Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (25)

25

Намериха ме двама израелски войници. От лицето ми бликаше кръв, съзнанието ми бе помътено. Не знаех къде съм и какво правя. Все още стисках глока си, когато ме отнесоха двама санитари. След няколко минути бях на системи, проснат върху желязна кушетка в задушна палатка.

Дойдоха някакви лекари, огледаха лицето ми. Говореха на френски — за наркоза, за операция. Смятаха ме за невинен турист, жертва на интифадата. Разбрах, че се намирам в диспансер на „Единен свят“. Ако устните ми не бяха на каша, сигурно щях да се усмихна. Незабелязано пъхнах глока под дюшека и се унесох.

Когато дойдох на себе си, наоколо бе тихо и тъмно. Не можех да различа дори очертанията на палатката. Треперех от студ и се къпех в пот. Затворих очи и се върнах към кошмарите си. Присънваше ми се някакъв мъж с дълги сухи ръце, който с безмилостно усърдие разрязваше детско тяло, като от време на време потапяше устни в потръпващите вътрешности. Не виждах лицето му, тъй като мъжът бе заобиколен от истинска гора от крайници и торсове, окачени на куки.

На сутринта видях, че палатката е доста обширна и е пълна с легла, заети от млади палестинци. Постепенно започнах да разбирам къде съм и какво става. Интифадата бе война на деца, а палатката — детска болница, разположена на около петстотин метра от лагера.

В края на деня чухме далечни изстрели. После заприиждаха ранените.

На третия ден дойде израелска линейка. Искаха да ме настанят в удобна стая в Ерусалим, докато се възстановя напълно и отпътувам за родината си. Отказах. Час по-късно делегация от туристическото бюро ми предложи по-добър хранителен режим и по-меко легло. Отново отказах. Не от солидарност с арабите, а защото палатката бе единственото ми възможно убежище — зареденият ми глок все още бе скрит под дюшека. Израелците ме накараха да подпиша декларация, че всичко, което ми се е случило и може да ми се случи в окупираните територии, си остава за моя сметка. Подписах. Затова пък им поисках нова кола под наем.

След като си отидоха, внимателно свалих превръзката от устата си. Бях отслабнал. Кожата върху скулите ми бе силно опъната. На брадичката ми дълъг белег образуваше нещо като втора долна устна. Замислих се за това ново лице, после за личността ми, която не спираше да еволюира — факт, който ми вдъхваше трескав и самоубийствен оптимизъм. Струваше ми се, че след отпътуването ми на 19 август бях преживял някакъв вътрешен апокалипсис. За няколко седмици се бях превърнал в анонимен пътешественик, който се подлагаше на страшни рискове, но се чувстваше възнаграден от новооткритата реалност. Впрочем Сара ми бе казала, че съм „никой“. Пръстите ми, от които не можеха да се снемат отпечатъци, бяха символ на новата ми свобода.

Замислих се и за „Единен свят“. Подозренията ми явно бяха безпочвени. През последните дни си бях създал мнение за организацията — нямаше и следа от манипулации, престъпни хирургически операции и търговия с органи. Хората от „Единен свят“ наистина се оказаха лекари доброволци, които упражняваха професията си професионално и всеотдайно. Макар организацията непрекъснато да се бе оказвала на пътя ми, макар Сиков най-вероятно да се е правел, че работи за нея, макар Макс Бьом по неясни причини да й бе завещал богатството си, тезата за търговия с органи не водеше доникъде. И все пак, трябва да имаше някаква връзка. Сигурен бях.