Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (26)

26

На 10 септември Кристиан Лодемберг, един от швейцарските лекари в „Единен свят“, ми свали конците и аз веднага успях да кажа няколко думи. Същата вечер обясних на Кристиан, че съм орнитолог и съм тръгнал по следите на птиците. Кристиан ме изгледа скептично.

— Има ли щъркели насам?

— Щъркели ли?

— Онези черно-бели птици.

— А! Не, в Наблуз няма щъркели. Трябва да отидете в Бейт Шехан, в долината на река Йордан.

Разказах му за пътуването си и за спътниковото проследяване на птиците в Европа и Африка.

— Говори ли ви нещо името Михаил Сиков?

— Не, нищо.

Подадох му паспорта на убиеца.

— Познавам го — каза той, след като разгледа снимката. — Откъде имате този документ?

— Какво знаете за него?

— Почти нищо. Навърташе се насам. Имаше нещо съмнително в този тип.

Кристиан помълча и добави:

— Убили са го в деня, когато ви раниха.

Кристиан ми върна паспорта.

— Нямаше лице. Получил бе шестнайсет куршума в главата. Изстреляни от упор. Никога не съм виждал такова нещо. Куршумите бяха за четирийсет и пет милиметрово оръжие, каквото не се среща често по тези места. Единственото, на което съм попадал, е скрито под дюшека ви.

— Откъде знаете?

— Порових се.

— А кога открихте Сиков?

— Веднага след вас, на няколко преки по-надолу. В бъркотията никой не е направил връзка с вас. Отначало сметнахме, че е разчистване на сметки между палестинци. После разпознахме дрехите, оръжието, всичко. Анализът на пръстовите отпечатъци — в „Единен свят“ всичко е картотекирано — потвърди идентичността на българина. При аутопсията откриха няколко куршума в черепната кутия. Прочетох доклада, който беше поверителен, и разбрах, че има нещо гнило. Първо, самата смърт беше доста мистериозна. Освен това ставаше дума за човек, чиято роля бе неясна. Обяснихме на полицията, че става дума за злополука с човек от нашата организация, а ние сме защитени от ООН. Така че ченгетата си затвориха устата и никой повече не чу нито за убийството, нито за оръжието.

— Кой беше Сиков?

— Не знам. Нещо като наемник, изпратен от Женева да осигурява охраната ни. Много странен тип. Миналата година дойде само няколко пъти.

— Кога?

— Вече не си спомням точно. През септември, струва ми се, и през февруари.

Точно когато щъркелите прелитат над Израел. Ново потвърждение: Сиков наистина е бил „пионка“ на Бьом.

— Какво направихте с трупа?

— Погребахме го. Сиков не беше от хората, чиито близки ще се загрижат за тялото му.

— Не се ли запитахте кой го е убил?

— На Сиков не му бе чист косъмът. Никой не съжаляваше за него. Вие ли го убихте?

— Да — прошепнах. — Но не мога да ви кажа нищо повече. Освен че в София Сиков и още един тип се опитаха да ме убият и убиха няколко невинни хора. Успях да ликвидирам другия и да избягам. Сиков ме откри тук. Явно е знаел кой е следващият ми етап.

— Откъде е знаел?

— От щъркелите. Наистина ли не знаете какво е правел Сиков в лагера?

— Във всеки случай нищо, свързано с медицината. Тази година дойде преди петнайсет дни. И веднага замина. Следващия път, когато го видях, бе мъртъв.

Значи Сиков е чакал щъркелите в Израел, но са го извикали в България с единствената цел да ме убие.

— Сиков разполагаше с модерно оръжие. Как бихте обяснили това?

— Отговорът е в ръцете ви.

Още държах паспорта. Лекарят обясни:

— Като охранител от ООН Сиков явно е бил снабден с оръжията на Сините каски.

— „Единен свят“ свързан ли е с ООН?

— Донякъде. Но си оставаме независими.

— Името Бьом говори ли ви нещо?

— Германец ли е?

— Швейцарски орнитолог, доста известен в страната си. А името Идо Габор?

— Нищо.

Имената на Милан Джуров и Марко Лазаров също му бяха непознати.

Зададох още един въпрос.

— Екипите ви правят ли сложни хирургически операции, като например присаждане на органи?

— Не. Нямаме необходимите условия.

Зададох и последния си въпрос.

— Освен смъртта на Сиков, забелязали ли си тук някакви странни актове на насилие, на жестокост, които не се връзват с интифадата?

Кристиан поклати глава.

— Само това липсваше.

Сега лекарят ме гледаше, сякаш ме виждаше за пръв път. Разсмя се нервно и каза:

— Тръпки ме побиват от погледа ви. Ей Богу, ще ми се да не бях ви махал шевовете!