П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (10)

Пета глава
СМИТ ТЪРСИ РАБОТА

Смит стана учтиво от мястото си, щом тя се появи.

— Скъпа госпожице Кларксън — започна той, — ако можете да ми отделите минутка от скъпоценното си време…

— Боже милостиви! — каза Ива. — Какво съвпадение!

— Изумително съвпадение — съгласи се Смит.

— Така и не ми дадохте възможност да ви благодаря за чадъра — каза укорително Ива. — Сигурно сте ме сметнали за ужасно невъзпитана. Но всичко стана толкова бързо…

— Скъпа госпожице Кларксън, моля ви да не…

— Защо държите да ме наричате така?

— Не сте ли госпожица Кларксън?

— Разбира се, че не съм.

— В такъв случай — каза Смит — трябва да започна да я издирвам от самото начало. Тези постоянни спирачки са крайно досадни за един пламенен дух. Може би сте млада булка, дошла да наеме първата си готвачка?

— Не, не съм омъжена.

— Чудесно!

Ива намери признателното му облекчение малко смущаващо. В кратката пауза, настъпила след неговата забележка, Информацията влезе бодро в чакалнята.

— Госпожица Кларксън ще ви приеме, сър.

— Остави ни — каза Смит с махване на ръка. — Искаме да останем сами.

Информацията зяпна, после, зашеметена от поведението му и излъчваното непоклатимо величие, побърза да се оттегли.

— Мисля — каза Ива, като въртеше чадъра в ръце, — че трябва да ви върна това. — Тя погледна стичащите се по прозореца вадички. — Обаче продължава да вали все така силно.

— Силно е слабо казано — потвърди Смит.

— Тогава ще имате ли нещо против, ако го задържа до довечера?

— Дори настоявам.

— Толкова съм ви благодарна. Ще ви го изпратя утре, ако ми дадете името и адреса си.

Смит махна с ръка, влагайки в жеста много укор.

— Но моля ви! Ако ви е от полза, надявам се да погледнете на него като на подарък.

— Подарък!

— Най-обикновен подарък — обясни Смит.

— Но аз не мога да приемам от непознати мъже скъпи чадъри. Къде да го изпратя?

— Щом настоявате, можете да го изпратите на Достопочтения Хюго Уолдуик в клуб „Търтеите“ на Доувър Стрийт. Но ви уверявам, че не е необходимо.

— Няма да забравя. И много ви благодаря, господин Уолдуик:

— Защо ме наричате така?

— Ами вие казахте…

— А, ясно. Малко объркване. Не, аз не съм господин Уолдуик. И между нас казано, не бих искал да бъда. Неговата интелигентност е с доказано трето качество. Другарят Уолдуик е само човекът, комуто принадлежи чадърът.

Очите на Ива се отвориха широко.

— Искате да кажете, че сте ми дали чужд чадър?

— За жалост пропуснах да взема собствения си тази сутрин.

— Никога не съм чувала подобно нещо!

— Обикновен социализъм в действие. Другите само се задоволяват с приказки за преразпределение на благата, докато аз излизам навън и го осъществявам.

— Но той няма ли да се ядоса, когато открие липсата?

— Вече я откри. И беше тъй красиво да наблюдавам радостта му. Разясних му обстоятелствата и той бе очарован, че е могъл да ви услужи.

Вратата отново се отвори и този път пропусна самата госпожица Кларксън. Обяснението на Информацията по телефона й се стори несвързано и незадоволително и тя бе тръгнала лично да разследва причината за засечката в гладко смазания механизъм на нейната агенция.

— Е, аз трябва да вървя — каза Ива, като я зърна. — Преча ти на работата.

— Добре, че си още тук, скъпа — възкликна госпожица Кларксън. — Прегледах картотеката си и видях, че всъщност има едно свободно място. За медицинска сестра — додаде госпожица Кларксън с нотка на извинение в гласа.

— Не се притеснявай — каза Ива. — Всъщност нямам нужда от нищо. Но съм ти много благодарна за отзивчивостта.

Тя се усмихна с много обич на собственичката, хвърли друга усмивка на Смит, докато той й отваряше вратата, и излезе. Смит се обърна със замислено изражение.

— Тази дама медицинска сестра ли е? — попита той.

— Сестра ли търсите? — поиска да узнае госпожица Кларксън, тутакси преобразена на делова жена.

— Искам тази сестра — каза Смит убедено.

— Прекрасно момиче — възторжено откликна госпожица Кларксън. — Няма друга, която бих препоръчала с по-чисто сърце. Тя е госпожица Халидей, дъщеря на един много умен, но безотговорен писател, който умря преди няколко години. Мога да говоря с подобна увереност за нея, защото дълги години съм работила в Уейланд Хаус, където тя учеше. Очарователно, топлосърдечно момиче… Но защо ли ви говоря всичко това, едва ли ви се слуша.

— Напротив — увери я Смит. — Мога да слушам с часове. Вие улучихте любимата ми тема.

Госпожица Кларксън го изгледа с известно съмнение, след което реши, че ще е най-добре отново да вметне деловата нотка.

— Като казахте, че търсите сестра, може би имахте предвид, че ще постъпвате в болница…

— Приятелите ми често намекват, че няма да е зле.

— Госпожица Халидей притежава най-голям опит, разбира се, като гувернантка.

— И гувернантка ще ми свърши работа — каза миролюбиво Смит.

Госпожица Кларксън започна да осъзнава, че си е намерила майстора.

— На каква възраст са децата ви, сър? — попита тя.

— Боя се — каза Смит, — че надзъртате в Том втори. Този роман току-що започна.

— А аз се страхувам — каза госпожица Кларксън, сега напълно объркана, — че не ви разбирам напълно. Какво точно търсите?

Смит изтупа една прашинка от ръкава си.

— Работа — каза той.

— Работа! — повтори госпожица Кларксън и гласът й се пречупи в изумен писък.

Смит повдигна вежди.

— Изглеждате изненадана. Това не е ли трудова борса?

— Това е бюро за набиране на работна ръка — призна госпожица Кларксън.

— Знаех си — каза Смит. — Нещо ми го подсказа. Може би надписът „Бюро за работна ръка“ над вратата. А онези признателни писма в рамка биха убедили и най-скептичните. Да, госпожице Кларксън, аз търся работа и имам усещането, че вие сте жената, която ще ми я намери. Дадох една обява във вестниците, изразявайки готовността си да приема всякаква работа, но започвам да си задавам въпроса дали в края на краищата тя ще ми осигури заслуженото богатство и слава. Така или иначе, няма да навреди да атакувам големия свят и от друг ъгъл, така че дойдох при вас.

— Ще ме извините за забележката, но тази ваша молба крайно ме озадачава.

— Защо? Аз съм млад, деен и без пукната пара.

— Но вашите… ъъ… облеклото ви…

Смит присви очи, погледна не без доволство надолу към безупречно скроената си жилетка и изтупа друга прашинка от ръкава си.

— Намирате ме добре облечен? — попита той. — Намирате ме елегантен? Е, като нищо може и да сте права. Но не забравяйте, госпожице Кларксън, че ако човек се надява да намери работа в тези дни на напрегната конкуренция, той трябва да бъде спретнат и прилично облечен. Работодателите гледат накриво на торбестите панталони. Добре скроеното сако означава за тях много повече от едно честно сърце. Тези прекрасни ръбове се получиха с помощта на матрака, върху който снощи се мятах трескаво в таванската си стая.

— Не говорите сериозно.

— Говоря, и още как.

— Наистина ли искате работа?

— Предпочитам термина „служба“.

Госпожица Кларксън извади бележник:

— Тогава може би ще ми кажете името си.

— Ах! Нещата започват да потръгват. Казвам се Смит.

— Смит?

— Смит.

Госпожица Кларксън размисли над това в настъпилата почти болезнена тишина, но бързо възвърна самообладанието си.

— Най-добре — каза тя — ще е да ми разкажете за себе си.

— Нищо не ми доставя по-голяма радост — увери я разпалено Смит. — Винаги съм готов, дори нетърпелив, да споделям историята на своя живот, но в днешното забързано време срещам малко разбиране и отзивчивост. Нека започнем от началото. Когато бях невръстно бебе, най-голямата ми сестра беше подкупена от гувернантката с шест пенса на час, за да ме наглежда и да има грижата да не врещя като попарен. Към края на първия ден сестра ми взе да се пазари за шилинг на час. Сега преминаваме към детството ми. Още в ранна възраст бях изпратен в Итън и всички ми предсказваха бляскава кариера. Това бяха щастливи дни, госпожице Кларксън. Весел, засмян къдрокос момък със слънчева усмивка — няма да преувелича, ако кажа, че бях всеобщият любимец. Онези стари манастирски сгради… Но аз ви досаждам. Чета го в очите ви.

— Не, не — запротестира госпожица Кларксън. — Аз обаче имах предвид… Сигурно притежавате известен опит в някоя област на… Всъщност каква работа търсите?

— Служба.

— Какъв вид служба ви влече?

— Най-общо казано — рече Смит, — всяка добре платена служба, която няма нищо общо с рибата.

— Рибата… — промълви с разтреперан глас госпожица Кларксън и отново изгуби контрол върху действителността. — Откъде-накъде?

— Ами защото, госпожице Кларксън, търговията с риба беше до днес моето поприще в живота и душата ми е отвратена от нея.

— Вие търгувате с риба? — изписука госпожица Кларксън, хвърляйки изумен поглед върху острите като нож ръбове на панталоните му.

— Това не са работните ми дрехи — успокои я Смит, уловил и изтълкувал погледа й. — Да, благодарение на финансово неблагополучие в моя клон на фамилията аз до тази сутрин бях на разположение на един чичо, който за съжаление е Скумриен монарх, Султан на сардините или както там се наричат тези принцове, управляващи рибния пазар. Той настоя при навлизането ми в бизнеса да го изуча из дъно, мислейки, несъмнено, че ще следвам стъпките му и в крайна сметка ще се издигна до Повелител на херингите. Ала оптимизмът му се оказа прекомерен. Това няма да го бъде — обяви тържествено Смит, фиксирайки като бухал госпожица Кларксън през монокъла си.

— Така ли? — немощно попита госпожица Кларксън.

— Така. Снощи се наложи да го уведомя, че на търговията с риба нищо й няма, но лично мен не ме устройва и възнамерявам да прережа пъпната си връзка с фирмата. Мога веднага да заявя, че последва семейно земетресение. Тежки думи — въздъхна Смит. — Мръсни погледи. Непристойни пазарлъци. В крайна сметка чичо си изми ръцете от мен и ме предостави на широкия свят. Оттук и загрижеността ми да си намеря служба, госпожице Кларксън.

— Боже, Боже! — прошепна съчувствено собственичката на бюрото.

— Да. Чичо е суров човек и съди ближните си единствено по предаността им към рибата. Никога през живота си не съм срещал човек, толкова отдаден на една едничка тема. До такава степен се е посветил на рибата, че вече е постигнал и похвално физическо сходство. Сякаш е изкарал някой от курсовете по самовнушение и си е повтарял безспир: „Всеки ден и по всякакъв начин заприличвам все повече на риба. Всеки ден и по всякакъв начин заприличвам все повече на риба…“ Сега и най-близките му приятели не могат да определят дали прилича повече на камбала или на треска… Но аз сигурно отново ви досаждам с тези семейни клюки?

Той изгледа госпожица Кларксън с такъв внезапен и проницателен поглед, че тя нервно подскочи.

— Не, не! — възкликна тя.

— Слава Богу. Между другото — продължи Смит, — преди да си тръгна, искам да попитам още нещо. Докато чаках да се освободите, прочетох част от един роман с продължение в януарския брой на „Домашни любимци за момичета“ от 1919 година. Потърсих безрезултатно останалите броеве. Заглавието беше „Честта й бе заложена на карта“ от Джейн Емелин Мос. Не знаете ли случайно как свършва историята? Научава ли лорд Юстас, когато намира Кларис в стаята на сър Джаспър в полунощ, че тя е отишла там само за да прибере няколкото писма, компрометиращи нейна приятелка? Не знаете? За жалост, така си и мислех. Е, довиждане, госпожице Кларксън, довиждане. С леко сърце поверявам бъдещето си на вашите грижи.

Смит затвори внимателно вратата след себе си и излезе навън. Хрумна му обаче, че е в състояние да сее още благодат, почука по стъклото на Информацията и се усмихна благосклонно при появата на главата й.

— Чух — каза той, — че конят Аспкдистра се смята за фаворит в надбягването в четири часа днес следобед в Бърмингам. Предоставям ви безплатно тази информация. Приятен ден!