Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (37)

37

Лагерът Зоко бе разположен на голяма, съвършено кръгла поляна. Пръстени колиби, покрити с листа, ограждаха широк площад. Навсякъде цареше оживление. Жените се връщаха от беритба и носеха плетени кошове, пълни с плодове, семена, грудки. Мъжете пристигаха по други пътеки, натоварени с газели, маймуни и дълги мрежи. Чуваха се песни — остри, почти тиролски трели, чрез които акасите общуваха от разстояние или просто изразяваха радостта си.

Един Голям негър се приближи до нас. Беше Алфонс, учителят, „собственикът“ на пигмеите от Зоко. Той настоя да се настаним на една съседна, по-малка поляна, над която бе опънато десетметрово платнище. За пръв път от два дни насам бяхме на сушина.

Алфонс не спираше да бъбри. Разказваше ми за „своето“ имение, като ми описваше всяко кътче от пигмейския лагер.

— А къде е сестра Паскал? — попитах.

Алфонс сви рамене.

— Искате да кажете диспансерът? Той е на другия край, зад дърветата. Не ви съветвам да ходите там тази вечер. Сестрата не е доволна.

— Не е доволна ли?

Алфонс повтори:

— Никак не е доволна.

Носачите стъкмиха огън, от който се разнасяше силна миризма на влажна трева. Обхванатите от пламъци растения сякаш горяха неохотно. Внезапно падна нощ, изпълнена със свежест и птичи песни. Вдигнах поглед и за първи път от четири дни насам видях ясното, обсипано със звезди небе.

Тогава се разнесе биенето на тамтамите.

Не можах да сдържа усмивката си. Беше толкова нереално и в същото време толкова предвидимо — в сърцето на джунглата биеше сърцето на света.

— Да вървим на площада, Луи. Празникът започва — каза Бекес.

Зад него Тина се кискаше и въртеше рамене. След минута бяхме на площада.

Дотича Алфонс с фенер в ръка.

— Искате ли да видите как танцуват пигмеите, шефе? — прошепна ми той и постави фенера в центъра на площада.

Седнахме на една пейка пред колибите и пред очите ни ясно се очертаха телата на малките фантоми. Акасите танцуваха, подредени в два отделни полукръга. В единия жените, в другия — мъжете. И пееха с дрезгавите си гласове: „Ариа мама, ариа мама…“ Първо преминаха жените. Кръгли кореми. Гъвкави крака. Окичени с листа. Веднага след тях се появиха мъжете. На светлината на фенера телата им променяха цвета си — карамел, алено, златисто, пепелно сиво. „Ариа мама, ариа мама…“ Обърнах се към Алфонс.

— Какво празнуват?

— Да празнуват ли? По-скоро оплакват. Едно семейство от юга е загубило дъщеричката си. Днес танцуват заедно с братята си от Зоко. Такъв е обичаят.

— От какво е починала?

Алфонс поклати глава и отвърна:

— Ужасно е, шефе. Истински ужас. Гомун е била нападната от Горилата.

— Как е станало?

— Не знам. Открил я е Бома, най-възрастният в селото. Онази вечер Гомун не се прибрала вкъщи. Пигмеите тръгнали да я търсят. Бояли се, че гората си отмъщава.

— Отмъщава?

— Гомун не е спазвала традициите. Отказвала да се омъжи. Искала да продължи да учи при сестра Паскал, в Зоко. Духовете не обичат да им се подиграват. Затова я е нападнала Горилата. Всички знаят — гората си е отмъстила.

— На колко години е била Гомун?

— Мисля, че на петнайсет.

— И къде точно е живяла?

— В едно село на югоизток, близо до мините на Кифер.

— Само толкова ли знаеш?

Алфонс направи гримаса. Белите му зъби блеснаха на фона на тъмното лице.

— Остави това, шефе. Тази история е злокобна, много злокобна.

Учителят понечи да се изправи. Хванах го за ръката. По лицето ми се стичаше пот.

— Помисли си, Алфонс.

Негърът избухна.

— Какво искаш, шефе? Да се върне Горилата ли? Изтръгнала е ръцете и краката на Гомун. Всичко е помела по пътя си. Дървета, лиани, пръст. Да не искаш да те чуе? И да ни разкъса и нас?

Алфонс скочи на крака и се отдалечи, отнасяйки фенера със себе си.

Пигмеите продължаваха да танцуват. Сега бяха образували гигантска гъсеница. Тамтамът биеше все по-бързо. Сърцето ми също ускори ритъма си. Серията от убийства се бяха записали в съзнанието ми по дати и имена. Август 1977: Филип Бьом. Април 1991: Райко Николов. Септември 1991: Гомун. Сигурен бях — сърцето на девойката е било извадено. Спомних си една подробност. Алфонс каза: „Всичко е помела по пътя си. Дървета, лиани, пръст.“ Двайсет дни по-рано, в Сливенската гора, циганинът, открил Райко, бе уточнил: „Предишния ден трябва да е имало силна буря. Защото всички дървета наоколо бяха полегнали.“

Как не се бях сетил досега?

Крадците на сърца се придвижваха с вертолет.