П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (12)

2

— Значи вие сте Р. Смит? — попита той, след като си пробиха път до един отдалечен ъгъл на фоайето, закътан от бушуващата навалица.

— Същият.

— Ама такова, много закъсняхте. Казах ви да бъдете тук в дванадесет нула нула. Сега е дванадесет и десет.

— Вините ме напразно — отвърна Смит. — Пристигнах точно в дванадесет, от който час, изправен тук кат статуя на Търпеливостта…

— Като какво?

— Оставете, няма значение.

— Помолих ви също да носите розова хризантема. Как иначе да ви позная?

— Аз нося розова хризантема — възрази Смит. — И според мен дори най-разсеяният наблюдател трудно би пропуснал този факт.

— Това тук? — Младежът изгледа пренебрежително икебаната върху гръдта на Смит. — Аз пък го взех за зелка. Всъщност имах предвид ония цветя, как им викаха, дето хората ги носят в петлиците си.

— Карамфили може би?

— Точно така! Карамфили.

Смит отстрани хризантемата и я пусна дискретно зад стола си. Сетне погледна с много болка и укор своя събеседник.

— Ако бяхте внимавали в часовете по ботаника, другарю — рече той, — много страдания щяха да бъдат спестени. Не мога да ви опиша душевната агония, на която се пържих, крачейки през метрополията зад тоз шубрак.

Всичкото подобаващо разкаяние, което младежът вероятно щеше да изкаже при тези думи, бе пометено безвъзвратно от един поглед към часовника. Нито за миг по време на това свое кратко завръщане в Лондон Фреди Трипуд не бе забравил строгата заръка на баща си да хване влака в един без десет обратно за Маркет Бландингс. Пропуснеше ли го, на хоризонта се очертаваха купища неприятности, а неприятностите у дома бяха нещо, което Фреди с всички сили се стремеше да избягва напоследък, тъй като подобно на всеки разумен каторжник се надяваше чрез примерно поведение да намали срока на заточението си в замъка.

— Господи! Имам само пет минути. Трябва да говорим бързо… За онова нещо. За задачата. Във връзка с вашата обява във вестника.

— А, да. Моята обява. Проявявате интерес, така ли?

— Мога ли да й вярвам?

— Безусловно. Един Смит никога не си служи с измама.

Фреди го огледа със съмнение.

— Знаете ли, изобщо не сте такъв, какъвто ви очаквах.

— Кои недостатъци — осведоми се Смит — ми пречат да се покрия с вашия идеал?

— Не става дума за недостатъци. Мислех, че като цяло ще се окажете по-корав екземпляр. От обявата ви останах с впечатлението, че сте отчаян, готов на всичко тип, а вие изглеждате така, сякаш ще ходите на градинско увеселение в Бъкингамския дворец.

— А! — възкликна Смит просветлен. — Облеклото ми е причината у вас да се породят известни резерви. Подобно недоразумение възниква за втори път тази сутрин. Бъдете спокоен. Тези панталони може и да ми стоят добре, но то е само защото джобовете им са празни.

— Вие нямате пари?

— Беден съм като църковна мишка.

— Да пукна, ако ви вярвам.

— Ако искате, ще погладя шапката си срещу косъма — предложи услужливо Смит. — Това ще ви убеди ли?

Събеседникът му потъна в едноминутно мълчание. Въпреки че не разполагаше с време и с всяка изминала секунда наближаваше мигът, когато щеше да му се наложи да се втурне към изхода и да отпраши с първото такси към гарата, Фреди силно се затрудняваше да повдигне въпроса, който бе дошъл да обсъжда.

— Вижте — рече най-сетне той. — Май ще трябва да ви се доверя, дявол да го вземе.

— И никога не ще съжалите.

— Нещата стоят така. Аз се мъча да набавя хиляда лири…

— Съжалявам, че няма да мога ви предоставя необходимата сума. Всъщност преди минути бях принуден да откажа на някакъв джентълмен, който се представи за стар мой приятел, дори скромния заем от една петарка. Но познавам една услужлива стара душа на име Алистър Макдугъл, който…

— Боже мой! Да не си помислихте, че съм дошъл да ви врънкам за пари?

— Признавам, че подобно впечатление прехвръкна за миг в ума ми.

— Нищо подобно. Но… както вече споменах, страшно ми се ще да докопам една хилядарка.

— На мен също — рече Смит. — Две души, обладани от едничка мисъл. И откъде предлагате да подхванем работата? Колкото до мен, признавам си без задръжки, че нямам и намек от идея. „Смит е уплел конците!“ се носи от ухо на ухо из високите учреждения в кралството.

— Виж какво, старче — рече Фреди жаловито, — хайде да млъкнеш за малко, а? Имам само още две минути.

— Моля за извинение. Продължете.

— Дяволски е трудно човек да обясни такова нещо. Изглежда малко заплетено, докато не му схванеш същината… Слушайте, нали сте писали в обявата, че не възразявате срещу престъпление.

Смит обмисли казаното.

— В рамките на разумното и при условие, че остане неразкрито.

— Ами такова, вижте сега… — рече Фреди. — Ще откраднете ли диамантената огърлица на леля ми?

Смит постави монокъла в окото си и се приведе сериозно към своя събеседник.

— Да открадна огърлицата на леля ви? — запита гальовно, сякаш щадеше чувствата на събеседника си.

— Да.

— И не смятате, че тя би го приела като волност от страна на човек, който дори не й е бил представен?

Какво щеше да отговори Фреди на този уместен въпрос няма да узнаем никога, тъй като в този миг, поглеждайки нервно към часовника си за двадесети път, младежът видя, че дългата стрелка е отминала тридесетата минута и уверено се изкачва нагоре към без двадесет и пет. Той подскочи с дрезгав крясък.

— Закъснявам! Ще изпусна проклетия влак!

— А междувременно? — вмъкна Смит.

Тази позната фраза се появяваше поне веднъж във всеки от филмите, които Фреди бе гледал, и тя успя по неведоми пътища да върне съзнанието му към разглежданата тема. Дори той, който никога не се бе отличавал с пъргава мисъл, си даде сметка, че зарязва преговорите в една твърде незадоволителна фаза. От друга страна, трябваше да хване проклетия влак.

— Напишете ми какво мислите по въпроса — рече запъхтяно той, стрелкайки се като лястовичка през фоайето.

— За жалост пропуснахте да ми оставите името и адреса си — изтъкна Смит, който го следваше по петите в раздвижен свински тръс.

Въпреки напрежението на мига, една предпазливост, породена от безброй изгледани филми, възпря Фреди да изплюе исканата информация. Дай си името и адреса и после един Господ знае какво може да се случи.

— Аз ще ви пиша — извика той, докато плонжираше към таксито.

— Ще броя всяка минута — отвърна галантно Смит.

— Дай газ! — кресна Фреди на шофьора.

— Закъде? — попита последният, не без основание.

— А? О, към гарата.

Таксито отпраши, а Смит с приятното съзнание за една обещаващо прекарана утрин остана да гледа замислено подир него. Сетне си каза, че определен тип здравни заведения понякога показват удивителна небрежност, и остави мислите си да потекат в сладостно предчувствие по посока на обяда. Защото, макар да бе отпразнувал първия ден на освобождението си от рибния пазар с едно късно ставане и още по-късна закуска, той вече долавяше онази характерна вътрешна празнота, която е безмълвният обеден гонг на душата.