Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (53)

53

Разкритията на Катрин Варел затваряха пъкления кръг на моето приключение. Само един човек на света можеше да ми даде последното обяснение — Нели Бреслер, моята осиновителка.

Качих се на колата и с пълна газ потеглих към центъра на Франция. След шест часа прекосих Клермон-Феран и рано сутринта бях в селцето Вилие.

Паркирах и влязох в двора на имението. На стотина метра вляво Жорж Бреслер, вече на крак, се суетеше покрай широки клетки, в които пърхаха сивкави птици.

Беше с гръб към мен и не можеше да ме види. Тихо прекосих моравата и се вмъкнах в къщата.

Вътре всичко бе от камък и дърво. От дъбовите мебели се излъчваше мирис на восък. Полилеи от ковано желязо хвърляха сянка върху плочките на пода.

— Кой сте вие?

Обърнах се и видях слабия силует на Нели Бреслер, тесните й рамене и тебеширеното й лице, подпухнало от алкохола. Старата жена ме разпозна и се облегна на стената, прошепвайки:

— Луи… Какво правите тук?

— Дойдох да поговорим за Пиер Сенисие.

Нели се приближи до мен, леко залитайки. Забелязах, че синкавата й перука е сложена накриво. Осиновителката ми явно не бе спала много и вече бе пияна.

— Пиер… Пиер Сенисие?

— Да. Мисля, че вече съм пораснал, Нели, че е дошло време да узная истината.

— Истината… — промърмори Нели, след това се отправи с твърда крачка към един шкаф, извади две чаши за алкохол и ми подаде едната.

— Не пия, Нели. А и е много рано.

Тя настоя:

— Пийте, Луи, и седнете. Ще имате нужда.

Подчиних се, без да споря. Избрах едно кресло до камината, седнах и изпих глътка уиски. Нели седна срещу мен и изгълта чашата си на един дъх, преди да я напълни отново. Тогава започна разказа си, като за пръв път ми заговори на „ти“.

— Има неща, които не се забравят, Луи. Неща, завинаги запечатани в паметта и сърцата ни. Не знам откъде си узнал името на Пиер Сенисие и какво точно си открил. Не знам как миграцията на щъркелите те е довела тук, за да научиш най-добре пазената тайна на света. Но това няма значение. Вече нищо няма значение. Дошъл е часът на истината, Луи, а за мен, може би, часът на свободата.

Пиер Сенисие произхождаше от висшата парижка буржоазия. Баща му, Пол Сенисие, беше известен магистрат, човек строг, мълчалив и жесток, от когото се бояха. В началото на века жена му роди за няколко години три момчета, на които той възлагаше големи надежди, но които се оказаха с прекалено слаб интелект. Бащата беше бесен, но успя да ги уреди. Първият син, Анри, гърбав и почти малоумен, отиде да пази „замъците“ — три запуснати имения в Нормандия. Доминик, най-здравият физически, постъпи в армията и благодарение на влиянието на баща си получи няколко нашивки. Най-малкият, Рафаел, който не беше чак такъв идиот, стана свещеник, наследи една енория, след това и той потъна в забрава.

По това време Пол Сенисие вече се интересуваше само от четвъртия си син, Пиер, който се роди през 1933 г. Тогава бащата беше на петдесет години. Съпругата му, и тя горе-долу на толкова, му направи този подарък и почина скоро след раждането.

Пиер сякаш бе обрал всички дарби на рода. Старият магистрат му се посвети напълно. Сам го научи да чете и пише и жадно следеше развитието му. Надяваше се, че синът му ще избере неговата кариера, но Пиер предпочете медицината. Бащата не се противопостави. И добре направи. На двайсет и три години Пиер Сенисие беше вече обещаващ сърдечен хирург. По това време го срещнах за пръв път. Беше висок, горд и обаятелен.

Нели замълча и отново напълни чашата си.

— Аз го запознах с Мари-Ан дьо Монталие. Мари-Ан ми беше близка приятелка. Руса, висока, вечно разрошена, сякаш току-що става от леглото. И бледа, почти прозрачна. Мари-Ан се влюби в Пиер в секундата, в която го видя. Ожениха се през януари 1957 година. По време на сватбения обяд Мари-Ан ми прошепна: „Загубена съм, Нели. Знам това, сама си го избрах.“

По същото време аз срещнах Жорж Бреслер. Беше по-възрастен от мен и пишеше стихове и сценарии. Искаше да пътува като дипломат — „като Клодел или Малро“. Междувременно Мари-Ан редовно ми пишеше. От писмата й разбрах що за човек беше Пиер Сенисие.

През 1958 г. той заемаше важен пост в клиниката „Питие“. Беше на двайсет и пет години. Очакваше го голяма кариера, ако не бяха необичайните му наклонности. Мари-Ан бе проучила миналото на съпруга си и бе открила ужасяващи неща. Докато бил студент, Пиер бил заловен да прави вивисекция на живи котки. По-късно го заподозрели, че е извършвал незаконни експерименти върху две ненормални деца.

Лекарският съюз заплашил Сенисие, че ще го лиши от право да практикува, но през 1960 г. той извършил уникална операция — присадил маймунско сърце на възрастен пациент. Пациентът починал, но от хирургическа гледна точка трансплантацията била успешна. Тогава забравили подозренията си и Сенисие станал национална гордост. На двайсет и седем години дори получил ордена на Почетния легион лично от генерал Дьо Гол.

Година по-късно старият Сенисие почина и остави по-голямата част от богатството си на Пиер. Хирургът използва средствата, за да отвори частна клиника в Ньойи-сюр-Сен. За няколко месеца клиниката „Пастьор“ придоби голяма известност. Пиер Сенисие бе на върха на славата си. Тогава построи в градината на клиниката сиропиталище, в което приютяваше бедни деца, главно циганчета. Новата му дейност бързо му донесе и нови фондове, отпускани от държавата, от предприятия и отделни лица.

И тогава всичко рязко се промени. Писмата на Мари-Ан станаха ужасни, страшни. Пишеше такива неща… Бях убедена, че си е загубила ума. Според нея в сиропиталището на Сенисие се вършели варварски експерименти. Съпругът й бил инсталирал в подземието операционен блок, където присаждал на деца органи без никаква упойка.

Междувременно жалбите на цигански семейства се трупали и било решено да се извърши обиск в клиниката. Но Сенисие и този път се измъкнал, като предизвикал пожар, от който се спасили децата на горните етажи, но нито едно дете от подземието. Полицията заключила, че пожарът е случаен, оцелелите деца били върнати на семействата им или прехвърлени в други центрове. В последното си писмо Мари-Ан ми пишеше, че съпругът й бил „оздравял“ и че двамата отиват в Африка, за да лекуват чернокожото население. Точно тогава Жорж бе назначен на дипломатически пост в Югоизточна Азия и ме покани да го придружа. Това беше през ноември 1963 г. Бях на трийсет и две години.

През 64-та, след като прекарахме една година в Тайланд, преместиха Жорж в Централна Африка. Малро, който тогава бе министър на културата, лично се погрижи за това. Каза ни: „Тази страна е невероятна, фантастична.“ И беше прав. Но не знаеше, че точно там живеят Пиер и Мари-Ан Сенисие с двете си деца.

Първата вечер, която прекарахме с тях, премина прекрасно. Пиер бе поостарял, но изглеждаше спокоен, държеше се непринудено. Говореше ни за страданията на африканските деца, на които се опитвал да помогне. Отново се усъмних в разкритията на Мари-Ан.

Но постепенно разбрах, че лудостта на Сенисие не е измислица. Пиер не можеше да се примири, че е в Африка, че с кариерата му е свършено. Той, който бе извършил уникални експерименти, сега бе принуден да работи в жалки операционни блокове, вмирисани на маниока. Гневът му се превръщаше в желание за мъст, насочено към самия него и семейството му.

Сенисие се отнасяше към синовете си като към опитни свинчета. Беше им определил биотиповете, кръвната група, тъканния тип, беше им взел отпечатъци от пръстите. Подлагаше ги на жестоки психологически експерименти. Присъствала съм на травмиращи сцени, които никога няма да забравя. Когато поднасяха вечерята, Сенисие се навеждаше към двете момчета и шепнеше: „Погледнете в чиниите си, деца. Какво мислите, че ядете?“ Побутваше с вилица парчетата кафеникаво месо и повтаряше въпроса си: „Какво животно смятате, че ядете тази вечер? Малката газела? Прасенцето? Маймунката?“ И продължаваше да побутва лъщящите от соса мръвки, докато по ужасените лица на момчетата не започнеха да се стичат сълзи. „Освен ако не е нещо друго. Човек никога не знае какво ядат негрите. Може би точно тази вечер…“ Децата панически избягваха от масата. Мари-Ан седеше с каменно изражение. Сенисие се хилеше. Той искаше да убеди децата си, че са канибали, че всяка вечер ядат човешко месо.

Момчетата растяха в ужасна атмосфера. По-големият син напълно се невротизира. През 1965-а беше на осем години и съзнаваше, че баща му се държи като чудовище. Стана мълчалив, безчувствен, затвори се в себе си и сякаш точно заради това баща му го заобича още повече. Пиер Сенисие се интересуваше само от това дете, обожаваше го с цялата сила на своята жестокост. Тази безумна логика го караше да засилва тормоза, докато напълно травматизира детето. Какво целеше Сенисие? Така и не разбрах. Но малко след Коледа на същата година момченцето премина към действие и направи опит да се самоубие, като се нагълта с нивакин. В големи дози това лекарство нанася необратими поражения на целия организъм и главно на сърцето.

Оттук-нататък само ново сърце можеше да спаси детето. Схващаш ли каква бе съдбата на Пиер Сенисие? След като бе докарал сина си до самоубийство, само той можеше да го спаси. И хирургът решил да му присади сърце, да повтори операцията, извършена на шейсет и осем годишния човек. Бе успял да си оборудва в Банги сравнително асептизиран операционен блок, но му липсвал необходимият орган — здраво, съвършено съвместимо с организма на детето сърце. Не се наложило да търси дълго — другият му син имал същата тъканна група. И в лудостта си лекарят решил да пожертва по-малкия си син.

В навечерието на Нова година Сенисие подготвил операционната и упоил двете момчета. Но точно тогава Историята си казала думата. През същата нощ, за да отпразнува току-що извършения успешен преврат, Жан-Бедел Бокаса освободил задържаните в затвора в Банги. Сред тях били и родителите на новите жертви на Сенисие, който от известно време бил възобновил жестоките си експерименти. За да се освободи от тях, Сенисие бил използвал влиянието си и под различни претексти ги бил изпратил в затвора. Точно те, решени да си отмъстят, нахлули в къщата на хирурга.

Сенисие чул виковете, върнал се в къщата и грабнал маузера си. Макар и многобройни, невъоръжените нападатели не могли да се справят с доктора, който ги застрелял до един. В това време, възползвайки се от настъпилия хаос, Мари-Ан проникнала в операционната, грабнала по-малкия си син и побягнала. Видях я да влиза в двора на посолството с детето в ръце. Наоколо всичко гореше. Помислих, че детето е ранено. Изтичах навън, Мари-Ан се хвърли към мен и изкрещя: „Той иска да го убие, Нели! Иска сърцето му, разбираш ли?“ Разказа ми набързо всичко, после добави: „Само той може да спаси брат си. Затова трябва да изчезне. Напълно и завинаги.“ След тези думи тя хвана двете ръчички на детето и буквално ги потопи в пламъците на един горящ храст, повтаряйки: „Никакви отпечатъци, никакво име, нищо! Взимай самолета, Нели. Изчезни с това дете. То вече не трябва да съществува. Никога. За никого.“ И остави момченцето в краката ми.

Нели замълча. Протегнах изгорените си ръце пред обляното ми в сълзи лице и прошепнах:

— О, Господи, не…

— Да, Луи. Това дете беше ти. Пиер Сенисие е баща ти. В новогодишната нощ на 1965-а, за която, за щастие, нямаш никакъв спомен, ти се роди отново. През същата нощ обявиха, че докторът и семейството му са загинали в пожара. Но това не беше вярно. Семейството бе избягало, не знам къде. Мари-Ан убедила съпруга си, че ти си загинал. Пиер успял да присади на сина си сърце, вероятно в някоя болница в Конго. Малко след това детето отхвърлило сърцето, но бащата бил осъществил успешна сърдечна трансплантация. Оттогава до днес, близо трийсет години, Сенисие изкуствено поддържа живота на сина си, краде сърца и му ги присажда. Всъщност му е нужно твоето сърце, Луи. Само то е напълно съвместимо с организма на Фредерик.

През онази нощ изпълних молбата на Мари-Ан. С Жорж се върнахме в Париж, където излекувах ръцете ти и ти измислих нова самоличност. (Нели се засмя.) Следващият пост на Жорж беше в Антакие, Турция. Стори ми се забавно да те нарека Антиош, по подобие на древното име на града Антиохия. Нямах никакви проблеми с документите. Жорж имаше достатъчно връзки с членове на правителството. Така ти стана Луи Антиош. Пренаписахме и биографията ти, Луи. Ти стана син на лекари мисионери, загинали в пожар в Африка.

После те поверих на бавачката, която ме бе отгледала. Тя не знае истината. А ние изчезнахме. Беше прекалено опасно. Не можеш да си представиш колко интелигентен, упорит, опасен човек е баща ти. Далеч от нас, далеч от миналото, Луи Антиош можеше да се чувства в безопасност. Направих само една грешка — доверих се на Макс Бьом, когото мислех за приятел, за стар „африканец“, като Жорж и мен. Съвсем наскоро разбрах, че Макс също е познавал Сенисие и по някаква неизвестна за мен причина ти е поверил онази мисия с единствената цел да те накара да отмъстиш на собствения си баща.

През сълзи изкрещях:

— Но днес, днес кой е Сенисие? Кой е, за Бога? Говори, Нели. Моля те. Под какво име се укрива?

— Днес… днес той е Пиер Доано, основателят на „Единен свят“.