Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (34)

34

Утрото не винаги е по-мъдро от вечерта. През този септемврийски понеделник се събудих с напълно объркано съзнание, обсебено от страданията на младия Филип Бьом, от ужасяващия акт на Макс Бьом, пожертвал сина си, за да оцелее. Повече от всякога бях убеден, че вървя не само по следите на диамантите, а и по кървавите следи на изключителни убийци, с които Макс Бьом е бил свързан.

Изпих чая си на балкона на стаята ми. В осем и половина звънна телефона. Чух гласа на Бонафе.

— Антиош? Можете да ми благодарите, приятелю. Свързах се с министерството. Разрешението ви чака на бюрото на генералния секретар още тази сутрин. Идете веднага. В два часа следобед ще ви чака кола. Габриел ще ви закара където пожелаете. Ще ви обясни и какво трябва да вземете — храна, подаръци и пр. И още нещо. Ще ви даде сто патрона, но гледайте да не се разчуе. На добър час.

Бонафе затвори. Часът бе настъпил. Гората ме очакваше.

 

 

След няколко часа пътувах с пежо 404, заместило обещания джип и управлявано от Габриел, който носеше фланелка с надпис: „Аз се пазя от спин. Използвам презервативи.“ На гърба му бе изрисувана карта на Централна Африка, пъхната в презерватив.

Щом излязохме от Банги, ни спря военен пост. Обясниха ни, че ще проверят документите ни за самоличност, след което ще направят рутинен обиск на превозното ни средство. С паспорта ми и разрешението в ръка Габриел се отправи към контролния пункт и след десет минути отново потеглихме. Неведоми са пътищата на африканската администрация.

Петдесет километра по-нататък ни спря втори пост — навлизахме в провинцията Лобе. Небето бе помрачняло и докато Габриел се пазареше с постовите, се разрази буря. Габриел ми предложи да се подслоним при братята мюсюлмани. Настанихме са под някакво платнище и изпих първия си истински чай в компанията на мъже в бели джелаби.

— Габриел, познаваш ли някой си д-р Мдие в Мбайки?

— Естествено, той е президентът на префектурата. Ще трябва да го посетим. Мдие ще ти преподпише разрешителното.

След половин час дъждът бе спрял. Беше шестнайсет часа, когато се качихме в пежото и продължихме пътя си. Габриел извади от жабката найлонова торба, пълна с тъмни едри куршуми. Поставих шестнайсет патрона в пълнителя на моя глок 21. Габриел ме наблюдаваше мълчаливо, без да коментира. Носенето на автоматичен пистолет в джунглата не го учудваше. Затова пък за пръв път виждаше толкова леко оръжие.

Скоро се появи и Мбайки. Градът се състоеше от пръстени къщички, покрити с ламарина и разпръснати по склоновете на хълм, на чийто връх се възправяше голяма, някога синя сграда.

— Къщата на д-р Мдие — осведоми ме Габриел.

Приличаше на спомен от колониалните времена. Би могла да бъде великолепна, ако дъждовете и слънцето не я убиваха бавно, но сигурно.

Мдие ни чакаше пред вратата. След обичайните поздрави Габриел се впусна в дълги обяснения, изпъстрени с „господин Президент“. Мдие го слушаше разсеяно. Беше дребен човек с напълно разконцентриран поглед. Очевидно се намирах пред закоравял африкански пияница, доста къркан и в момента, който накрая все пак ни покани да влезем.

Озовахме се в обширен полутъмен салон. Бавно, много бавно Мдие извади от едно чекмедже писалка, за да подпише разрешителното ми. Но не го направи, а се обърна към Габриел.

— Гората е опасна през този сезон.

— Да, господин Президент.

— Има много диви животни. Пътищата са лоши.

— Да, господин Президент.

— Не знам дали мога да ви разреша да продължите.

— Да, господин Президент.

— Ако стане нещо, няма да мога да ви помогна.

— Да, господин Президент.

Настъпи мълчание. Габриел стоеше мирно, като дисциплиниран ученик. Мдие премина към основния въпрос.

— Ще ми трябват малко пари, за да ви помогна, ако се наложи.

Прекратих цирка, като казах:

— Мдие, трябва да поговоря с вас. По важен въпрос.

Президентът погледна към мен, сякаш току-що откриваше присъствието ми.

— Важен въпрос? Ами тогава, да пийнем нещо.

— Къде?

— В кафенето. Точно зад къщата.

Навън отново валеше лек и освежаващ дъжд. Кафенето се състоеше от обърнати сандъци, които служеха за маси. Мдие си поръча бира, ние с Габриел — по чаша сода. Президентът отправи към мен изтощения си поглед.

— Слушам ви — пророни той.

Започнах без предисловия.

— Помните ли Макс Бьом?

— Кой?

— Белият мъж, който преди петнайсет години е ръководил диамантените мини.

— Не го помня.

— Жесток мъж, който тормозел работниците и живеел в джунглата.

— Не. Наистина.

Ударих с юмрук по масата. Габриел ме погледна изумено.

— Мдие, бил сте още млад. Тъкмо сте се бил дипломирал. Подписал сте доклада за извършената аутопсия на Филип Бьом, сина на Макс. Няма как да сте забравил. Детето е било без крайници, цялото в рани, сърцето му е било изчезнало. Знам всичко това от собствения ви доклад, Мдие. Нося го, вие сте го подписал.

Докторът не отговори. Зачервените му очи ме гледаха втренчено. Вдигна чашата си и започна да пие на малки глътки.

— В заключението ви се казва, че виновникът е горила. Знам обаче, че сте излъгал. На 28 август 1977 година сте прикрил убийство, най-вероятно за пари.

Мдие извърна глава, после отново поднесе чашата към устните си. Извадих глока и го ударих през лицето. Той се свлече на земята. Габриел се опита да ме спре, но аз го отблъснах, сграбчих Мдие и забих оръжието в ноздрите му.

— Мръсник — изкрещях. — Прикрил си убийство с лъжите си! Прикрил си убийци на деца! Ти…

Мдие вяло помръдна с ръка и прошепна:

— Аз… ще ви кажа…

Погледна към Габриел и бавно изрече:

— Остави ни сами.

Негърът не чака да го молят.

— Кой откри тялото?

— Те… бяха няколко души.

— Кои?

— Белите… няколко дни по-рано. Бяха тръгнали на експедиция… Търсеха диамантени находища в гората.

— Знам. Кажи ми имената им.

— Макс Бьом. Синът му Филип Бьом. И един друг бял, африканер. Не знам как се казваше.

— Още някой?

— Ото Кифер, човекът на Бокаса.

— Ото Кифер е участвал в експедицията?

— Да…

Значи Макс Бьом и Ото Кифер бяха свързани от тази дива нощ не по-малко, отколкото от диамантите. Президентът си изтри устата. Кръвта се стичаше по ризата му. После продължи:

— Белите минаха оттук, през Мбайки, след това си заминаха.

— После?

— Не знам. След седмица африканерът се завърна. Сам.

— Каза ли нещо?

— Нищо. Прибра се в Банги и повече не го видяхме.

— А другите?

— След два дни Ото Кифер се появи отново. Дойде в болницата и ми каза: „Имам клиент за теб. В камионетката.“ Беше труп на бял човек. Гръдният кош зееше. Познах сина на Макс Бьом. Кифер ми каза: „Нападнала го е горила. Трябва да направиш аутопсия.“ Треперех от главата до петите. Кифер се развика: „Направи аутопсията, за Бога! И не забравяй — горила го е нападнала.“ Веднага започнах работа.

— И?

— След един час Кифер се върна. Умирах от страх. Попита ме: „Свърши ли?“ Казах му, че не горила е убила Филип Бьом. Той ми кресна да си затварям устата, извади пачки френски франкове — чисто нови банкноти по петстотин франка, и започна да ги тъпче в гръдния кош на трупа. Господи, никога няма да забравя тази гледка!

Натъпка парите и каза: „Не те карам да си измисляш. Само напиши, че е нападнат от горила.“ И си отиде. Извадих парите и ги почистих. След това написах в доклада каквото ми нареди.

— Разкажи ми за трупа.

— Раните… бяха много… фини. Не бяха следи от нокти, както съм написал. А следи от скалпел. Без сянка от съмнение. Освен това сърцето липсваше. Видях къде са прерязани артериите и вените. Беше работа на професионалист. Разбрах, че са откраднали сърцето на младежа.

— Продължавай — казах с треперещ глас.

— Затворих трупа и написах доклада. Това е.

— Защо не измисли някаква по-проста смърт? Маларийна треска, например.

— Не можех. Доктор Карл в Банги щеше да види тялото.

— Къде е сега този доктор?

— Мъртъв е. Умря от тиф преди две години.

— Как свърши историята с Филип Бьом?

— Не знам.

— Според теб кой е извършил смъртоносната операция?

— Нямам представа. Хирург, във всеки случай.

— Виждал ли след това Макс Бьом?

— Не.

— Чувал ли си за диспансер в гората, отвъд границата с Конго?

— Не. (Мдие изплю кръв, после обърса устата си с ръкав.) Никой от нас не ходи натам. Там има пантери, горили, духове…

Габриел прошепна:

— Трябва да го заведем в болницата, Луи. Да го види лекар.

Мдие се подпря на лакът.

— Какъв лекар? — изсмя се той. — Аз съм лекарят.

Хвърлих му в лицето пачка банкноти и си тръгнах.