питах се дали някога ще ви видя отново. — Ива леко поруменя и побърза да продължи: — Колко е странно, че непрестанно се натъкваме един на друг.

— Съдба — философски отвърна Смит. — Надявам се, че това няма да развали удоволствието от престоя ви.

— О, не.

— Браво — похвали я Смит.

Той започваше да си дава сметка, че няма да е лесно да вмъкне в този разговор възхвала за Достопочтения Фреди.

— Много се радвам, че и вие сте тук — каза Ива, подновявайки разговора след кратка пауза. — Защото, да ви призная, чувствам се леко притеснена.

— Че защо?

— За пръв път посещавам такова голямо имение. — Колата бе минала през широката каменна порта и сега плавно следваше извивките на алеята. Вдясно между дърветата току-що се бе мярнала масивната грамада на замъка, сива и внушителна на фона на небето. Отзад под лъчите на следобедното слънце проблясваше езерото. — Всичко трябва да е тъй внушително.

— В никакъв случай. Ние в Бландингс не сме претенциозни хора. Ходим си семпло, без превземки, и ръсим благи думи накъдето свърнем. Не вярвам лорд Емсуърт да е вселил у вас благоговеен трепет.

— О, той е такава душичка. А с Фреди, разбира се, се познаваме отдавна.

Смит кимна. Щом се познаваха отдавна, значи нямаше защо да говорят за него. И той така и не отвори дума за Фреди.

— Стари познати ли сте с лорд Емсуърт? — попита Ива.

— За пръв път го видях в деня, когато срещнах и вас.

— Не може да бъде! И той ви покани в замъка?

Смит приглади сакото си.

— Звучи странно, признавам. Мога да си го обясня единствено с неотразимото привличане, което съм упражнил върху него. Вие не го ли долавяте?

— Не.

— Не? — учуди се Смит. — Е, това не бива да ви тревожи. Рано или късно най-неочаквано ще ви споходи. Като гръм от ясно небе или нещо такова.

— Мисля, че сте ужасно самонадеян.

— Аз? Не, не, какво говорите. Успехът ни най-малко не ме е разглезил.

— Имали сте някакъв успех?

— Не, никакъв. — Колата спря. — Тук слизаме — обяви Смит, като отвори вратата.

— Тук? Защо?

— Защото, ако се покажем в къщата, върху вас неминуемо ще се нахвърли един мъж на име Бакстър и ще иска да му работите. Славен момък във всяко отношение, но малко побъркан на тема труд. Затова предлагам първо да ви разведа из забележителностите, а после да се повозим с лодка по езерото. Много ще ви допадне.

— Изглежда, сте предначертали цялото ми бъдеще.

— Така е — рече Смит с много жар в окото, което я гледаше през монокъла.

— Боя се, че нямам време да се скитам из имението — рече надменно Ива. — Трябва да се видя с господин Бакстър.

— Бакстър — каза Смит — не е зачислен сред природните красоти на Бландингс. Ще му се нагледате. И тъй, сега се намираме край западната пепиниера. Забележете изискания начин, по който сърните пасат тревата. Цялата околност, по която стъпваме в момента, е от историческо значение. През 1550 година оттук е минал Оливър Кромуел. Оттогава друг не е минавал.

— Нямам време…

— Оставяйки вляво от нас пепинерата, преминаваме към южната ботаническа градина. Глухарчетата са внесени от Египет от Деветия граф.

— И все пак — рече размирно Ива — знайте, че аз няма да дойда на езерото.

— Езерото ще ви хареса — отвърна Смит. — Тритоните са от знаменитата Бландингска порода. Въдят се тук свободно, също както и водните бръмбари, още от времето на кралица Елизабета. Лорд Емсуърт, разбира се, притежава феодалните права върху пляскането на комари.

Ива бе момиче с горд и независим дух и като такава силно негодуваше срещу това да бъде ограничавана и направлявана в придвижването си от някой, който въпреки благовидните си претенции й бе почти напълно непознат. Но някак си й беше трудно да противостои на кроткото обсебване на властта. Едва ли не смирено тя го придружи през храсти и полянки, през кадифени морави и искрящи, пъстроцветни лехи, и докато очите й попиваха красотата, възмущението й неусетно се изпари. Тя тихичко въздъхна. Ако Маркет Бландингс бе място, където човек можеше да живее щастливо, то замъкът Бландингс бе същински рай.

— Сега — каза Смит — пред нас е прословутата Тисова алея, наречена така в чест на тисовете, които я ограждат. В качеството си на екскурзовод съм длъжен да ви предупредя, че когато свърнем зад следващия ъгъл, ви предстои да станете свидетел на удивителна гледка.

Което се оказа самата истина. След като се приведоха, за да минат под надвисналите клони на един вековен тис, пред очите им се разкри зелена просека, прошарена от някой и друг заблуден слънчев лъч. По средата на тази просека Достопочтеният Фредерик Трипуд притискаше в обятията си млада жена в облеклото на камериерка.