Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (27)

27

След два дни тръгнах към Ерусалим. По пътя обмислих новия си план. Повече от всякога бях решен да вървя по пътя на щъркелите. Но възнамерявах да променя посоката си. Присъствието на Сиков в Израел показваше, че враговете ми са наясно с ръководната ми нишка — полетът на източните птици. Затова смятах да ги заблудя, като се насоча към западните. Тази промяна в маршрута имаше две предимства — от една страна, щях да се измъкна от преследвачите ми поне за известно време; от друга, стигналите до Централна Африка западни щъркели можеха да ме заведат при самите трафиканти.

Пристигнах на летището „Бен Гурион“ към шестнайсет часа. Нямаше жив човек. В края на следобеда имаше полет до Париж. Снабдих се с монети и влязох в една телефонна кабина.

Най-напред се обадих на телефонния ми секретар. Дюмаз бе звънял няколко пъти. Безпокоеше се и смяташе да обяви международно издирване. Истината е, че имаше сериозно основание да се тревожи — предишната седмица му бях обещал да се обадя още на другия ден. Чрез оставените съобщения проследих как се развива разследването му. Бе ходил в Анверс и говореше за „важни разкрития“. Явно бе попаднал на следите на Макс Бьом на диамантените борси.

И Вагнер се бе обаждал многократно, притеснен от мълчанието ми. Продължавал да следи щъркелите и ми изпратил факс вкъщи. Имах и съобщение от Нели Бреслер.

Набрах прекия номер на Дюмаз. След осем иззвънявания чух гласа му.

— Луи, къде сте? Мислех, че сте мъртъв.

— За малко и това да стане. Бях в един палестински лагер.

— Спирате ли разследването?

— Напротив, продължавам го.

— Какво открихте?

— Много неща.

— Например?

— Не искам да говоря по телефона. Изчакайте обаждането ми довечера и после ми изпратете факс. Става ли?

— Да, аз…

— До довечера.

Затворих, после се обадих на Вагнер. Ученият потвърди, че източните щъркели са се отправили към Судан — повечето бяха вече прелетели над Суецкия канал. Разпитах го за западните щъркели, като му обясних, че смятам да проследя и тяхната миграция. Измислих си някакви причини — нетърпението да ги изненадам в африканските савани, да понаблюдавам поведението им, да видя с какво се хранят. Улрих направи справка и ми даде исканата информация. В момента птиците летяха над Сахара. Някои се отправяха към Мали и делтата на Нигер, други — към Нигерия, Сенегал и Централна Африка. Помолих Вагнер да ми изпрати по факса картата, изготвена от спътника, и списък с точните локализации.

Време беше да чекирам багажа си. Бях разглобил глока и скрил двете му метални части — дулото и затвора — в нещо като малка кутия за инструменти, която ми даде Кристиан. Затова пък не носех патрони. На гишето ме чакаше служител от израелското туристическо бюро. Беше приятелски настроен и не скри от мен, че ме следи, откакто съм напуснал Балатакамп. Помоли ме да отида с него и за моя приятна изненада ме преведе през митницата без всякаква проверка на багажа. За последен път каза колко съжалява за „инцидента“ в лагера и ми пожела лек път. Проклех се вътрешно, че не бях взел патроните.

Излетяхме в деветнайсет и трийсет. В самолета разтворих книгата, която Кристиан ми даде на изпроводяк — „Пътищата на надеждата“ от основателя на „Единен свят“ Пиер Доано. Прегледах я отгоре-отгоре. Истинска тухла от шестстотин страници, книгата бе изпълнена с благородни чувства и доста умело написана. Вътре можеше да се прочете:

„… Лицата на болните бяха бледи и излъчваха тъжна светлина, която имаше меланхоличния цвят на сяра. Онази сутрин разбрах, че тези деца са цветя, болни цветя, които трябваше да опазя и да върна на живота…“

И още: „… Лицето на Халил бе поаленяло. Той хапеше завивката и сдържаше сълзите си. Не искаше да плаче пред мен. Дори правеше опити да се усмихне…“

Този стил завладяваше въображението. По някакъв странен начин Доано преобразяваше страданието на децата от Калкута и му придаваше тревожна красота. Но успехът на книгата най-вероятно се дължеше на самотната съдба на френския лекар, отправил предизвикателство към нещастието на индийския народ.

„Пътищата на надеждата“ беше манихейска книга. От една страна, всекидневната непоносима болка на хората. От друга, самотният мъж, който казва „не“ и се опитва да им помогне. Според автора индийците понасяли страданието с изключително достойнство. Публиката обича четива за „гордост в нещастието“. Затворих книгата. Не бях научил нищо ново. Освен факта, че „Единен свят“ и основателят му са решително безупречни.

Към полунощ самолетът се приземи на летището „Шарл дьо Гол“. Преминах през митницата, после взех такси в светлата нощ. Бях се завърнал у дома.