П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (16)

1

След един конвулсивен тласък влакът от пет часа започна бавно да се изнизва от гарата. Перонът гъмжеше от обичайната фауна, характерна за железопътните гари в подобни моменти, но сред нейните редове нямаше и помен от господин Ролстън Мактод. Установил това, Смит, който седеше срещу лорд Емсуърт в ъгловото място на едно от първокласните купета, почувства онази мека топлина на задоволство, която обхваща човека, щом разбере, че поетият риск му се е разминал. Досега той не можеше да се отърси от опасението, че Мактод, размислил в последния момент, внезапно ще изскочи отнякъде с багажа си — едно събитие, което неминуемо би предизвикало излишни емоции. Но съзнанието му вече беше спокойно. Що се отнасяше до бъдещето, той отказваше да се тревожи за него. То без съмнение щеше да съдържа своите дребни проблеми, но Смит бе готов да ги срещне с нетрепващо лице. Единствената му грижа на света в този момент бе затруднението, което срещаше при избягването на краката на Негова светлост, които проявяваха склонност да обсебват пода на купето подобно на пипалата на октопод. Лорд Емсуърт се състоеше предимно от крака и неговата привичка в минути на отдих да ги оставя да се реят на воля пораждаше у Смит силни опасения, че няколкочасовото пътуване в негова компания може да се окаже сериозно изпитание. Засега обаче Смит стискаше зъби и се вслушваше с учтиво внимание в забележките на своя домакин относно градините на Бландингс. Седнал във влака, който го отнасяше към дома, лорд Емсуърт се държеше като кон, приближаващ родните яхъри. Той пръхтеше възбудено и говореше пространно и страстно за рози и цветни бордюри.

— Докато пристигнем, навярно вече ще се е стъмнило — рече с покруса той, — но първата ни работа утре сутринта ще бъде да се разходим, за да ви покажа моите градини.

— Изгарям от нетърпение — увери го Смит. — Мога да си представя, че са умопобъркваеми.

— Простете? — сепна се лорд Емсуърт.

— Няма защо — отвърна любезно Смит.

— Ъъ… какво казахте? — запита Негова светлост след кратка пауза.

— Казвам, че съдейки по отзивите ви, няма начин градинската продукция на селската ви резиденция да не е на недостижима висота.

— О, да. Да, естествено — отвърна лорд Емсуърт, но видът му си остана озадачен. Той разучаваше Смит през тясното пространство на купето с втренченото любопитство, което би посветил на някой нов и некласифициран храст. — Просто изумително! — промърмори Негова светлост. — Надявам се да не го приемете като намеса в личните ви работи, драги, но знаете ли, човек никога не би повярвал, че сте поет. Вие не изглеждате като поет и, дявол да го вземе, изобщо не говорите като поет.

— А как би трябвало да говори един поет?

— Ами… — Лорд Емсуърт поразсъждава. — Да вземем например госпожица Пийви… Но вие, естествено, не я познавате… Госпожица Пийви е поетеса и оная заран ме издебна тъкмо когато провеждах крайно важна консултация с Макалистър по въпроса за луковиците, за да ме попита дали според мен росата не се образува от сълзите на феите.

— Очевидно тежък случай. Госпожица Пийви също ли е отседнала в замъка?

— За жалост, драги, не бихте успели да я помръднете оттам и с динамит. Тази мания на сестра ми Констанс да тъпче къщата с разни кошмарни литератори направо ми действа на нервите. Не мога да понасям тия поети и други подобни. Открай време.

— Не бива да забравяме обаче — рече строго Смит, — че поетите също са Божии твари.

— О, небеса! — възкликна Негова светлост втрещен. — Съвсем ми изхвръкна от ума, че и вие сте от тях. Какво ли ще си помислите за мен, скъпи приятелю! Но както споменах преди малко, вие сте различен. Признавам, че когато Констанс ми каза, че ви е поканила в имението, не изпаднах във възторг, но сега, след като имах удоволствието да ви опозная отблизо…

Разговорът си бе проправил път тъкмо до онази точка, към която Смит желаеше да го насочи. Той изпитваше остра нужда да разбере защо господин Мактод е бил поканен в Бландингс и — което бе още по-жизненоважно — да установи дали при пристигането си там като негов дубльор ще се сблъска с хора, познаващи поета в лице. Той чувстваше, че от отговора на последния въпрос зависи дали му предстои да се наслади на една очарователна визита в исторически провинциален замък в компанията на Ива Халидей, или да слезе от влака на следващата гара и да пропусне да се качи отново.

— Беше извънредно мило от страна на лейди Констанс — рискува той — да покани в Бландингс един напълно непознат.

— О, тя постоянно ги върши такива — отвърна Негова светлост. — Чела книгите ви, харесала ги и щом е чула, че пристигате в Англия, веднага седнала да ви пише писмо.

— Ясно — рече Смит облекчен.

— Този път за щастие е улучила — рече велико душно лорд Емсуърт. — Както казах, вие сте различен. И как, ако смея да запитам, ви хрумна да пишете тия… тия…

— Лигавщини? — предположи Смит.

— Тъкмо думата, която се канех да употребя, скъпи приятелю. Не, не, в никакъв случай нямам предвид, че… Аз, такова… Чудесни стихове, просто чудесни, дума да няма… но все пак…

— Много добре ви разбирам.

— Констанс по едно време ме караше да ги чета, но аз така и не можах. Все заспивах над книгата.

— Надявам се, че сте си почивали добре.

— Аз… ъъ… право да ви кажа, не виждах никакъв смисъл в тях. Направо не ги проумявах.

— Ако желаете да ги прегледате още веднъж — рече услужливо Смит, — намира ми се един сборник в багажа.

— Не, не, драги, благодаря ви от сърце, хиляди пъти благодаря, но… ъъ… такова, четенето във влака страшно ми уморява очите.

— О! Тогава може би ще предпочетете да ви порецитирам на глас?

— Не, не. — Подгонен израз се появи в очите на Негова светлост при това предложение. — Всъщност аз обикновено му дръпвам една кратка дрямка в началото на всяко пътуване. Това ме освежава и… ъъ… в общи линии, освежава ме. Нали ще ме извините?

— Положително, ако смятате, че ще можете да заспите без помощта на моите стихове.

— И няма да го сметнете за грубост от моя страна?

— Ни най-малко. Между другото има ли вероятност да срещна някакви стари приятели в Бландингс?

— А? О, не. Ще си бъдем само ние. Е, като се изключат сестра ми и госпожица Пийви, разбира се. Ако не се лъжа, вие казахте, че не познавате госпожица Пийви?

— Не съм имал удоволствието, но познанството с госпожицата несъмнено ще ми достави ненадминато удоволствие.

Лорд Емсуърт го изгледа сразен, след което приключи разговора със спасително склопване на очи. Смит остана сам с размислите си, които само след няколко минути бяха прекъснати от ловък ритник по пищяла — Негова светлост, неспокоен в съня си, бе започнал да мята нозе наоколо. Смит се премести в другия край и като свали куфара си от багажника, измъкна от него тънко томче, подвързано с мека бледоморава кожа. Хвърли му един неприязнен поглед, отвори го наслуки и се захвана да чете. Първата му работа, след като бе оставил лорд Емсуърт при цветаря, беше да изразходва част от оскъдния си капитал за събраните съчинения на Ролстън Мактод с цел да не бъде сгащен натясно при една евентуална литературна дискусия в Бландингс. Но потапяйки се в поетичните води, бързо си даде сметка, че всеки опит за по-задълбочено вникване в тях неминуемо ще вгорчи малката му ваканция. Те не бяха леко отпускарско четиво.

През бледоликата парабола на Радостта…

Бълбукащо хъркане от отсрещния ъгъл на купето грубо го откъсна от схватката с този мистичен стих. Той забеляза, че домакинът му се е приплъзнал още по-надолу върху седалката и сега лежи с отворена уста в поза, предполагаща разместване на гръбначните прешлени. Докато гледаше, се разнесе свирещ звук, последван от ново хърхорене дълбоко в гърлото на Негова светлост.

Смит си взе книгата под мишница и излезе в коридора с намерението да се разходи из влака, докато открие някое празно купе, в което да се отдаде на спокоен прочит.

С двете съседни купета не му провървя. Едното бе заето от възрастен мъж с ирландски сетер, докато присъствието на бебе в другото напълно го изключваше от класацията. Третото обаче изглеждаше по-обещаващо. То имаше само един обитател, при това спящ, излегнал се в далечния ъгъл с голяма копринена носна кърпа върху лицето и крака, качени върху отсрещната седалка. Не изглеждаше вероятно обществото му да възпрепятства изучаването на шедьоврите на господин Мактод. Смит седна и възобнови четенето.

През бледоликата парабола на Радостта…

Смит свъси вежди. Това бе тъкмо стих, способен да озадачи неговата меценатка лейди Констанс, и той предчувстваше как още с пристигането тя ще се изтъпани насреща му и ще иска обяснение. Очевидно визитата му би започнала зле, ако й признаеше, че и сам не може да разгадае значението му. Той направи нов опит.

През бледоликата парабола на Радостта…

Звук, наподобяващ две или три прасета, хранещи се без задръжки посред гръмотевична буря, го извади от съзерцанието му. Смит вдигна изтерзан взор към своя спътник. Той беше убеден, че с нищо не е заслужил чак такъв тормоз. Е не, каза си той, това вече е много. Всяко търпение си има граници.

Мъжът в ъгъла продължи да хърка волно.

 

 

Изход винаги се намира. Почти незабавно Смит прозря какво би сторил Наполеон в подобен кризисен момент. На седалката до спящия бе поставено практично малко куфарче с твърди остри ръбове. Като се изправи безшумно, Смит пристъпи до него и го взе. Сетне, като го закрепи внимателно върху багажника над мъжа, се върна на мястото си и седна да изчака развоя на събитията.

Те не закъсняха. Влакът, който сега се носеше с пълна пара през равнината, от време на време за разнообразие сочно се лашкаше. След няколко секунди той се разтърси конвулсивно по цялата си дължина, куфарчето се заклати неуверено, поколеба се и накрая тупна с глух звук точно върху средното копче на жилетката на своя притежател. Изпод кърпата долетя приглушено давене. Спящият подрипна върху седалката, кърпата се свлече и пред заинтригувания поглед на Смит се разкри ликът на Достопочтения Фреди Трипуд.