П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (14)

4

Мрачният облик на младия мъж, придружавал лорд Емсуърт в ресторанта, бе точно отражение на чувствата, терзаещи изстрадалата му душа. Ролстън Мактод, „могъщият млад бард на Саскатун“ („Прониква в дълбините на човешките емоции и докосва неподозирана струна“ според „Монреал Стар“. „Много четивен“ по думите на „Ипсиланти Хералд“), не се бе насладил на своя обяд. Приятното усещане за значимост, породено от факта, че за пръв път в живота си ще седи на една маса с истински британски пер, само след десет минути в обществото на неговия домакин смирено бе сторило място на една смесица от яд и отчаяние, която неотклонно се сгъстяваше с напредването на обяда. Няма да е пресилено да се каже, че към края на рибното блюдо въжделен отдушник за неговите чувства би било да грабне купата със салата и да я захлупи върху плешивата глава на Негова светлост.

Темпераментен млад мъж бе този Ролстън Мактод. Той обичаше да е неконкуриран център на внимание, да приковава погледите, да излага своите виждания, да бъде слушан с благоговеен респект от една притихнала, смирена публика. По време на току-що приключилия обяд нито едно от тези му скромни изисквания не бе удовлетворено. От самото начало лорд Емсуърт бе впримчил думата и я бе удържал с благо блеещо упорство в лицето на всички атаки. На пет пъти господин Мактод бе понечил да вмъкне една от своите най-бляскави епиграми, само за да я види неизменно пометена от бурния поток на лекцията върху градинските ружи. При шестия опит той най-сетне сполучи да я изрече докрай, остроумна и искряща, при което катърът насреща му само я прехвърли като нисък плет и продължи да многословства за умствените и морални недостатъци на някой си Ангъс Макалистър, който, по всичко личеше, бе негов главен градинар или нещо подобно. Храната, макар господин Мактод да се отличаваше с прекрасен апетит и по правило ценеше добрата кухня, се бе превърнала на пепел в неговите уста и няколко минути по-късно в пушалнята на долния етаж един вкиснат и огорчен Саскатунски бард се пльосна свъсено в креслото до прозореца. Казано накратко, ние представяме господин Мактод на читателя в миг, когато той се намираше на прага на нервен срив. Още един най-лек дразнител, и само Господ знае какво можеше да стори. Но засега се бе ограничил да се спаружи в креслото си с навъсено чело. В гръдта му впрочем тлееше крехка надежда, че една пура може да му донесе известна утеха и той пребиваваше в очакване да му я поръчат.

Граф Емсуърт не забеляза навъсеното чело. На практика той изобщо не бе видял господин Мактод от момента на пристигането си в клуба, когато някой — главният портиер, ако се съди по гласа — го бе осведомил, че един джентълмен го очаква, и го бе отвел до някакво мъгляво петно, което се представи като негов очакван гост. Загубата на очилата бе упражнила обичайния си ефект върху лорд Емсуърт, правейки от света едно забулено място, където мътни обекти плаваха неясно като риба в тинеста вода. Не че за него имаше някакво значение да види, че се намира в Лондон, тъй като в Лондон поначало нямаше нищо за гледане. Отвъд едно смътно усещане, че като цяло би се чувствал по-удобно с очила — едва стигнало, за да го накара да изпрати момчето за поръчки да ги потърси в хотела, — лорд Емсуърт не позволяваше липсата на зрение да помрачи радостта му от тази среща.

Защото за разлика от господин Мактод той се забавляваше чудесно. Младежът, както по всичко личеше, бе великолепен слушател. Тъй успокояващ бе начинът, по който се придържаше към благоприличие) мълчание, без да прекъсва или да се надвиква, каквато осъдителна склонност се ширеше сред съвременните млади хора. Лорд Емсуърт бе принуден да признае, че колкото и да не му се бе понравила идеята да бие път до Лондон, за да прибере този поет или художник, нещата се бяха оказали далеч по-приятни от очакваното. Той харесваше смълчания, но очевиден интерес на господин Мактод към цветята, неговото безмълвно, но искрено съпричастие към проблема с Ангъс Макалистър. Беше доволен, че младежът идва да му гостува в Бландингс. Щеше да му е драго да го разведе лично из градините, да го запознае с Ангъс Макалистър и да го остави да прониква на воля в безпросветните бездни на окаяния разсъдък на онзи заинатил се шотландец.

Междувременно напълно бе забравил да поръча въпросната пура.

— В големи градини, където обширното пространство позволява — започна лорд Емсуърт, като се намести удобно в креслото и подхвана беседата от точката, в която я беше прекъснал, — нищо не е по-желателно от това да се оставят няколко петна чиста, отмаряща зеленина, без каквито и да било цветя. Виждам, че сте съгласен с мен.

Господин Мактод не се беше съгласил с него. Сумтенето, което лорд Емсуърт бе разтълкувал като възхитен възглас, подкрепящ неговото становище, всъщност бе просто бълбукане, изплувало от разкъсваните дълбини на изтерзаната душа. Желанието да пуши бе обхванало господин Мактод до мозъка на костите, но тъй като известни останки от благоприличие и такт го възпираха да си поиска открито жадуваната пура, той порови в ума си за някакъв заобиколен подстъп към проблема.

— По никой друг начин — продължаваше лорд Емсуърт — колоритът на цветята не може да се възприеме тъй остро, както…

— Като стана дума за цветя — рече господин Мактод, — чувал съм, че тютюневият дим бил полезен за розите.

— … ако вървим известно време по някоя прохладна зелена алея и после изведнъж се озовем сред избуялите лехи. Несъмнено това отчасти се дължи на подсъзнателното въздействие на един оптичен закон, който, изразен на прост език, гласи, че окото…

— Някои хора казват, че пушенето било вредно за очите. Аз не съм съгласен — вмъкна уместно господин Мактод.

— … просмукано, тъй да се каже, от зеления цвят, е по-добре настроено да възприема останалите, особено тези от червения спектър. Вероятно подобни съображения са повлияли на архитектите на много стари английски градини да отделят такова внимание на култа към тисовото дърво. Когато дойдете в Бландингс, драги, ще ви покажа нашата знаменита тисова алея. И когато я видите, ще се съгласите, че съм бил прав да се разбунтувам срещу пагубните ретроградни възгледи на Ангъс Макалистър.

— Вчера обядвах в един клуб — рече господин Мактод с присъщото си похвално твърдоглавие, — където не бяха сложили кибрит по масите в пушалнята. Беше изключително неудобно…

— Ангъс Макалистър — рече лорд Емсуърт — е професионален градинар. Не е нужно да казвам повече. Вие знаете не по-зле от мен, драги, какво представляват професионалните градинари, когато нещата опрат до мъха…

— Това, което имах предвид, е, че ако човек пожелаеше да запали следобедната си пура, трябваше да стане и да отиде до някакъв газеник, който висеше от една скоба в стената на отсрещния край на стаята…

— Мъхът поради някаква неведома причина явно ги кара да изпадат в бяс. Събужда най-зверските им инстинкти. Природата е наредила така, щото една тисова алея да бъде застлана с килим от мъх. Мъхестата алея в Бландингс е в естествена хармония с цвета на дърветата и тревните бордюри. При все това ще повярвате ли, че това бездушно шотландско изчадие най-сериозно искаше да го изрие до шушка и да прокара пътека от утъпкан чакъл под тия вековни дървета! Вече ви споменах, че бях принуден да му отстъпя по въпроса за ружите — главните градинари, кадърни или не, са тъй редки в наши дни, че човек ще не ще трябва да се съобразява с приумиците им, — но това вече беше прекалено. Държах се напълно приятелски и учтиво. „Разбира се, Макалистър — му рекох, — щом искаш, направи си чакълестата пътечка. Ще поставя едно-единствено условие, и то е да я прекараш над собствения ми труп. Само когато се завъргалям, плувнал в кръв, пред тази тисова алея, ще можеш да докоснеш и един сантиметър от моя великолепен мъх. Набий си в главата, Макалистър — му рекох, все тъй напълно радушно, — че това не ти е като да правиш спортна площадка в някое предградие на Глазгоу. Да се съглася с теб, означава да те оставя да оплескаш най-прелестното кътче в една от най-старите и красиви градини в цялото Обединено кралство.“ Тук той издаде от гърлото си някакъв отблъскващ шотландски звук и оттогава въпросът не е повдиган… Но позволете ми, драги — каза лорд Емсуърт, като се заизвива в дълбините на креслото като аристократичен гущер, намествайки уютно гръбнак върху кожената облегалка, — да ви опиша тисовата алея на замъка Бландингс. Влизаме значи от запад…

Господин Мактод се отказа от борбата и изпълнен от черни и гибелни мисли, пропадна в един лишен от тютюн ад. Пушалнята сега беше пълна и от всички страни се носеха ароматни валма дим, изпускани от групички сериозни мъже, които обсъждаха какво бил казал Гладстон през 1878-а година. Чувствата на наблюдаващия ги господин Мактод бяха твърде сходни с онези на неговия предшественик Тантал. Той вече бе стигнал дотам, че щеше да приеме с признателни сълзи и една саморъчно свита махорка наместо „Корона“-та на своите мечти, но нямаше кой да му предложи дори този жалък заместител.

Лорд Емсуърт продължаваше да дудне монотонно. Тръгнал откъм западния край, той вече бе навлязъл доста навътре в алеята.

— Много от тисовете без съмнение са добили форми, различни от първоначално замислените. Някои напомнят обърнати шахматни фигури, в други могат да се открият човешки очертания, а има и такива, които се издигат нагоре като кули с кръгли корони и заоблени като калпаче на гъба върхари. Те по правило имат извити в краищата клони, образуващи беседки. Един от най-високите… А? Какво?

Лорд Емсуърт примигна объркано срещу келнера, който се бе промъкнал неусетно до него. Допреди миг Негова светлост се бе намирал на повече от сто мили разстояние и не беше лесно изведнъж да пригоди съзнанието си към факта, че седи в пушалнята на Клуба на заслужилите консерватори.

— А? Какво?

— Едно момче току-що ми предаде това за вас, сър.

Лорд Емсуърт вторачи мътен, замаян взор в протегнатия му калъф с очила. Сетне схватливостта му се възвърна.

— А, благодаря. Много благодаря. Очилата ми! Превъзходно! Благодаря, благодаря, благодаря.

Той ги извади от калъфа и ги намести на носа си, при което обгърналата го мъгла в миг се разсея и светът оживя пред погледа му, ярък и отчетлив.

— Да му се не види макар! — изрече той с безмерно облекчение.

И изведнъж замръзна на мястото си като хипнотизиран. Долната пушалня на Клуба на заслужилите консерватори се намираше на нивото на улицата и креслото на лорд Емсуърт бе обърнато точно срещу големия прозорец. Повдигайки вече въоръжените си очи, той за пръв път видя през него, че сред редицата от търговски обекти на отсрещния тротоар се е появил пищен магазин за цветя; който не бе съществувал при последната му визита в метрополията. Той се прехласна по него с възторга на малко момче, заключено сам-самичко в голяма сладоледаджийница. И както би сторило и малкото момче в подобна ситуация, моментално пречисти ума си от всичко останало. Не удостои дори с един поглед своя гост. Всъщност в екстаза на потресаващото откритие той напълно бе забравил, че има гост.

Всеки магазин за цветя, колкото и невзрачен да беше, действаше като магнит на граф Емсуърт. А специално този бе особено голям и пъстър. Витрината му искреше от пищни летни багри. И Негова светлост, надигайки се бавно от стола, направи „стойка“, подобно на сетер, зърнал фазан.

— Мили Боже! — отрони се от устните му.

Ако читателят е проследил изключително увлекателната беседа на лорд Емсуърт с вниманието, което тя заслужава, той положително е забелязал едно малко отклонение на тема градински ружи. Негова светлост бе обсъдил по-нашироко проблема по време на храненето, но тъй като ние нямахме щастието да присъстваме, сега следва да изложим фактите в кратко резюме, тъй че интелигентната публика да може сама да отсъди между граф Емсуърт и непреклонния Макалистър.

В общи линии положението бе следното. Много главни градинари са склонни да поощряват в градинските ружи форми, в които от пръв поглед прозира един фалшив и недостоен идеал. Ангъс Макалистър, придържайки се към главноградинарските стандарти за красота и правилност на очертанията, не одобряваше най-външното широко венчелистче. Цветът, държеше Ангъс, трябвало да бъде стегнат и закръглен, подобно на генералска униформа. Лорд Емсуърт от своя страна намираше подобен възглед за тесногръд и отстояваше стремежа към разкриване на пълната, неподправена красота у градинската ружа. Нагънатите вътрешни венчелистчета, твърдеше той, пораждали неповторима игра и преливане на цветовете, докато широкото външно венчелистче със своята леко вълниста повърхност и едва доловимо накъдрен външен ръб… с две думи лорд Емсуърт предпочиташе своите ружи разпуснати, а Ангъс Макалистър не ги търпеше иначе освен стегнати. Спорът прерасна в люта битка, в която, както вече знаем, Негова светлост се бе видял принуден да отстъпи. Оттогава той нито за миг не бе спрял да оплаква поражението си и ето че в този цветар отсреща съзираше един възможен съмишленик, потенциален съюзник, един интелигентен мъж, с когото щеше да се сближи и сурово да порицае проклетия шотландски инат на Макалистър.

При един бегъл поглед човек не би заподозрял у лорд Емсуърт способността да се придвижва бързо, но безспорен факт бе, че той се озова извън пушалнята и се стрелна по парадните стълби на клуба още преди челюстта на господин Мактод, провиснала при вида на това как неговият домакин драсва като подплашен заек, да се прибере с хлопване на мястото си. Миг по-късно погледът на господин Мактод, случайно зареян през прозореца, го засече да профучава през улицата и да се скрива в цветарския магазин.

Случи се тъй, че тъкмо на този етап от развоя на събитията Смит, приключил със своя обяд, слезе в пушалнята да се наслади на кротка чаша кафе. Стаята бе доста пълна, а креслото, освободено от лорд Емсуърт, имаше определено подканящ вид. Той се упъти към него.

— Свободно ли е? — запита учтиво. Толкова учтиво, че на фона на думите му отговорът на господин Мактод прозвуча още по-сприхаво, отколкото при нормални условия.

— Не, не е! — отсече ядно той.

Смит седна. Той се чувстваше приятно предразположен към разговор.

— Както виждам, лорд Емсуърт ви е изоставил?

— Да не би да го познавате? — осведоми се господин Мактод с тон, който подсказваше, че не би имал нищо против да се задоволи с някой познат на Негова светлост, върху когото да излее гнева си.

— Лично не съм се запознавал.

— Да пукне дано! — процеди господин Мактод с неописуема злост.

Смит го изгледа преценяващо.

— Поправете ме, ако греша — рече, — но ми се струва, че в израза ви прозира едно завоалирано раздразнение. Случило ли се е нещо?

— О, не — излая ожесточено господин Мактод. — Абсолютно нищо, като изключим това, че дъртият козел — и тук той бе несправедлив към лорд Емсуърт, който, каквито и да бяха другите му недостатъци, не носеше брада, — дъртият козел ме покани на обяд, през цялото време ми говори за пъклените си цветя, не ми даде да вмъкна и дума, не прояви елементарната учтивост да ми предложи една пура, а накрая си вдигна гълъбите без никакво извинение и се навря в оня цветарски магазин отсреща. През целия си живот не съм бил оскърбяван по подобен начин! — пенеше се господин Мактод.

— Едва ли бихме го нарекли идеалният домакин — съгласи се Смит.

— И ако проклетото изкопаемо си въобразява — рече гневният бард, изправяйки се на крака, — че след всичко това ще отида да гостувам в гнусния му замък, то дълбоко греши. Тази вечер трябваше да пътуваме заедно за натам. Как не! След всичко това! — Ужасен кух смях се разнесе от поетичните дълбини на господин Мактод. — Как ли не съм се затичал! Направо ще си потроша краката! След такова оскърбление… Вие бихте ли отишли? — попита той.

Смит поразсъждава.

— Склонен съм да допусна, че не бих.

— Аз също съм дяволски склонен да допусна, че не бих! — изрева господин Мактод. — Тръгвам си още сега, в същата тази минута. И ако оня изветрял хахо изобщо се върне, кажете му, че ме е видял за последен път.

И господин Мактод с кипяща от праведно негодувание кръв и жили, издути до опасна степен за такъв топъл ден, се устреми съм вратата със сурово каменно лице. Оттам той се устреми към гардероба, за да вземе бастуна и шапката си, после с беззвучно шаващи устни се устреми през фоайето по стълбите и накрая се скри от хоризонта, устремявайки се неистово зад ъгъла в търсене на магазин за цигари. В мига на неговото изчезване граф Емсуърт тъкмо бе започнал да излага пред съчувствения цветар детайлно описание на извращенията в характера на Ангъс Макалистър.

 

 

Смит поклати тъжно глава. Тези сблъсъци между човешките темпераменти бяха тъй прискърбни. С лекота можеха да нарушат следобедния отдих на един чувствителен мъж. Той си поръча кафе и се постара да забрави болезнената сцена чрез размисли върху Ива Халидей.