П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (18)

3

Стрелките на гаровия часовник показваха няколко минути след девет, когато влакът спря на перона на Маркет Бландингс, за да се разтовари от изтъкнатите си пасажери. Полята все още бяха облени от златистите лъчи на залеза, докато колата, дошла да ги посрещне, пърпореше по двете мили черен път, които деляха малкото градче от замъка. След като преминаха между масивните каменни стълбове на портата на имението и поеха по виещата се алея, пътниците бяха обгърнати от упойваща тишина, която мекото бучене на двигателя още повече задълбочаваше, вместо да разчупи. Въздухът бе пропит от неописуемите аромати на английското лято. Някъде в далечината подрънкваха звънци на стадо, зайци се стрелкаха през пътя, подмятайки белите си опашки, а веднъж стадо подплашени сърни се мярна за кратко между дърветата. Единственото, което нарушаваше смълчаната магия, бе пискливият глас на лорд Емсуърт, върху когото видът на любимия имот произведе незабавен стимулиращ ефект. За разлика от сина му Фреди, спаружил се в ъгъла и терзан от свойствените му страхове и надежди, графът задърдори неспирно още в мига, в който колата навлезе в парка. С висок треперлив тенор и широки възбудени жестове той сочеше на Смит дъбове с история и рододендрони с минало. С приближаването на замъка и появата на първите цветни лехи монологът му придоби лиричен оттенък, превръщайки се в химн на радостта, през който като миньорен контрапункт преминаваше серия от хулителни забележки по адрес на Ангъс Макалистър.

Бийч, икономът, грижливо ги изгреба от колата пред парадния вход, обяви, че Нейна светлост и госпожица Пийви пият вечерното си кафе в беседката край игрището за кегли и не след дълго Смит, предвождан от Негова светлост, вече се ръкуваше с красива и внушителна дама, у която, макар държането й да бе самото доброжелателство, определено долови страховитост. От естетична гледна точка можеше само да се възхити на външността на лейди Констанс, но не можеше да скрие от себе си, че при конкретните обстоятелства би предпочел да има работа с нещо по-вяло и крехко. Лейди Констанс насаждаше усещането, че всеки, заставен да избира между бъркане с къса пръчка в гнездо на оси и приватизиране на каквото и да било от нея, би сторил най-здравословното за себе си, ако се придържа към осите.

— Добре дошли, господин Мактод — рече сърдечно лейди Констанс. — Толкова се радвам, че все пак успяхте да ни навестите.

Смит се зачуди на това „все пак“, но настоящото му положение бе изпълнено с толкова много неща, които обременяваха съзнанието, че не изпита никакво желание да се вглъбява в словесни неясноти. Той пое ръката й и отвърна, че е поласкан от топлия прием.

— Засега сме скромна компания — продължи лейди Констанс, — но в скоро време очакваме още доста народ. За момента вие с Ейлийн сте единствените ни гости. О, извинете, аз още не съм ви… Госпожица Пийви, господин Мактод.

Слабата грациозна жена, която по време на краткия разговор чакаше отстрани в поза на кротка летаргия, вторачила в Смит големи, пълни с копнеж очи, пристъпи напред. Тя стисна ръката му в своята, задържа я и с нисък, мек като сметана глас изрече една-единствена благоговейна дума.

— Маестро!

— Моля? — рече Смит. Той беше способен да посрещне с хладно спокойствие повечето обстоятелства, колкото и мъчителни да бяха, но сега усети как самообладанието му се разклаща под напора на госпожица Ейлийн Пийви.

Госпожица Пийви често имаше това въздействие върху емоционално по-бедните мъже, особено сутрин, когато същите далеч не са в най-спортната си форма. Щом тя влезеше за закуска в трапезарията на някое провинциално имение, силни мъже, стояли до малко по-късно предната вечер, потръпваха и се мъчеха да се заровят във вестниците си. Тя бе от онези жени, способни да заявят на мъж, подпиращ с клечки клепачите си и стараещ се посредством силно кафе да премахне тъпата болка в тила, че в шест часа е излязла навън да се любува на това как росата изчезва от тревичките и да го попита дали не мисли, че валмата от утринна омара всъщност са сватбените воали на елфите. Тя имаше големи, дълбоки, тъжовни очи, които час по час се свеждаха мечтателно надолу.

— Учителю! — рече госпожица Пийви, превеждайки услужливо.

Като не намери подходящ отговор, Смит се задоволи да се усмихне любезно през монокъла си и госпожица Пийви атакува повторно.

— Какво щастие, че успяхте да дойдете все пак!

Ето, отново това „все пак“.

— Предполагам, познавате работите на госпожица Пийви? — запита лейди Констанс, усмихвайки се благо на своите две знаменитости.

— Кой не ги познава? — отвърна галантно Смит.

— Нима сте ги чели? — ахна госпожица Пийви и по цялата дължина на крехкия й стан премина благовъзпитан гърч на задоволство. — А аз почти не се надявах, че сте чували името ми. Продажбите ми в Канада не бяха никак големи.

— Бяха напълно достатъчни — увери я Смит. — Имам предвид, разбира се — добави с бащинска усмивка, — че макар вашето изтънчено изкуство да не намира всеобщ отклик в една млада страна, то крайно високо се цени от тесния отбран кръг на познавачите и интелигенцията.

Ако това не са лигавщините, които трябва да им ръся, значи за нищо вече не ставам, помисли си той с немалко самодоволство.

— Естествено, вашите собствени несравними стихове са известни по цял свят — пелтечеше благоговейно госпожица Пийви. — О, господин Мактод, едва ли можете да си представите какво означава тази среща за мен. Тя е като сбъдване на златна мечта от детските дни. Тя е като…

На това място Достопочтеният Фреди обяви, че ще отскочи до къщата за едно уиски със сода. Тъй като до момента и дума не беше обелил, репликата му имаше, общо взето, въздействието на глас от гробница. Дневната светлина вече гаснеше и скрит в сенките, той бе успял да изличи присъствието си както от очите, така и от съзнанието на присъстващите. Госпожица Пийви се сепна като грубо пробуден сомнамбул и Смит най-сетне успя да освободи ръката си, на която бе започнал да гледа като на безвъзвратно изгубена. Допреди това щастливо прекъсване нищо не предвещаваше, че госпожица Пийви смята да се раздели с нея в близките дни.

Оттеглянето на Фреди сякаш разкъса някакво заклинание. Лорд Емсуърт, който стоеше напълно неподвижен и с отсъстващ поглед, подобно на заслушано в далечен лай куче, трепна и оживя.

— Ще ида да нагледам цветята — откъсна се от устните му.

— Не ставай глупав, Кларънс — сряза го сестра му. — Прекалено е тъмно, за да видиш каквито и да било цветя.

— Затова пък мога да ги мириша — парира ловко Негова светлост и потътри крака към градината. Вече изглеждаше, че групичката ще трябва да се разпадне, когато един нов член попълни редиците й.

— А, Бакстър, драги, ето те и теб — изблея лорд Емсуърт, преди да се изгуби в сумрака.

— Господин Бакстър — рече лейди Констанс, — искам да ви запозная с господин Мактод.

— Господин Мактод! — изкряка новодошлият с неприкрита изненада.

— Да, все пак е намерил възможност да ни посети.

— Виж ти — рече Незаменимия Бакстър.

Докато си стискаха ръцете, през ума на Смит прехвръкна мимолетната мисъл, че този очилат мъж го гледа с някакво напрегнато любопитство. Но вероятно, каза си тутакси той, това бе просто вид оптична илюзия, дължаща се на очилата. Взирайки се през своите лещи, Бакстър често създаваше у другите впечатлението, че окото му може да пробие легирана стомана и да се покаже от другата страна. Тъй или иначе, след като регистрира в паметта си факта, че е бил гледан проницателно от този непознат, Смит не удостои проблема с по-нататъшен размисъл.

И с това си небрежно отношение към Бакстърианския взор той постъпи прибързано и лекомислено. Далеч по-правилно щеше да е да го подложи на обстоен анализ, защото въпросният взор в никакъв случай не беше за подценяване. В него се таеше неприкрито подозрение. Засега смътно, наистина, но все пак подозрение. Рупърт Бакстър бе един от онези мъже, чиято основна черта е склонността да подозират своите ближни. Той не ги подозираше за една или друга определена простъпка, той просто ги подозираше и макар все още да не бе предявил никакво конкретно обвинение срещу Смит, таеше мъглявото усещане, че този човек си струва да се държи под око.

Междувременно госпожица Пийви отново изпърха в центъра на събитията. С появата на Бакстър тя се бе оттеглила за миг на заден план, но явно не й беше присъщо дълго да се задържи там. Когато мина напред, в ръката й се бе появила продълговата книжка, която тя с настойчива отмала притисна в дланите на Смит.

— Бих ли могла да ви убедя, господин Мактод — изрече умолително, — да запишете някоя кратка мисъл в моя бележник за автографи? Ето, имам и писалка.

Ярка светлина обля беседката. Незаменимия Бакстър, който винаги знаеше къде се намира всяко нещо, бе открил и натиснал ключа на лампата. Желанието му беше не толкова да услужи на госпожица Пийви, колкото да разгледа по-подробно новодошлия. С всяка изминала минута Незаменимия изпитваше все по-настойчиви съмнения относно този посетител.

Смит почука замислено с писалката по брадичката си. Той си даваше сметка, че е трябвало да предвиди подобна авария. Ако под слънцето имаше само една жена, която неминуемо мъкне със себе си бележник за автографи, то тази жена беше госпожица Пийви.

— Само една кратичка мисъл…

Смит захвърли колебанията. С твърда ръка той изписа думите „През бледоликата парабола на Радостта…“, добави едно нетрепващо „Ролстън Мактод“ и подаде книжката обратно.

— Колко странно — ахна госпожица Пийви.

— Може ли да погледна? — рече Бакстър, пристъпвайки чевръсто до нея.

— Колко странно! — повтори госпожица Пийви. — Кой би помислил, че ще изберете тъкмо този стих! Има няколко по-мистични пасажи, които смятах да ви помоля да ми разясните, но „През бледоликата парабола на Радостта“ най-вече ме…

— Озадачава?

— Да, честно казано, малко ми е трудно да го разбера.

— Е, какво пък — рече снизходително Смит, — възможно е точно тук леко да съм се поизхвърлил.

— Не ви разбрах?

— Искам да кажа, че съм се поувлякъл със завоалирането на мисълта. Ще трябва да го обсъдим по-обстойно… някой друг път.

— А защо не сега? — запита Незаменимия Бакстър, проблясвайки с очилата.

— Доста съм уморен след дългото пътуване — отвърна с кротък укор Смит. — Отпаднал. Ние творците…

— Естествено — намеси се госпожица Пийви, изпепелявайки секретаря с очи. — Господин Бакстър няма и понятие какво представлява чувствителният поетичен темперамент.

— Значи не е от най-одухотворените? — рече толерантно Смит. — Доста земен другар, а? Да, да, така си и мислех. Без съмнение принадлежи към редиците силни, корави мъже не на думите, а на делата.

— Защо не потърсим лорд Емсуърт, господин Мактод? — попита госпожица Пийви, като хвърли последен изпепеляващ поглед към запенилия се от негодувание Бакстър. — Цветята са толкова красиви нощем.

— Да, така е — съгласи се Смит. — А също и през деня. Когато се намирам сред цветя, над мен се спуска свещен покой и грубият, безчувствен свят се отдръпва надалеч. Чувствам се уталожено-безметежен. Знаете ли, госпожице Пийви, понякога си мисля, че цветята трябва да са душите на малки деца, дарили Бога със своята невинност.

— Каква красива мисъл, господин Мактод! — възторгна се госпожица Пийви.

— Да — съгласи се Смит. — Само да не ми я свиете, имам авторски права.

Скоро мракът ги погълна и лейди Констанс се обърна към Незаменимия Бакстър, който тънеше в размисли, сбърчил мрачно чело.

— Не е ли очарователен?

— Извинете?

— Казах, че намирам господин Мактод за очарователен.

— О да, разбира се.

— Тъй непокварен. Добре, че все пак успя да дойде. Онази телеграма, с която отмени визитата си днес следобед, звучеше тъй рязко и окончателно.

— Същото ми се стори и на мен.

— Сякаш сме го обидили с нещо и е решил, че повече не иска и да чуе за нас.

— Именно.

Лейди Констанс потрепери деликатно. Беше излязъл хладен ветрец. Тя наметна по-плътно с шала изящните си рамене и се упъти към къщата. Бакстър не я последва. В мига, в който тя се скри, той угаси светлината и седна, подпрял брадичка върху юмрука си. Един внушителен мозък работеше на пълни обороти.