П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (20)

2

Процедурата по съзерцаването на лобелиите на Негова светлост втръсна на Смит още в ранните си фази, та когато Фреди го откри, той седеше върху каменния парапет на терасата и пушеше съзерцателна цигара.

— А, другарю Трипуд — рече Смит, — добре дошли в замъка Бландингс! Ако не се лъжа, искате да поговорите с мен.

Достопочтеният Фреди се озърна като гърмян заек, след което също се настани върху парапета.

— Такова — започна той, — не е добре, дето приказвате такива работи.

— Какви например, другарю Трипуд?

— Дето сте ги наговорили на онази Пийви.

— Припомням си, че вчера следобед проведох приятна беседа с госпожица Пийви — отвърна Смит, — но нямам спомен да съм казал нещо, от което свежите страни на девическата скромност да припламнат в ален свян. Кои поточно мои слова срещат вашето порицание?

— Ами какво значи, че в скоро време сте очаквали да тръгнете с още по-къса прическа? Ако ще разправяте такива неща наляво и надясно, то тогава направо да свиваме знамената и да зарежем целия проклет план.

Смит кимна сериозно.

— Вашият благороден жар, другарю Трипуд, не е без основание. Явно съм недооценил ситуацията. Ако имам някакъв грях — което далеч не съм склонен да призная, — той е може би в незрялото желание да поизпързалям тази прелюбопитна дама. И по-силен мъж би устоял доста трудно на подобна съблазън. Все пак, след като вече ми направихте забележка, това не ще се повтори. За в бъдеще ще обуздавам духовитостта си. Прочее, горе главата, другарю Трипуд, и нека видим онази ваша ведра усмивка, за която чувам такива възхитителни отзиви.

Апелът не успя да разведри угнетения дух на Фреди. Той плясна мрачно с длан по една муха, кацнала на свъсеното му чело.

— Вече се стряскам и от сянката си — оплака се той.

— Прекършете у себе си тази мекушава плахост — настоя Смит. — Доколкото виждам, засега всичко върви по вода.

— Не съм толкова сигурен. Струва ми се, че оня досадник Бакстър подозира нещо.

— И какво мислите, че подозира?

— Че сте дошли да ловите риба в мътна вода.

Смит потръпна.

— Ще ви бъда безкрайно задължен, другарю Трипуд, ако се въздържате от употребата на този израз. Той събужда у мен стари, но крайно болезнени спомени. Нека обаче навлезем по-навътре в проблема, тъй като думите ви ме интригуват и озадачават. Откъде-накъде смятате, че добрият стар Бакстър, една от най-очарователните личности, които съм срещал, ще ме подозира?

— Видях как ви гледа.

— Разбирам за какво говорите, но то съвсем не ме тревожи. Доколкото можах да се убедя за краткия си престой тук, той гледа всеки и всичко по абсолютно същия начин. Още снощи по време на вечерята го забелязах да се звери кръвнишки на една от най-невинните и незлобливи чинии супа, сварявани някога под слънцето. А после се зае да я нагъва без задръжки, при това с видима наслада. Тъй че най-вероятно се заблуждавате за неговия мотив да ме изпива с поглед. Допускам, че се дължи на най-обикновена възхита.

— Във всеки случай на мен не ми харесва.

— На мен също от естетическа гледна точка. Но ние сме длъжни да понасяме мъжествено грозното в този живот. Не бива да забравяме, че бедният Бакстър не е виновен за погледа си на страдащ от киселини гущер.

Фреди обаче не се поддаваше на утеха. Унинието му се усили.

— А и не е само Бакстър.

— Какво друго ви смущава?

— Цялата атмосфера в къщата е станала някак странна. — Той се приведе към Смит и прошепна пребледнял в ухото му: — Струва ми се, че новата прислужница е детектив!

Смит го изгледа търпеливо.

— Коя нова прислужница, другарю Трипуд? За човек като мен, напрягащ непрестанно ума си над дълбоки и възвишени теми, е трудно да запамети обслужващия персонал. Значи има нова прислужница?

— Да. Казва се Сюзан.

— Сюзан… Сюзан… звучи съвсем нормално. Тъкмо име за прислужница.

— Виждали ли сте някога истинска прислужница — запита разпалено Фреди — да мете под скрин?

— Защо, тя мете ли?

— Хванах я да го върши тази сутрин в стаята ми.

— Не е ли малко пресилено да си въобразяваме, че е детектив? Защо трябва да е детектив?

— Вижте, гледал съм купища филми, в които прислужницата или камериерката са детективи. Човек ще не ще започва да се озърта.

— За щастие — рече Смит — не е нужно да пребивавате в неизвестност. Знам безпогрешен метод, с помощта на който ще откриете дали тя действително е онова, за което се представя.

— Какво да направя?

— Целунете я.

— Да я целуна!

— Точно така. Идете при нея и й кажете: „Сюзан, колко си хубава…“

— Но тя не е хубава.

— В случая се налага да приемем, че е. Значи отивате при нея и казвате: „Сюзан, ти си такова хубава. Какво би направила, ако ей сега те целуна?“ Ако е детектив, веднага ще отговори: „Как смеете, сър!“, или може би още по-просто: „Сър!“ Докато една истинска прислужница, каквато съм убеден, че е, и която мете под скриновете от чисто престараване, само ще се изкиска и ще каже: „Ама и вие сте един, сър!“ Схващате ли разликата?

— Откъде усвоихте този номер?

— Знам го от баба си, другарю Трипуд. Съветът ми към вас, в случай че съмнението ви терзае и помрачава радостта от живота, е да я подложите на изпитание още при първа възможност.

— Ще си помисля — рече неуверено Фреди и изпадна в тъжно мълчание, което напълно задоволяваше Смит. Брътвежите на последния не допринасяха за насладата му от ласкавото слънце и упойващия мирис от безбройните цветя на Ангъс Макалистър. Не след дълго обаче събеседникът му се задейства отново. За разлика от преди сега в гласа му звучеше нова нотка. Тревогата бе отстъпила място на нещо, което можеше да се изтълкува единствено като смущение. Той се прокашля неколкократно, а елегантно обутите му ходила, гърчейки се в неловки осморки, застъргаха по каменния зид.

— Такова…

— Отново сме целите в слух, другарю Трипуд — рече учтиво Смит. — Говорете.

— Ами аз всъщност дойдох да ви питам за нещо друго. Вие наистина ли сте приятел на госпожица Халидей?

— Естествено. Защо?

— Ами… — Алена руменина покри младите страни на Достопочтения Фреди. — В такъв случай бих искал да вмъкнете някоя добра дума за мен.

— Да й кажа добра дума за вас?

Фреди преглътна.

— Аз я обичам, по дяволите!

— Възвишено чувство — откликна любезно Смит. — Кога доловихте, че ви обладава?

— Влюбен съм в нея от месеци. Но тя дори не ме поглежда.

— Това, разбира се, неминуемо създава препятствия — съгласи се Смит. — Допускам, че до голяма степен слага прът в колелата на голямата любов.

— Изобщо не ме приема насериозно. Смее ми се, като я моля да се омъжи за мен. Вие как бихте постъпили?

— На ваше място — рече Смит, след като обмисли въпроса — бих спрял да й правя предложения.

— Но аз не мога.

— Тц-тц! — поклати сурово глава Смит. — Здраво сте затънали, другарю. Но не се отчайвайте. Просто си кажете: „От днес нататък никакви предложения преди обяд.“ Справите ли се с това, следващата стъпка ще бъде да устискате и по време на следобеда. Така малко по малко ще откриете, че вече се освобождавате от вредния навик. Овладейте веднъж импулса за сутрешни предложения и ще видите, че нататък е по-леко. Най-трудното е да се откажеш от първото за деня.

— Сигурен съм, че тя ме смята за пеперуда, която пърха от цвят на цвят — рече Фреди, пуснал покрай ушите си безценния съвет.

Смит се смъкна от парапета и се протегна.

— Без съмнение, другарю Трипуд, би било интересно и обогатяващо да се навлезе в проблема, но за жалост трябва да ви напусна. Размисълът ме зове.

— Добре, но нали ще го направите?

— Кое?

— Да кажете добра дума за мен.

— Ако в хода на непринуден разговор възникне тази необходимост — отвърна Смит, — аз с радостен патос ще се разпростра нашироко върху вашите редки добродетели.

И той се изгуби сред храстите тъкмо навреме, за да избегне госпожица Пийви, която миг по-късно се стовари връз угрижения Фреди и му прави компания до обяд.