Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Vol des cigognes, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Росица Ташева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Alegria(2008)
Издание:
ИК „Колибри“, София, 2003
Френска. Първо издание
Формат 84/108/32. Печ. коли 16
Редакция Жечка Георгиева
Предпечатна подготовка Милана Гурковска
Печатница „Симолини“
ISBN 954–529–277–6
Editions Albin Michel, 1994
История
- —Добавяне
46
Прекарах сутринта в телефонни разговори. Обаждах се на справки, в посолства, съдилища. После изпратих няколко факса, за да получа разрешение да посетя Сара в женския затвор в предградията на Брюксел. Към обяд бях направил всички необходими постъпки, като на няколко пъти намекнах, че разполагам с важна информация, която може да хвърли светлина върху случая. Залагах на едро: или щяха да ме вземат на сериозно и последствията от решението ми вече нямаше да ми принадлежат, или щяха да ме помислят за луд и нямаше да постигна нищо.
В единайсет часа още веднъж се обадих на международните справки. Секунди по-късно набрах дванайсетте цифри на болницата в Монтрьо, където бе аутопсиран Макс Бьом, и поисках да говоря с д-р Катрин Варел. След минута чух енергичното й „Ало“.
— Луи Антиош на телефона, доктор Варел. Може би си спомняте за мен?
— Не — отвърна жената.
— Срещнахме се преди малко повече от месец във вашата клиника. Аз съм човекът, открил тялото на Макс Бьом.
— А да. Орнитологът.
Не разбрах дали имаше предвид мен или Бьом.
— Именно. Доктор Варел, имам нужда от някои сведения, свързани с тази смърт.
Чух металното щракане на запалка.
— Слушам ви. Стига да мога да ви помогна…
Готвех се да започна, когато си казах, че думите ми ще й се сторят напълно нелепи.
— Не мога да ви обясня по телефона. Трябва да ви видя възможно най-скоро.
Катрин Варел беше хладнокръвна жена. Тя отговори, без да се колебае:
— Елате следобед, ако можете. Около обяд има самолет от Орли за Лозана. Ще ви чакам в клиниката в три часа.
— Ще дойда. Благодаря, докторе.
Преди да тръгна, набрах номера на д-р Джуров в София. След седемнайсет иззвънявания чух сънливия му глас.
— Ало?
— Докторе, Луи Антиош се обажда, човекът с щъркелите.
След миг мълчание Джуров каза:
— Антиош? Много мислих за вас след срещата ни. Все още ли разследвате смъртта на Райко?
— Повече от всякога. И мисля, че открих убиеца му.
— Открили сте…
— Да. Поне следата му. Убийството на Райко е дело на хора, създали съвършено организирана система, чиято същност все още ми убягва. Но съм сигурен в едно: мрежата се разпростира по цялата планета. Други подобни престъпления са били извършени в други страни. За да спра това клане, имам нужда от помощта ви.
— Слушам ви.
— Необходима ми е групата HLA на Райко.
— Нищо по-лесно. Все още пазя доклада от аутопсията. Един момент.
Чух го да отваря чекмедже и да разлиства доклада.
— Ето. Според международния код става дума за типа HLA AW19,3 — B37,5.
Същата група като на Гомун. Подобно съвпадение не можеше да е случайно.
— Рядка ли е тази група или има някакви по-особени характеристики?
— Нямам представа. Това не е по моята специалност. А и съществуват безкрайно много тъканни групи и…
— Имате ли достъп до факс?
— Да.
— Можете ли да ми изпратите още днес по факса доклада от аутопсията?
— Разбира се. Какво става всъщност?
— Запишете си първо координатите ми, докторе.
Продиктувах му номерата на личните ми телефон и факс, после продължих:
— Вижте, Джуров. Има един хирург, който краде сърца. Лично присъствах на аутопсията на момиченце, чието тяло не се различаваше от тялото на Райко. Човекът, за когото ви говоря, е чудовище, див звяр, но в действията му има скрита логика, разбирате ли?
— Знаете ли му името?
— Не. Но вие бяхте прав — той е изключителен професионалист.
— От каква националност е?
— Може би френска. Във всеки случай говори френски без акцент.
Джуджето сякаш размишляваше. После попита:
— Какво смятате да правите?
— Да продължа да търся. Всеки момент очаквам нова информация.
— Обадихте ли се в полицията?
— Още не.
— Антиош, искам да ви попитам нещо.
— Питайте.
По линията имаше смущения. Джуджето заговори по-силно.
— Когато ме посетихте в София, ви казах, че лицето ви ми напомня някого. Дълго мислих на кого и реших, че на един лекар, с когото се запознах в Париж. Имате ли лекар в семейството?
— Баща ми беше лекар.
— И се казва Антиош?
— Разбира се. Джуров, нямам много време. Сърцето ми се бе качило в гърлото. За пореден път споменаването на баща ми предизвикваше у мен някакъв глух страх.
Джуджето продължи:
— В Париж ли е работил през шейсетте години?
— Не. Баща ми винаги е работил в Африка.
— Жив ли е още? Жив ли е баща ви?
— Загина в пожар в последния ден на 65-а. Майка ми също. Брат ми също. Всички са мъртви. И тримата.
— В този пожар ли изгорихте ръцете си?
Тряснах слушалката. Не разбирах въпросите на джуджето. Как би могъл да се срещне с баща ми в Париж? Джуров беше следвал във факултета на улица Сен-Пер, но през шейсетте години трябва да е бил още дете.
Единайсет и половина. Взех такси и отидох на летището.
В Лозана наех кола и тръгнах към Монтрьо. Мъчеше ме безпокойство, породено от въпросите на Джуров. А и бях объркан от сложната ситуация, в която се намирах, тревожеше ме усещането, че трябва да действам бързо.
Доктор Варел ме очакваше в клиниката с цигара в ръка. Започнах без предисловия:
— Докторе, след смъртта на Макс Бьом сте оказали съдействие на инспектор Дюмаз.
— Точно така.
— Аз също съм работил с инспектора. И сега ми трябва информация.
— Но вие не сте от полицията.
— Макс Бьом ми беше приятел. Разследвам миналото му.
— Защо не ми се обади самият инспектор?
— Ерве Дюмаз е мъртъв, докторе. Застрелян при обстоятелства, свързани със смъртта на Бьом.
— Какви ги говорите?
— Вижте в днешните вестници, докторе. Все още пишат за това.
Катрин Варел помълча, после попита:
— Вие каква роля играете в тази история?
— Аз действам сам. Рано или късно полицията ще тръгне по моя път. Ще ми помогнете ли?
— Какво искате да знаете?
— Сигурно си спомняте, че на Макс Бьом му бе правена сърдечна трансплантация. Но не открихте къде е правена операцията. Нито от кого.
— Така беше.
— Мисля, че съм попаднал на следите на хирурга. Личността му е изумителна. Бих казал дори, ужасяваща.
— В какъв смисъл?
— Този човек е виртуозен сърдечен хирург. Но заедно с това е опасен престъпник.
— Вижте, господин Антиош. Не знам защо ви слушам. Имате ли доказателства за това, което твърдите?
— Имам някои доказателства. След срещата ни пътувах по света и обиколих местата, където е пребивавал Макс Бьом. Така открих при какви обстоятелства е извършена трансплантацията.
— Къде и как?
— В Централна Африка, през 77-ма. Присадили са на Бьом сърцето на сина му. Убит за тази цел.
— Господи… сериозно ли говорите?
— Спомнете си, докторе, изключителната съвместимост между организма на приемника и присадения орган. Спомнете си титановата капсула — хирургът се е „подписал“, за да държи Макс Бьом в ръцете си.
Катрин Варел запали нова цигара. Хладнокръвието не я напускаше.
— Познавате ли този човек?
— Не. Но той продължава да оперира някъде по света. По причини, които не са ми известни, вече е откраднал и продължава да краде сърца на живи същества. Разполага с неограничени средства.
— Търговия с органи?
— Не знам. Интуицията ми подсказва, че става дума за нещо друго. Човекът е луд. И невероятно жесток.
— Какво искате да кажете?
— Той оперира жертвите си, без да ги приспива.
Лекарката наведе глава и запрехвърля цигарата си от едната ръка в другата. После извади бележник и прошепна:
— Какво… какво мога да направя за вас?
— През август 1977-ма въпросният хирург е работил на границата между Конго и Централноафриканската република. Разполагал е с нещо като диспансер в екваториалната гора. Мисля, че вече се е криел, но присъствието му няма как да не е оставило следи. Имал е нужда от материали, лекарства… Сигурен съм, че можете да го откриете. Още веднъж ви казвам — става дума за голям експерт. За човек, успял да присади сърце в джунглата по време, когато, както сама казахте, успехите в тази област не са били големи.
Катрин Варел записваше всяка моя дума.
— Какъв е по произход?
— Говори френски.
— Знаете ли кога се е установил в Африка?
— Не.
— Смятате ли, че още е там?
— Не.
— Имате ли някакво предположение за сегашното му местонахождение?
— Мисля, че е сътрудник на „Единен свят“.
— Хуманитарната организация?
— Мисля, че използва структурите й, за да провежда пъклените си опити. Доктор Варел, уверявам ви, че говоря истината. Всеки изминал ден носи нов кошмар. Човекът продължава, разбирате ли? Може би в този момент измъчва невинно дете някъде по света.
Варел сърдито отговори:
— Не прекалявайте. Ще се обадя тук-там. Надявам се да получа информация до довечера, най-късно до утре. Но нищо не ви обещавам.
— Ще можете ли да получите списъка на лекарите от „Единен свят“?
— Няма да е лесно. „Единен свят“ е много затворена организация. Но ще опитам.
— Действайте бързо, докторе.
Варел втренчено ме загледа с черните си очи. Отвърнах на погледа й. Знаех, че няма да се обади в полицията.