Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (32)

32

На другата сутрин закусвах под един чадър, когато чух някой да ме вика.

— Господин Луи Антиош?

Вдигнах поглед. Пред мен стоеше около петдесетгодишен мъж — дребен, набит, с риза и панталон в цвят каки, — от когото се излъчваше неоспорим авторитет.

Спомних си за Макс Бьом, за якото му тяло, за облеклото му. Двамата мъже си приличаха. Само дето събеседникът ми бе черен като английски чадър.

— Аз съм. А вие кой сте?

— Жозеф Мконта. Бащата на Габриел от „Сикамин“.

— Да, разбира се. Заповядайте.

Жозеф Мконта седна, скръсти ръце на корема си и любопитно се огледа. Имаше сплескано лице, нос с широки ноздри, влажни и някак нежни очи. Но устните му бяха стиснати в гримаса на отвращение.

— Ще пиете ли нещо? Кафе? Чай?

— Кафе. Благодаря.

След като разменихме неизменните любезности — за страната, за жегата, за пътуването ми, Жозеф премина към въпроса.

— Търсите информация за Макс Бьом, доколкото разбрах.

— Точно така.

— Защо се интересувате от него?

— Макс ми беше приятел. Запознахме се в Швейцария, малко преди смъртта му.

— Макс Бьом е мъртъв?

— Почина преди месец от сърдечна криза.

Новината като че ли не го учуди.

— Значи часовничето е спряло да цъка.

Помълча, помисли, после попита:

— Какво искате да знаете?

— Всичко. Какво е работил в Централна Африка, как е прекарвал времето си, защо си е заминал.

— Разследване ли водите?

— И да, и не. Опитвам се да го опозная по-добре. Посмъртно. Това е.

— Да не сте ченге?

— Не съм. Каквото и да ми кажете, ще си остане между нас. Имате думата ми.

— Готов ли сте да изразите признателността си?

Погледнах го въпросително. Мконта обясни:

— Искам да кажа, с някоя и друга банкнота…

— Зависи какво ще ми разкажете — отвърнах.

— Добре познавах стария Макс…

След известен пазарлък се спряхме на цена „като за приятел“. От този момент Мконта ми заговори на „ти“.

— Шефе, Макс Бьом беше особен човек… Тук никой не го наричаше Бьом, а Нгакола… бащата на бялата магия…

— Защо са го наричали така?

— Бьом притежаваше власт, скрита под косите му… Косите му бяха съвсем бели… растяха право нагоре, към небето… като цветове на кокосова палма… разбираш ли? Те му придаваха сила… Той четеше в сърцето на всеки… откриваше крадците на диаманти… винаги… никой не можеше да се укрие от него… Беше силен, много силен… но на страната на нощта…

— Какво искаш да кажеш?

— Живееше в мрака… Духът му живееше в мрака…

Мконта отпи от кафето си.

— Как се запозна с Макс Бьом?

— През 1973 година, преди да започне сухият сезон, Макс Бьом дойде в моето село на границата с джунглата… Изпратил го бе Бокаса… Идваше да надзирава кафеените плантации… По онова време имаше много крадци, но Макс Бьом се справи с тях за няколко седмици.

— Как успя?

— Хвана един крадец, преби го, после го замъкна в центъра на селото. Там взе един кол и му проби двете тъпанчета.

— И после? — прошепнах.

— После… вече никой не крадеше кафеени зърна…

— Кой беше с него?

— Никой. Сам беше. Макс Бьом не се боеше от никого.

Да подлага на мъчение член на племето мбака, сам, на площада на горско село… Бьом наистина не си е поплювал. Жозеф продължи:

— На другата година Бьом се върна, този път за да надзирава диамантените мини. Все по нареждане на Бокаса. Пак ви казвам — не се боеше от нищо. Никога. Искаше да отиде още по на юг и си търсеше гид. Аз познавам добре гората и пигмеите, дори говоря езика на акасите… И Бьом ме избра…

— Имаше ли бели хора на обекта?

— Само един… Клеман… Напълно откачен. Беше се оженил за пигмейка. Нямаше никакъв авторитет. На обекта цареше голяма анархия, преди да дойде Бьом.

— Намираха ли се хубави камъни в находището?

— Най-хубавите на света, шефе. Трябваше само да се наведеш. Затова Бокаса изпрати Бьом… Бокаса много си падаше по скъпоценните камъни…

Жозеф отново отпи от кафето си, след това се загледа в кроасаните ми. Побутнах чинията към него.

— През онази година Бьом остана четири месеца. В началото се зае с наказанията. После реорганизира обекта, въведе нови техники… Всичко постави в ред, можеш да ми вярваш… Когато дойде дъждовният сезон, се върна в Банги. После всяка година идваше все по едно и също време.

— Тогава ли режеше сухожилия?

— Чувал си за това, а, шефе? Всъщност историята е малко преувеличена. Виждал съм го само веднъж да реже сухожилия в „Сикамин“… И то, за да накаже не крадец, а изнасилвач. Един мръсник, който се бе погаврил с едно момиченце и го бе изоставил мъртво в джунглата.

— Много ли бе жесток Бьом?

— Да, но никога без причина. Никога не действаше от садизъм или расизъм.

— Не беше ли расист? Не мразеше ли негрите?

— Ни най-малко. Бьом беше мръсник, но не и расист. Нгакола живееше с нас и ни уважаваше. Говореше санго и обичаше гората. Освен това Бьом обожаваше черните жени.

— А крадеше ли диаманти?

— Да краде? Бьом? За нищо на света. Нали ти казах, Бьом беше справедлив…

— Но е бил съучастник в незаконната търговия на Бокаса…

— Той не виждаше нещата така… Неговата мания бяха редът и дисциплината. Искаше работата да върви като по вода, а кой ще вземе диамантите след това, му беше все едно. Не го интересуваше.

Толкова добре ли се е укривал Макс Бьом? Или е започнал трафика си по-късно?

— Жозеф, знаеше ли, че Бьом е страстен орнитолог?

— За птиците ли говориш? Разбира се, шефе, ходех с него да наблюдаваме щъркелите.

— Къде?

— В Байанга, на запад от „Сикамин“. Там кацаха хиляди щъркели. Хранеха се със скакалци, с дребни животни. (Жозеф се разсмя.) Но жителите на Байанга на свой ред си ги хапваха. Бьом не можеше да търпи това. Издейства си от Бокаса да отвори национален парк. Хиляди хектари гора бяха обявени за неприкосновени. Така и не разбрах защо е всичко това. Според мен гората е на всички. Но все едно. В Байанга слоновете, горилите, газелите са под закрила. А заедно с тях и щъркелите.

Значи швейцарецът бе успял да опази щъркелите си. Дали вече е смятал да ги използва? Но поне сделката беше ясна: диамантите за Бокаса, птиците за Макс Бьом.

— Познаваше ли семейството на Макс Бьом?

— И да, и не. Жена му никога не я виждахме… все беше болна… Виж, синът понякога идваше с нас… Не говореше много… Беше мечтател… Обичаше да скита из гората. Нгакола се опитваше да го научи на някои неща… да кара джипа, да ловува, да надзирава работниците в мината… Искаше да направи от него мъж… Но младежът изглеждаше разсеян, вечно уплашен… Нещо му имаше… Най-чудното бе, че двамата много си приличаха физически… Филип Бьом беше същият като баща си, можеш да ми вярваш… Но Макс Бьом ненавиждаше сина си.

— Защо?

— Защото беше плашлив. А Бьом не можеше да понася страха.

— Какво искаш да кажеш?

Жозеф се поколеба, после се наведе над масата и тихо изрече:

— Синът му беше като огледало, разбираш ли? В което се оглеждаше собственият му страх.

— Нали каза, че Бьом не се е боял от никого?

— От никого, освен от себе си.

Вгледах се във влажните очи на Мконта.

— Сърцето му, шефе. Боеше се от сърцето си. Все си мереше пулса… В Банги все киснеше в клиниката…

— В Банги е имало клиника?

— Болница за бели. Френска болница.

— Съществува ли още?

— В известен смисъл. Днес в нея лекуват и черни, а лекарите са местни хора.

Преминах към ключовия въпрос.

— Ти участва ли в последната експедиция на Бьом?

— Не. Вече се бях установил в Баганду и не ходех в гората.

— А знаеш ли нещо за нея?

— Само каквото съм чул. В Мбайки това пътуване се превърна в легенда.

— Къде са ходили?

— Някъде след границата с Конго.

— И какво е станало там?

— По пътя Нгакола получил телеграма… Донесъл му я един пигмей… Жена му била починала… Сърцето на Бьом не издържало и той паднал мъртъв…

— Продължавай.

Жозеф се поколеба, после въздъхна.

— Нгакола възкръснал… Спасила го магията, Пантерата, която отвлича децата ни…

Спомних си думите на Гайар, предадени ми от Дюмаз. Разказаното от Мконта съвпадаше с версията на инженера. Имаше от какво да се плашат местните хора — мистериозното пътуване в сърцето на мрака и човекът с белите коси, възкръснал от мъртвите.

— Смятам да тръгна по следите на Бьом.

— Не те съветвам, шефе. Сега е дъждовният сезон. Диамантените мини се управляват само от един човек, един убиец — Ото Кифер. Поемаш излишни рискове. Какво ще правиш там?

— Искам да разбера какво точно се е случило през август 1977 година. Как е оцелял Макс Бьом след сърдечната си криза. Магията не ми изглежда достатъчно обяснение.

— Грешиш. Как смяташ да постъпиш?

— Ще заобиколя мината и ще отседна у сестра Паскал.

— Сестра Паскал? Тя не е много по-добра от Ото Кифер.

— Чух за пигмейския лагер Зоко. Там смятам да отида. После дискретно ще разпитам мъжете от обекта, онези, които са работили там и през 77-а.

Погледнах часовника си. Беше единайсет часът в неделя и нямах никакъв план за деня.

— Жозеф — попитах, — познаваш ли някого във френската клиника?

— Един мой братовчед работи там.

— Можем ли да отидем сега?

— Сега ли? Трябва да мина през къщи и…

— Колко?

— Десет хиляди.

Извадих парите и ги пъхнах в джоба на ризата му. Мконта примигна, после каза:

— Да тръгваме, шефе.