Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Psmith (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leave It to Psmith, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(12.12.2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 1996

Първо издание

Редактор Жечка Георгиева

Печатни коли 16. Издателски коли 13,44. Формат 84/108/32

Художествено оформление Момчил Колчев

Печат: ДП „Абагар“, В. Търново

ISBN 954–529–073–0

История

  1. —Добавяне

2

— Уа! — отбеляза Фреди. Той отстрани багажа от диафрагмата си и се зае да разтрива поразеното място. После внезапно осъзна, че не е сам, повдигна очи и зърна Смит.

— Уаа! — изрече Фреди и остана да седи втрещен.

Неоспорим факт е, че гореизложеният монолог на Фредерик Трипуд не бе бляскав. Но не бива да се забравя, че това бяха само уводни слова, а също, че младежът бе изживял нелеки премеждия, завършили с два последователни шока. От физическото стълкновение с куфара той вече се съвземаше, но вторият просто го бе сащисал. Когато лепкавата паяжина на съня се разнесе и той видя само на метър от себе си във влака, отвеждащ го към дома, същия онзи мъж, с когото бе кроил заговори във фоайето на хотел „Пикадили Палас“, леден ужас го прониза до мозъка на костите.

Тревогите на Фреди започнаха от момента, когато за секунди изпусна влака от дванадесет и петдесет. Тази несполука силно го смути, защото не можеше да забрави строгата заръка на баща си. Но онова, което наистина го разстрои, бе, че на косъм му се размина да не изтърве и влака от пет часа. Той бе прекарал следобеда в едно кино, където, запленен от магията на седмото изкуство, изгуби всякакъв усет за време, тъй че само бавното затъмнение при финалната прегръдка и думата КРАЙ го подсетиха да си погледне часовника. С лудешки галоп до гарата Фреди успя да се закачи за стъпалото на един вагон, когато влакът вече напускаше перона. Изцеден до капка, той потъна в неспокоен сън, от който бе изтръгнат посредством вандалски удар с куфарче по корема и кошмарното видение на седящия на отсрещната седалка Смит. При тези обстоятелства не бива да се учудваме, че той не успя веднага да се извиси до сияйните върхове на красноречието.

Филмът, на който Достопочтеният Фредерик Трипуд бе спрял своя избор, беше нашумялата супер-суперпродукция „Вълчите зъби на миналото“ с Бърта Блевич и Морис Хедълстоун в главните роли. Както всеки знае, възловият мотив в него е изнудването. Заобиколено от зелени хълмове, обрасли с девствени гори, обляно в слънчевата светлина на щастие и мир, селцето Хънидийн дреме, притихнало в ясния утринен въздух. Но пристига влакът от града и от него слиза Непознатият (Максуел Банистър.) Той моли минаващ селяк (Клод Хепуърт) да му покаже пътя към голямата къща, където живее Марта Дейл, лъчезарната благодетелка на селото… но както и да е, във филма се разправяше основно за изнудване и той бе направил потресаващо впечатление на Фреди. Въображението му все още бе обагрено от него в мига, когато видя Смит, и естественото заключение, до което стигна, бе, че последният е вървял цял ден по петите му и сега го следва по пътя към дома с цел да му изтръгне пари срещу своето мълчание.

Докато той все още гълголеше нечленоразделно, Смит подхвана разговора.

— Каква чудесна и неочаквана среща, другарю. Мислех, че сте напуснали метрополията още преди няколко часа.

Фреди продължаваше да гледа като сгащен в ъгъла хомяк, когато откъм коридора се разнесе глас:

— А, ето къде сте били, драги!

Лорд Емсуърт се усмихваше радушно от вратата. Неговата отмора, подобно на Фредивата, не бе траяла дълго. Той бе вдигнат на крака само няколко минути след оттеглянето на Смит от появата на ирландския сетер от съседното купе, който, отегчен от компанията на своя собственик, бе излязъл на кратка рекогносцировка и откривайки само на две крачки стар познайник в лицето на Негова светлост, бе скочил на седалката и облизал лицето му с усърдна сърдечност, изключваща напълно всякакъв по-нататъшен сън. Веднъж разбуден, лорд Емсуърт, както винаги в будно състояние, бе тръгнал да се размотава наоколо.

Когато зърна Фреди, приветливостта му рязко охладня.

— Фредерик! Мисля, че ти казах на всяка цена да се върнеш с влака в дванадесет и петдесет!

— Изпуснах го, родителю — изломоти дрезгаво Фреди. — Не беше по моя вина.

— Хм! — Негова светлост изглеждаше склонен да продължи по темата, но очевидно присъствието на чужд човек, при това негов гост, му затвори устата. Погледът му прескочи от Фреди към Смит и обратно. — Вие двамата познавате ли се? — попита той.

— Още не — отвърна Смит.

— Моят син Фредерик — рече лорд Емсуърт с тона, с който би обърнал внимание върху присъствието на гол охлюв сред цветята си. — Фредерик, това е господин Мактод, поетът, който идва да ни гостува в Бландингс.

Фреди трепна силно и устата му зейна. Но като срещна топлия дружески взор на Смит, захлопна отвърстието си отново, без да изрече нищо, и облиза изнурено устни.

— В случай, че имате нужда от мен, ще бъда в съседното купе — обърна се лорд Емсуърт към Смит. — Преди малко открих, че там се е настанил Джордж Уилард, стар мой приятел. Изобщо не съм го видял кога се е качил във влака. Кучето му дойде да ми оближе лицето и ме събуди. Нали разбирате, близки съседи и тъй нататък. И двамата сме запалени любители на рози. Понеже толкова се интересувате от цветя, някой път непременно ще ви заведа да видите неговите. Или може би ще се присъедините към нас още сега?

— Ако не възразявате — отвърна Смит, — бих предпочел засега да остана тук и да подхраня онова, което съм сигурен че ще прерасне в крепка и дълготрайна дружба. Убеден съм, че с вашия син ще намерим общи теми за разговор.

— Много добре, драги. В такъв случай ще се срещнем във вагон-ресторанта за вечеря.

И лорд Емсуърт затътри крака по коридора, а Смит стана и затвори вратата след него. Сетне се върна на мястото си, за да срещне страдалческия взор, струящ от оцъклените очи на Фреди. През последните няколко минути мозъкът на младежа бе подложен на по-интензивно натоварване, отколкото за много години от обичайния му живот.

— Такова… как така? — продума плахо той.

— Ако мога да сторя каквото и да било — отзова се сърдечно Смит, — за да разясня една или друга дреболия, която ви смущава, спокойно се обръщайте към мен. Е, мъчи ли ви нещо?

Фреди преглътна конвулсивно.

— Такова… той каза, че името ви е Мактод!

— Напълно вярно.

— Но вие ми казахте, че е Смит.

— И си е така.

— Тогава защо баща ми ви нарича Мактод?

— Защото мисли, че аз съм той. Грешката е безобидна и не виждам никаква причина да му се натяква.

— Но защо ви взема за Мактод?

— Това е дълга история, която вероятно ще намерите за отегчителна. Но ако действително държите да я чуете…

Нищо не можеше да се сравни с благоговейния захлас, с който Фреди изслуша разказа за случилото се в Клуба на заслужилите консерватори.

— Да не искате да кажете — запита той накрая, — че пристигате в имението, представяйки се за оня жалък драскач?

— В общи линии това е идеята.

— Но защо?

— Имам си своите основания, другарю… как казахте ви беше името? Трипуд? Благодаря. Моля да ме извините, другарю Трипуд, но ще се въздържа да навляза в тях. А сега — рече Смит, — продължавайки тъй увлекателния разговор, който за жалост се наложи да прекъснем тази сутрин, защо искате да открадна огърлицата на леля ви?

Фреди подскочи. Дръзката постъпка на неговия събеседник дотолкова бе обсебила въображението му за момента, че напълно бе забравил за огърлицата.

— Да му се не види! — възкликна той. — Ами разбира се!

— Бихте ли се изразили по-точно?

— Приляга чудесно.

— Кое, огърлицата ли?

— Имам предвид, че щеше да е дяволски трудно да намерим начин да ви вмъкнем в къщата, докато сега ще си влезете като на парад под името на оня стихоплетец. Страхотно!

— Ако — рече Смит, разглеждайки го търпеливо през монокъла си — ви се струвам в недостатъчна степен заразен от вашия ведър оптимизъм, отдайте го на факта, че нямам и най-бегла представа за какво говорите. Не бихте ли могли да ми дадете едно-две напътствия? Какво например очаквате да сторя с огърлицата на вашата леля в случай, че се съглася да я отчуждя?

— Ами, просто ще ми я дадете.

— Разбирам. А вие на свой ред какво ще правите с нея?

— Ще я връча на чичо си.

— А той на свой ред?

— Вижте какво — рече Фреди. — Май ще е най-добре да започна от самото начало.

— Превъзходно хрумване.

Поради скоростта, с която сега се придвижваше влакът, провеждането на разговора по друг начин освен с гръмовен тон, бе трудно. Ето защо Фреди се приведе напред, докато устните му почти докоснаха ухото на Смит.

— С две думи нещата стоят така. Моят чичо, старият Джо Кийбъл…

— Кийбъл? — промърмори замислено Смит. — Чудно защо това име ми звучи толкова познато.

— Ама ако ще ме прекъсвате… — изпротестира Фреди.

— Простете.

— Чичо Джо има доведена дъщеря. Тя се казва Филис и преди известно време взе, че се омъжи за някой си Джаксън…

Смит не прекъсна повече разказвача, но изразът на задълбочен интерес върху лицето му се усилваше с всяка изминала минута. Накрая той го потупа насърчително по рамото.

— Да разбирам ли след всичко това, че едно от последствията на този обир, в случай че излезе успешен, ще бъде да се поставят делата на семейство Джаксън върху непоклатима финансова основа?

— Абсолютно.

— И не съществува опасност — ако ме извините за израза — вие сам да се лепнете като пиявица за плячката и да я използвате за задоволяване на едни или други свои разточителни привички?

— В никакъв случай. За услугата чичо Джо ще ми даде… ъъ… ще ми даде, сещате се, определена скромна сума. Планът е следният. Вие задигате огърлицата и я предавате на мен. Аз я прехвърлям към чичо Джо, който я скатава някъде за момента. Вдига се шум до небесата и чичо Джо се прави на мъж, като заявява на леля Констанс, че ще й купи нова огърлица на мястото на предишната. Тогава вади камъните от старата огърлица, поръчва да изработят с тях друга и я връчва на леля Констанс. Все едно, че диамантите са нови, ако следите мисълта ми. Тогава тегли един чек за двадесет хилядарки, които леля Констанс, естествено, си мисли, че са за новата огърлица, и си ги къта в малка сметчица за лични нужди. Дава оттам парите на Филис и всички са щастливи и доволни. Леля Констанс си има нова огърлица, Филис си има пари и не се е случило нищо друго освен, че общият влог на чичо Джо и леля Констанс е получил лека пробойна. Ясно?

— Ясно. Макар че човек като нищо може да се уплете с всичките тия огърлици. Да, сега всичко ми е ясно, другарю Трипуд, и веднага ще ви отговоря, че можете изцяло да разчитате на моето съдействие.

— Значи ще го направите?

— Ще го направя.

— Естествено — вмъкна неловко Фреди, — ще се погрижа и вие да получите своя дял. Да речем, едно…

Смит махна протестиращо с ръка.

— Скъпи другарю Трипуд, нека не оскверняваме този радостен случай с груб материализъм. Що се отнася до мен, услугата ще бъде безплатна.

— Какво! Но слушайте…

— Всяка подкрепа, която мога да окажа, ще почива върху напълно безкористни подбуди. Единствено нежеланието да ви прекъсвам ме възпря да спомена и по-рано, че другарят Джаксън е мое другарче от невръстно детинство и че Филис пролива връз моя живот онези няколко снопа слънчева светлина, които сгряват безрадостното ми битие. Отдавна лелея желанието да сторя нещо, с което да облекча нелекия им жребий и сега, когато възможността ми се предоставя, аз съм очарован и възхитен. Вярно, че не съм богат — чувам, че банкерът ми получавал колики при всяко споменаване на моето име, но и не съм изпаднал дотам, че да очаквам възнаграждение, задето съм оказал на един стар приятел елементарния жест да открадна някаква си диамантена огърлица.

— Господи, направо да не повярва човек!

— Да не повярва човек какво, другарю Трипуд?

— Дето познавате Филис и мъжа й.

— Да, без съмнение. Но е самата истина. Неведнъж и дваж в неделни вечери съм споделял оскъдното студено говеждо на трапезата им и съм ви безкрайно задължен за предоставения шанс да им се отплатя за гостоприемството. Благодаря ви!

— О, няма защо — отвърна Фреди, леко зашеметен от това красноречие.

— Дори ако нашето малко начинание срещне провал, споменът, че съм сторил всичко по силите си за младото семейство, ще ми бъде огромна утеха, докато излежавам присъдата си. Той ще ме ободрява. Надзирателите ще се скупчват пред вратата на моята килия, за да ме слушат как пея отвътре. Моят дресиран плъх ще се чуди защо си свирукам, докато обира огризките от тенекиената ми паничка. На неделните служби в параклиса ще извисявам глас по начин, който ще наелектризира белите коси на свещеника. Но всичко това е в случай, че нещо се обърка и аз бъда, както мисля, че се казва на технически език, „закопчан“. Казвам „ако“ — рече Смит, вперил тържествен взор в своя събеседник, — при все че нямам ни най-малкото намерение да бъда закопчан, зашит или защипан. Досега не съм се занимавал по-нашироко с престъпна дейност, но нещо ми подсказва, че ще се справя достойно. С нетърпение и увереност предвкусвам една чиста изпипана кражба. А сега, другарю Трипуд, ще ви помоля да ме извините, докато поблъскам чело о тия вредоносни куплетчета на нашия скъп господин Мактод. Съдейки по беглия поглед, който им хвърлих, май не правят никакъв логически смисъл. Според мен момчето не е съвсем редовно. Случайно да проумявате фразата „През бледоликата парабола на Радостта“? Не? Така и подозирах. Е, засега ще се сбогувам с вас, другарю Трипуд. Ще ви помоля да се оттеглите в своето ъгълче.

И като качи нозе на отсрещната седалка и разтвори отново бледоморавото томче, Смит се зачете. Фреди, в чиято глава все още вееха вихри, се загледа в прелитащия край прозореца пейзаж. Настроението му представляваше деликатна смесица от възторг и тревожни предчувствия.