Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (17)

17

Сара ме покани да остана за вечеря. Седнахме в градината на къщата й. Не мислех за нищо, вкусвайки от сладостта на тези неочаквани приятни моменти.

Домакинята ми предлагаше от онези свръхтънки кръгли хлебчета с вкусна плънка. Ядях като невидял. Израелският хранителен режим напълно ми допадаше. Тук месото струваше скъпо и хората консумираха повече млечни продукти и зеленчуци. А и Сара бе приготвила ароматен китайски чай.

Беше на двайсет и осем години, имаше мрачни мисли и маниери на фея. Докато ми разказваше за Израел, нежният й глас контрастираше с отвратените й думи. Според нея израелската държава бе истинска военна лаборатория. Тук винаги били готови да измислят нов начин за подслушване или ново оръжие. Разказа ми и за живота си в кибуца, за тежкия труд, за това как се хранели заедно, а в събота имали събрания, за да вземат решения „задължителни за всички“. Спомена за завистта, досадата, глухото лицемерие на колективния живот. Сара беше болна от самота. Затова пък бе горда с добре развитото земеделие в кибуца, със сефарадския си произход, с куража на родителите си.

По-късно ме разпита за моя живот, за миналото ми, за заниманията ми. Разказах й накратко за дългото ми следване, после заявих, че съм решил да се отдам на орнитологията. Описах й пътуването си и повторих желанието си да наблюдавам щъркелите в Израел. Тази моя идея фикс не я учуди — през периода на миграцията в Бейт Шехан се събирали орнитолози от цяла Европа и Америка, въоръжавали се с бинокли и далекогледи и наблюдавали птиците.

В единайсет часа най-после се осмелих да заговоря за Идо. Сара ми хвърли леден поглед, после каза с безизразен глас:

— Идо бе убит преди четири месеца, докато лекуваше щъркелите в блатата. Нападнали го араби, завързали го за едно дърво и го измъчвали. Удряли го по лицето с камъни, докато му счупят челюстите. Гърлото му бе пълно с останки от зъби и кости. Когато откриха тялото, птиците вече бяха започнали да го кълват.

— Говориш за араби. Откриха ли убийците?

— Смятаме, че са четиримата араби, за които ти споменах. Онези, които убиха войниците.

— Арестувани ли са?

— Мъртви са. Тук ние сами уреждаме сметките си.

— Арабите често ли нападат цивилни?

— Не и по тези места. Освен ако не става дума за активисти като колонистите, които видя днес.

— Идо активист ли беше?

— Не. Но напоследък се бе променил. Беше се снабдил с оръжие — пушки, ножове и кой знае защо револвер със заглушител. Чезнеше някъде по цели дни. Не ходеше на блатата. Беше станал агресивен, раздразнителен. Внезапно се палеше или пък часове наред не обелваше и дума.

— Харесваше ли му животът в кибуца?

Сара се разсмя безрадостно.

— Идо не беше като мен, Луи. Той обичаше езерата, рибата. Обичаше блатата, щъркелите. Обичаше да се прибира вечер, потънал в кал, с някоя ранена птица в ръце. Но още повече обичаше мен. Затова търсеше начин да напуснем това гадно място. — Сара сви рамене и започна да раздига масата. — Всъщност мисля, че Идо никога нямаше да замине. Той бе напълно щастлив тук. Небето, щъркелите и аз. За него това бе най-голямата заслуга на кибуца — бях му подръка.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах: бях му подръка.

Помогнах й да събере съдовете и докато ги отнасяше в кухнята, влязох в дневната. Къщата на Сара бе малка и бяла. Доколкото можех да преценя, освен дневната имаше и две спални — нейната и на Идо. Върху един скрин забелязах снимка на млад мъж с широки рамене. Лицето му бе загоряло от слънцето и излъчваше здраве и доволство. Идо приличаше на Сара — същото очертание на веждите, същите скули, но докато Сара бе слаба и напрегната, брат й сякаш преливаше от жизненост. Изглеждаше по-млад от нея, може би на двайсет и две-три години.

Сара излезе от кухнята. Върнахме се в градината, където тя отвори някаква желязна кутия.

— Пушиш ли?

— Цигари ли?

— Не. Трева.

— Не, не пуша.

— Не се учудвам. Странен човек си, Луи.

— Ако ти се пуши, не се смущавай.

— Пушенето на трева има смисъл само ако е споделено — отсече Сара и затвори кутията.

Помълча, после подхвана:

— А сега, Луи, искам да ми обясниш какво всъщност правиш тук. Не ми приличаш на орнитолог. Познавам ги. Това са маниаци, които мислят и говорят само за птици. А ти се интересуваш единствено от щъркелите. Освен това имаш вид на човек, когото преследват. Кой си ти, Луи? Ченге? Журналист? Склонна съм да ти помогна. Стига да ми разкажеш какво търсиш.

Поразмислих, след което без повече да се колебая й разказах всичко — поверената ми от Бьом мисия, последните четирийсет и осем часа в България, смъртта на Райко Николов и на Марсел Минаус, на Йета и циганчето… Разказах й как бях убил един непознат с парче от стъкло. Споменах й и за „Единен свят“, за Дюмаз, Джуров, Жоро, за високочестотния скалпел, за тайнствената сърдечна операция на Макс Бьом. Накрая заключих:

— Може да изглежда странно, но съм убеден в едно: щъркелите са ключът към цялата история. От самото начало усещах, че Бьом има скрита причина да ме изпраща по следите на щъркелите.

— Смъртта на брат ми има ли връзка с всичко това?

— Може би. Би трябвало да науча повече подробности.

— Досието е в полицията. Няма никакъв шанс да го видиш.

— А хората, открили тялото?

— Те няма да ти кажат нищо.

— Извинявай, Сара, но ти видя ли тялото?

— Не.

— Знаеш ли… (Поколебах се за миг.)… знаеш ли дали е липсвал някой орган?

— Как така?

— Имаше ли рани в гръдния кош?

Лицето на Сара помрачня.

— Повечето от вътрешностите му са били изкълвани от птиците. Само това знам. Открили са тялото призори. На 16 май.

Станах да се поразтъпча. Смъртта на Идо несъмнено бе още една брънка от мрежата на ужаса.

— Не разбирам за какво е всичко това, Луи, но искам да ти разкажа нещо.

Седнах отново и извадих бележника си.

— Идо бе открил нещо. Не знам какво, но няколко пъти ми каза, че ще забогатеем, че ще заминем за Европа. Отначало си мислех, че казва това, за да ми достави удоволствие.

— Откога започна да говори такива неща?

— От началото на март, доколкото си спомням. Една вечер се прибра свръхвъзбуден. Прегърна ме и ми каза да си стягам багажа. Изплюх се в лицето му. Не обичам да ми се подиграват.

— Откъде се връщаше?

— От блатата, както винаги.

— Оставил ли е някакви бележки?

— Всичко е в гаража в дъното на градината. Още нещо: организацията „Единен свят“ е много активна по тия места. Има подкрепата на ООН и работи в палестинските лагери.

— Какво правят там?

— Лекуват децата, раздават храна, лекарства. Много са популярни в Израел. Това е една от малкото организации, за които всички имат добро мнение.

Записвах всяка нейна дума. Сара ме изгледа и наклони глава.

— Луи, защо правиш всичко това? Защо просто не уведомиш полицията?

— Коя полиция? На коя страна? И за какво престъпление? Нямам никакво доказателство. Впрочем вече има замесен полицай в тази история — Ерве Дюмаз. Странно ченге. Не мога напълно да схвана какво го движи. Но той е далеч. Аз съм сам.

Внезапно Сара взе ръцете ми в своите, без да ми даде време да отбягна жеста й. Не изпитах нищо. Нито отвращение, нито страх. Нито топлината на пръстите й по мъртвите ми ръце. Тя огледа дългите белези и на устните й се появи странна, някак извратена усмивка. После настойчиво впи поглед в очите ми, сякаш да ми каже, че вече не е време за приказки.