Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (50)

50

— Искам да се срещна със Симон Рикиел.

Ицхак Делтер се намръщи.

— Рикиел? От Интерпол?

— Да — отвърнах. — Искам да разговарям с него. Бяхме в градината на затвора.

— Не беше предвидено така. С мен би трябвало да разговаряте, за да знам дали свидетелството ви е в интерес на клиентката ми.

— Не разбирате, Делтер. Нямам намерение да ви мамя. Имам само една цел — да смекча присъдата на Сара. Но този случай е с международен характер. Затова трябва да бъда изслушан и от човек от Интерпол, запознат със ситуацията.

Делтер изръмжа.

— Не си играйте с мен, Антиош. Никой не се подиграва безнаказано с адвокат от моя калибър.

— Спестете ми заплахите си и позвънете на Рикиел. Ще разкажа всичко пред двама ви.

Качихме се в колата на Делтер и потеглихме. По пътя адвокатът мълчеше. Спряхме пред огромна почерняла сграда, строена миналия век и разположена между две часовникови кули. Качихме се по широко стълбище, преминахме по безкрайни коридори и накрая влязохме в стандартен полицейски кабинет с мърляви стени, мижаво осветление и пишещи машини от преди войната. Делтер поговори няколко минути с двама мъже по ризи, с окачени през рамо магнуми 38. Запитах се що за сако би могло да прикрие подобно оръжие.

Единият от мъжете седна зад едно бюро и ми зададе обичайните въпроси: име, презиме, рождена дата, семейно положение… След това поиска да ми вземе отпечатъци. Протегнах ръце и му показах розовите си длани, гладки и анонимни. Той измънка някакви извинения и излезе от стаята. Междувременно и Делтер беше изчезнал.

Чаках доста дълго. Никой не благоволи да ми обясни какво точно. Седях и предъвквах угризенията си. Срещата със Сара ме бе разстроила.

По едно време се появи Делтер, придружен от странен тип — дребен мъж с очила с дебели рамки, облечен в пуловер на камионджия и панталони от рипсено кадифе, плюс, като капак, маратонки с дебели подметки. Делтер го представи.

— Това е Симон Рикиел, Луи. Офицер от Интерпол. Симон, това е Луи Антиош, свидетелят, за който ти говорих.

Станах и се поклоних с ръце на гърба.

— Елате с мен — каза австриецът.

Кабинетът му не приличаше на стаята, в която бях преди това — безупречно чисти стени, лъснат паркет, широко дървено бюро с модерна компютърна апаратура отгоре му.

— Седнете — нареди ми Рикиел. — Метр Делтер ми каза, че доброволно сте дошъл да свидетелствате. Разполагате с информация, която може да хвърли светлина върху случая и да смекчи обвиненията срещу Сара Габор. Така ли е?

Рикиел говореше френски без никакъв акцент.

— Точно така.

— Разгледах досието ви, господин Антиош. Имате по-скоро нетипичен „профил“. Обявил сте, че сте сирак. Не сте женен и живеете сам. На трийсет и две години сте, но никога не сте работил. Въпреки това живеете охолно в апартамент на булевард Распай в Париж. Средствата ви се осигуряват от осиновителите ви Нели и Жорж Бреслер. Твърдите, че водите спокоен и уседнал живот, обаче се връщате от пътуване по света, което не изглежда да е протекло спокойно. Проверих някои неща — били сте в Израел и Централна Африка при доста особени обстоятелства. Последен парадокс: обличате се и се държите като денди, а на лицето ви има съвсем пресен белег. Без да говорим за ръцете ви. Кой сте вие, господин Антиош? И какво знаете за случая?

— Всичко. Или почти.

Рикиел се изсмя.

— Звучи обещаващо. Можете ли да ни обясните например какъв е произходът на диамантите на Сара Габор? Или защо Ерве Дюмаз е искал да я арестува, без да предупреди охранителната служба на борсата?

— Мога.

— Отлично. Слушаме ви и…

— Чакайте — прекъснах го. — Ще говоря без адвокат и в чужда страна. Какви гаранции можете да ми дадете?

Рикиел отново се изсмя. Очите му бяха студени и неподвижни.

— Говорите сякаш сте виновен, господин Антиош. Всичко зависи от това, доколко сте замесен. Но мога да ви уверя, че в качеството си на свидетел няма да бъдете обезпокояван от никого. Интерпол е свикнал да работи с хора от различни култури. Говорете, Антиош. Засега ще ви изслушаме неофициално. Никой няма да записва думите ви. След това, в зависимост от важността на информацията, която имате, ще ви помоля да повторите разказа си пред други хора. Тогава ще бъдете вече „официален свидетел“. Но във всички случаи ви гарантирам, че ако не сте убили или откраднали, ще напуснете Белгия като свободен човек. Това устройва ли ви?

Преглътнах и мислено задрасках личните си престъпления. След това разказах накратко събитията от двата последни месеци. Докато говорех, извадих от раницата си предметите, които подкрепяха думите ми: фишовете на Макс Бьом, тетрадката на Райко, доклада от аутопсията, извършена от д-р Джуров, диаманта, получен от Уилм в лабораторията на „Бен Гурион“, смъртния акт на Филип Бьом, декларацията на сестра Паскал, записа на „изповедта“ на Ото Кифер… Накрая поставих на бюрото най-първите си открития — снимките на Макс Бьом и радиографията на сърцето му с титановата капсула.

Говорих повече от час. Опитвах се да обясня двойната интрига — кражбата на диаманти и кражбата на сърца, както и как двете са свързани помежду си. Когато свърших, настъпи дълга тишина. Накрая Рикиел каза:

— Забележително. Историята ви е направо забележителна.

— Не ми ли вярвате?

— Да кажем, на 80 процента. Има много неща, които трябва да се проверят, да се докажат. Така наречените от вас „доказателства“ не струват много. Драсканиците на някакъв циганин, заключенията на монахиня, която няма медицинско образование, един-единствен диамант… Колкото до касетата, ще я прослушаме, но сигурно знаете, че тя няма стойност пред съда. Остава евентуалното свидетелство на Нилс ван Дьотен, вашия южноафрикански геолог.

Изпитвах неудържимо желание да счупя очилата на дребното ченге, но в същото време се възхищавах на хладнокръвието му. Всеки друг би се шашнал от приключението ми, докато той го разглеждаше във всичките му аспекти.

— Във всеки случай, благодаря ви, Антиош. Много неща се изясняват благодарение на вас. Убийството на Дюмаз не ни учуди, защото поне от две години знаем за трафика на диаманти. Знаем имената на участниците: Макс Бьом, Ерве Дюмаз, Ото Кифер, Нилс ван Дьотен. Известен ни е и триъгълникът Европа/Централна Африка/ Южна Африка. Но не знаехме главното — кои са куриерите. Тоест нямахме доказателства. Сега разбираме, че са използвали птици. Поздравявам ви, Антиош. Не ви липсва упоритост, нито смелост. Ако вашите щъркели ви оставят малко свободно време, непременно ми се обадете. Ще ви намеря работа.

Последните му думи ме изумиха.

— И… това ли е всичко?

— Не, разбира се. Разговорите ни едва започват. Утре ще запишем всичко това. Трябва да ви чуе и съдебният следовател. Може би показанията ви ще помогнат на Сара Габор да изчака процеса си в Израел. Нямате представа какво желание имат престъпниците да лежат в затворите на собствените си страни. Това е за диамантите. По-скептичен съм по отношение на тайнствения ви доктор.

Изправих се с пламнало лице.

— Но вие нищо не сте разбрали, Рикиел. С диамантената афера е приключено. Затова пък един откачен хирург продължава да краде органи по света. Този безумец неуморно преследва някаква ужасна цел. И разполага с всички необходими средства. Той трябва да бъде заловен, преди да убие още някого. Това е абсолютен приоритет.

— Нека аз решавам кое е приоритет — сряза ме Рикиел. — Моите хора са ви запазили стая в хотел „Веплер“. Не е луксозно, но е достатъчно комфортно. Ще се видим утре.

Ударих с юмрук по бюрото. Делтер скочи, Рикиел дори не мигна.

— Рикиел, по света ходи чудовище! Убива и измъчва деца! Направете нещо, за Бога!

— Утре, Антиош, утре — прошепна ченгето с потръпващи устни. — Утре. Не настоявайте.

Излязох, като затръшнах вратата.