Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (30)

30

Администрацията на „Сикамин“ се намираше в южната част на града. Дотам имаше около четвърт час с такси. Офисите бяха в нещо като дървено ранчо, пред което стояха няколко джипа. Обадих се на рецепцията и ме заведоха при Жан-Клод Бонафе.

Той бе дребен, закръглен човек на около петдесет години. Носеше небесно синя риза и кремав платнен панталон. На пръв поглед нищо не го отличаваше от кой да е ръководител на предприятие във Франция. Нищо, освен налудничавият блясък в погледа на човек, който не смята да се признае за победен в борбата с тропиците.

— Наистина се радвам да се запозная с вас — започна той. — Вече ви намерих гид — братовчеда на един от служителите ми. Местен човек е и можете да му се доверите.

Седна зад бюрото си, отрупано с африкански статуетки, и посочи към картата на Централна Африка, окачена на стената зад гърба му.

— Всъщност най-познатата част от Централноафриканската република е южната. Заради столицата Банги. И защото оттук започва джунглата с несметните си богатства. Както и територията на мбакасите, истинските господари на страната. Бокаса е бил от този етнос. Областта, която ви интересува, е още по на юг, отвъд Мбайки.

Бонафе показваше на картата огромно зелено петно без следа от пътища, нито селища. Само зелено. Безкрайна гора.

— Тук е мината ни. Точно до Конго. Това е територията на акасите. „Големите“ негри никога не ходят там. Умират си от страх.

Започваше да ми става ясно — дърветата, животните, легендите пазеха Кифер, Господаря на Мрака, по-добре от цяла армия. Бонафе продължи:

— Аз лично обожавам пигмеите. Те са изключителен народ. Но джунглата е още по-изключителна. Знаете ли как функционира тази вселена, господин Антиош? Тя черпи живот от светлината. Светлина, която едва достига до нея. Достатъчно е да падне едно дърво и хоп! — светлината нахлува през пролуката. Растителността я улавя и бързо запълва празнотата. А падналото дърво наторява почвата. И така нататък. Джунглата е нещо невиждано, господин Антиош. Истинска вселена със свой ритъм, свои правила, свои обитатели. Хиляди различни растителни и животински видове!

— Гората… опасна ли е?

Бонафе се засмя.

— Ами… да. Доста е опасна. Особено насекомите. Повечето от тях са преносители на болести. Но не му мислете. Като цяло джунглата е чудесна. Чудесна…

Бонафе вдигна телефона и известно време говори с някого на санго. После ме попита:

— Кога смятате да тръгнете?

— Възможно най-скоро.

— Имате ли разрешително?

— Какво разрешително?

Зениците на мъжа се разшириха. Той отново се разсмя, после повтори, като пляскаше с ръце:

— Какво разрешително, а? Не можете да мръднете оттук без разрешително от министъра. И най-тесният път, и най-малкото селце се наблюдава от полицията. Няма как! Нали сме във военен режим! Освен това, неотдавна имаше смутове, стачки. Трябва да поискате разрешително от Министерството на информацията и комуникацията.

— Колко дни ще отнеме това?

— Боя се, че най-малко три. А и трябва да изчакате до понеделник, преди да направите постъпки. Аз мога да ви помогна — министърът ми е приятел. Ще се опитам да ускоря процедурата. Но ми трябват ваши снимки и паспорта ви.

Неохотно му дадох снимките, направени за една ненужна ми виза за Судан, и паспорта си.

— Щом получите документа…

На вратата се почука. Влезе едър негър с кръгло лице, чип нос и лъскава кожа. Изглеждаше трийсетина годишен и носеше синя джелаба.

— Габриел — каза Бонафе, — това е Луи Антиош, френски журналист. Иска да отиде в джунглата, за да напише репортаж за пигмеите. Мисля, че можеш да му помогнеш.

Габриел ме заразглежда. Бонафе се обърна към мен.

— Габриел е роден в Лобе. Цялото му семейство живее досами гората. Той ще занесе документите ви в министерството. Един от братовчедите му работи там. Щом получите разрешителното, ще ви дам един джип.

— Много благодаря.

— Не ми благодарете. Колата няма дълго да ви служи. Джунглата започва трийсет километра след Мбайки. Там няма никакви пътища. Ще трябва да продължите пеш до обектите ни. Ще ви отнеме четири дни.

— Не сте ли прокарали път до мините?

— Път! Чуваш ли го, Габриел? Път! На джунглата й стигат няколко седмици, за да заличи и следите от път. Отдавна сме се отказали да строим пътища в този хаос от лиани. Освен това, в случай че не знаете, диамантите са лек товар. Не ви трябват камиони, за да ги пренесете. Разполагаме все пак с един хеликоптер. Но не можем да ви го предоставим.

На устните му отново се появи усмивка.

— Впрочем стигнете ли до джунглата, не разчитайте на нашите хора. Миньорите работят здравата. Колкото до Кифер, вече ви предупредих. Дори не се приближавайте до него. Така че заобиколете мината и се отправете към Мисията.

— Мисията?

— Навътре в гората една елзаска монахиня е отворила диспансер, в който лекува и ограмотява пигмеите.

— Сама ли живее там?

— Да. Веднъж месечно идва в Банги, за да се снабди с храна и медикаменти. Позволяваме й да използва хеликоптера ни. Ако ви трябва спокойствие, по-голямо няма да намерите. Сестра Паскал ще ви покаже най-интересните акаски селища. Това урежда ли ви?

— Имам една последна молба.

— Слушам ви.

— Можете ли да ми намерите куршуми за четирийсет и пет милиметров автоматичен пистолет?

Събеседникът ми ме изгледа изотдолу, сякаш за да схване истинските ми намерения. Хвърли кратък поглед на Габриел и каза:

— Няма проблеми.

После потропа с ръка по бюрото и се обърна към негъра.

— Разбра ли, Габриел? Ще заведеш господин Антиош до джунглата. След това ще помолиш братовчед си да го отведе в Мисията.

Негърът кимна. Бонафе му говореше като учител на учениците си. Но Габриел изглеждаше така, сякаш можеше да ни преметне, без да му мигне окото. Благодарих още веднъж и се върнах на Кифер.

— Не е ли малко странно от страна на директора ви да живее в джунглата?

Бонафе се изсмя.

— Зависи от гледната точка. Работата в диамантените мини изисква строго наблюдение. А в това отношение на Кифер може да се разчита.

Реших се да засегна още един въпрос.

— Познавахте ли Макс Бьом?

— Швейцареца ли? Не, не лично. Постъпих тук, след като той бе напуснал страната, през 80-а. Той ръководеше „Сикамин“ преди чеха. Близък ли ви беше? Извинете, но всички казват, че Бьом е бил по-лош и от Кифер. А това не е никак малко.

Той сви рамене.

— Какво да ви кажа, приятелю. В Африка човек става жесток.

— Защо Бьом е напуснал Африка?

— Нямам представа. Мисля, че е имал проблеми със здравето. Или с Бокаса. Или и с двете. Наистина не знам.

— Смятате ли, че Кифер е продължавал да поддържа връзка с него?

Този въпрос му дойде в повече. Бонафе ме изгледа, опитвайки се да проникне в мислите ми, и не отговори. Усмихнах се извинително и станах. На вратата Бонафе повтори, потупвайки ме по гърба:

— И моля ви, приятелю, нито дума на Кифер.

 

 

Реших да се поразходя в сянката на големите дървета. На места калта вече бе засъхнала, дървесните корони леко се полюшваха. Внезапно усетих ръка на рамото си. Обърнах се и видях усмихнатото лице на Габриел.

— Шефе, ти се интересуваш от пигмеите, колкото аз от кактусите. Но познавам един човек, който може да ти разкаже за Макс Бьом и Ото Кифер.

Сърцето ми подскочи.

— Кой?

— Баща ми. Баща ми беше гид на Бьом.

— Кога мога да го видя?

— Ще бъде в Банги утре сутринта.

— Нека веднага дойде в „Новотела“. Ще го чакам.