Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (55)

55

Призори отново взех душ и се облякох. В пет и половина разпитах нощния пазач, който дремеше във фоайето. Той бе чувал само за един център на „Единен свят“, разположен близо до моста „Ховрах“. Нямало как да го изпусна — отпред винаги имало дълга опашка. „Само дрипльовци и безнадеждно болни“ — уточни той с отвращение. Благодарих му, като си помислих, че презрението е лукс, който никой в Калкута не би могъл да си позволи.

Тръгнах по улица Съдър и след петстотин метра от двете й страни се появиха стари викториански сгради с напукани стени и неопределен цвят. Ускорих ход и излязох на булевард Джавахарлал Неру, където спрях едно такси. Потеглихме на север, към моста „Ховрах“.

Центърът на „Единен свят“ бе разположен под моста и представляваше нещо като заслон, покрит с ламарина. Отдолу хора със светъл тен, очевидно европейци, разтваряха кашони с медикаменти, разтоварваха цистерни с питейна вода, разпределяха пакети с храна. Дължината на заслона бе около трийсет метра — трийсет метра провизии, загриженост и добра воля. Отпред се виеше безкрайна опашка от болни и сакати.

Застанах встрани от опашката и зачаках.

Той се появи в девет часа.

Вървеше сам, с кожена чанта в ръка. Събрах всичките си сили, за да го огледам подробно. Пиер Доано/Сенисие беше висок и слаб човек. Носеше светъл панталон и риза с къси ръкави. Лицето му бе като издялано от камък. Къдрава посивяла коса, високо чело, масивна челюст. Пиер Доано. Пиер Сенисие. Крадецът на сърца.

Инстинктивно стиснах дръжката на глока. Нямах точен план. Исках просто да понаблюдавам.

Продължих да чакам до единайсет и петнайсет, когато Пиер Доано/Сенисие тръгна да си ходи. Видях го да затваря чантата си и да раздава усмивки. След което изчезна в тълпата. Последвах го. Нямаше никаква опасност да ме види в навалицата. Затова пък аз не изпусках от поглед високия силует на петдесет метра пред мен.

Вървяхме така около четвърт час, после Сенисие забави ход. Бяхме стигнали до по-приличен квартал с по-широки улици и по-чисти тротоари. След един завой Сенисие влезе в друг център на „Единен свят“, където продължи благотворителната си дейност. Наблюдавах го как си играе на добрия самарянин и потръпвах от ужас. Изчаках го да си тръгне и този път смених тактиката.

Влязох в центъра и се запознах с някои хора от европейския персонал. След половин час знаех, че семейство Доано живее в огромна къща, наречена Мраморния палат и предоставена му от някакъв богат брамин. Докторът смятал да отвори там диспансер.

В този именно момент реших да отида в Мраморния палат и да убия Сенисие на собствения му терен. В операционния му блок. Спрях едно такси и му дадох адреса. След половин час каране по тесните пренаселени улички пред нас внезапно се появи огромен парк, в чийто център се издигаше внушителна сграда с бели колони.

Платих на шофьора и излязох от таксито. Не можех да повярвам на очите си. Зад високата желязна ограда се разхождаха пауни и газели. Вратата на парка дори не беше затворена. Нямаше охрана, нито пазач. Прекосих моравата, изкачих се по стълбите и проникнах в Мраморния палат.

Попаднах в огромна светлосива зала. Всичко вътре бе от мрамор с розови, със синкави жилки, с различен релеф и форма. Имаше стотици статуи на мъже и жени в стил Ренесанс, сякаш току-що излезли от някой флорентински дворец.

От другата страна на залата друга врата водеше към обширен вътрешен двор, ограден от високи фасади с фино изваяни прозоречни рамки. Отново изпитах чувството, че се намирам в ренесансово жилище.

В центъра на двора мраморните плочи бяха издълбани и в насипаната пръст растяха тропически растения. От няколко фонтани бликаше бистра вода. Цареше някаква нереална атмосфера на спокойствие и самота. Възможно ли бе това място да се намира в Калкута, сред неописуемия хаос на града? Отнякъде долиташе птича песен.

— Това са врани, бели врани. Те са уникални птици. Отглеждам ги от години.

Обърнах се. Мари-Ан Сенисие стоеше пред мен такава, каквато винаги си я бях представял. Белите й коси бяха събрани на висок кок над бледото й лице. Очите ми се напълниха със сълзи, краката ми се подкосиха. Опитах се да кажа нещо, но успях само да прошепна:

— Из… извинете… аз…

Мари-Ан прекрати мъките ми.

— Знам кой си, Луи. Нели ми се обади по телефона… Луи, малкият ми Луи.

Изтрих очите си и вдигнах поглед. Майка ми. Истинската ми майка. Нямах сили да говоря от вълнение. Тя продължи с безизразен глас:

— Брат ти спи там, в градината. Искаш ли да го видиш? Мога да ти предложа чай.

Кимнах в знак на съгласие. Насочих се към средата на двора и се проврях между растенията. Зад тях имаше дивани, възглавници и сребърен поднос, върху който димеше меден чайник. Върху един от диваните спеше мъж в индийска туника. Напълно оплешивял, с бяло като вар лице. Позата му бе като на дете, но изглеждаше по-стар от мрамора, който го заобикаляше. Фредерик Сенисие, моят брат. Вечният пациент на баща ни.

— Той спи — прошепна Мари-Ан. — Искаш ли да го събудим? Последната операция мина много добре. Беше през септември.

Пред очите ми се появи лицето на малката Гомун. Заля ме вълна от гняв. Мари-Ан продължи, сякаш външният свят не съществуваше:

— Само той може да поддържа живота му, разбираш ли?

Попитах тихо:

— Къде е операционната?

Мари-Ан се поколеба, после отговори:

— Долу, в подземието на къщата. Там никой няма право да влиза. Не можеш да си представиш колко…

— В колко часа слиза там?

— Луи…

— В колко часа?

— Към единайсет вечерта.

Не откъсвах поглед от Фредерик, детето старец, чиято гръд се повдигаше в неправилен ритъм.

— Как може да се влезе в лабораторията?

— Ти си луд.

Бях възвърнал спокойствието си. Обърнах се и втренчих поглед в майка си.

— Има ли начин да се проникне в тази гадна лаборатория?

Майка ми сведе очи и прошепна:

— Изчакай ме тук.

Прекоси двора и след няколко минути се върна с връзка ключове. Отвори халката и ми подаде единия. Взех го и казах:

— Ще се върна довечера. След единайсет.