Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (21)

21

На другата сутрин станахме в три часа. Мълчаливо изпихме чая си. Навън се чуваха тежките стъпки на жителите на кибуца. Сара не пожела да я придружа до развъдниците. Младата еврейка не можеше да афишира връзката си с гой. Целунах я и поех по обратния път, към летището „Бен Гурион“.

Чакаха ме близо триста километра път. Карах бързо. В околностите на Наблуз се сблъсках с другата израелска действителност. Полицейска проверка. Паспорт. Разпит. Пред дулото на бойните карабини отново разказах историята си. „Щъркели? Какво искате да кажете?“ Отговорих на въпросите им. Гледаха ме недоверчиво. Накрая извадих снимките на Бьом и им показах черно-белите птици. Войниците избухнаха в смях. Засмях се и аз. Предложиха ми чай, който набързо изгълтах и потеглих. Обливаше ме студена пот.

В осем сутринта проникнах в складовата зона на летището, където бе разположена лабораторията на Йосе Ленфелд. Той ме чакаше пред входа и нетърпеливо крачеше напред-назад.

Директорът на Обществото за опазване на природата бе истински феномен. Поредният. Но колкото и да крещеше (най-вероятно за да надвика бученето на самолетите), колкото и бързо да говореше на ръбатия си английски, въпреки че бе нахлупил еврейската си шапчица накриво и се държеше като арабски каид, Йосе Ленфелд не ме впечатли. Вече нищо не ми правеше впечатление. Този дребен човек с посивели коси, вторачен в заниманията си като жонгльор в бухалките си, трябваше преди всичко да отговори на въпросите ми — бях се представил като журналист — и толкова.

Йосе ми обясни „орнитологическия“ проблем на Израел. Всяка година петнайсет милиона прелетни птици от двеста и осемдесет различни вида прелитали над страната. Заради тях през последните години станали немалко злополуки с цивилни и военни самолети. Няколко пилоти загинали, а самолетите им се разбили. Щетите възлизали на петстотин хиляди долара за машина. Затова израелските военновъздушни сили решили да вземат мерки и през 86-а година се обърнали към него. Днес Йосе разполагал с неограничени средства, за да организира „щаб за защита от птиците“.

Най-напред посетихме наблюдателния пункт, разположен в контролната кула на летището. Освен традиционните радари тук имаше и специален радар за локализиране на птичи ята.

— Оттук предотвратяваме най-лошото — обясни Йосе. — Птичите ята понякога са невероятно многобройни.

Ленфелд се наведе над един компютър, натисна няколко клавиша и на екрана се появи карта на Израел, върху която се виждаха огромни ята от птици, покрили цялата територия на страната.

— Какви са тези птици? — попитах.

— Щъркели — отговори Ленфелд. — От Бейт Шехан до Негев могат да прекосят Израел за няколко часа. По пистите на летищата има високоговорители, по които се пускат крясъците на някои хищни птици, за да се избегне струпването на щъркелите. В най-лошия случай прибягваме до нашата „ударна сила“ от дресирани хищни птици.

Върнахме се в лабораторията. Ленфелд отвори една метална врата с магнитна карта. Влязохме в нещо като стъклена клетка, разположена над огромно ателие.

— Тук пресъздаваме точните условия на злополуките — обясни Ленфелд. — Изстрелваме срещу прототипите птици със скорост, която надвишава хиляда километра в час. След това анализираме точките на сблъсъка, оказаното съпротивление, нанесените щети.

— Птици ли?

Ленфелд се разсмя.

— Пилета, господин Антиош. Пилета от супермаркета!

Следващата зала, която посетихме, бе пълна с компютри, на чиито екрани се виждаха колони от цифри, карти и графики.

— Тук е изследователският ни отдел. Определяме траекториите на всеки птичи вид. Вкарваме цялата информация, получена от орнитолозите по места.

Тези данни ме интересуваха.

— Знаете ли откъде точно минават щъркелите в Израел?

Йосе широко се усмихна и застана пред един свободен компютър. Отново се появи картата на Израел с очертани върху нея маршрути, които се събираха в Бейт Шехан.

— Неизменни ли са тези маршрути?

— Абсолютно.

— Имате ли данни за броя на птиците?

— Разбира се. Четиристотин и петдесет хиляди щъркела прелитат всяка година над Израел през пролетта и есента. Познаваме навиците им. Знаем точните дати, периодите на струпвания, всичко. Щъркелите са точни като часовници.

— Интересувате ли се от опръстените щъркели, които идват от Европа?

— Не специално. Защо?

— Изглежда, че някои от тях не са се появили тази пролет.

— Не знаех това, но те са толкова много, че…

Продължихме да обикаляме, като този път орнитологът ме въведе в биологическа лаборатория, пълна с епруветки и микроскопи. Изследователите носеха бели престилки и сякаш се готвеха за бактериологическа война. Йосе поднови обясненията си.

— Тук е мозъкът на програмата. Изучаваме злополуките в подробности. Останките от самолетите се донасят в тази зала и се проучват с микроскоп, така че да се забележи и най-малкото перце, и най-малката капка кръв, да се определи скоростта на птицата и силата на сблъсъка. Няма да повярвате, но този отдел е част от армията. В известен смисъл прелетните птици са врагове на израелската кауза.

— След войната с камъните войната с птиците?

— Точно така! Мога да ви покажа само част от изследванията ни. Останалото е военна тайна. Но тук имам нещо, което ще ви заинтересува.

Влязохме в малко студио, претъпкано с видеотехника. Ленфелд сложи една касета в един от апаратите. На екрана се появи пилот от израелската армия с каска на главата и смъкната козирка. Виждаше се само устата му, която говореше на английски: „Усетих взрив, нещо много мощно се блъсна в рамото ми. Загубих съзнание. Скоро дойдох на себе си, но не виждах нищо. Каската ми беше покрита с кръв и парчета плът…“

— Това е един от пилотите ни, който преди две години се сблъска с щъркел, но за щастие оцеля.

— Защо носи каска?

— Защото самоличността на военните пилоти трябва да остане в тайна.

— Значи не мога да се срещна с него?

— Не, но ще ви предложа нещо по-добро.

Излязохме от студиото, Ленфелд вдигна слушалката на един стенен телефон, набра някакъв номер и заговори на иврит. Почти веднага се появи дребен човек с жабешко лице.

— Шалом Уилм — представи го Йосе, — отговорник на биологическата лаборатория. Той лично е водил изследванията, свързани със злополуката.

Ленфелд обясни на Уилм причините за посещението ми. Човекът се усмихна и ме покани да го последвам в кабинета му. Странно, но помоли Йосе да ни остави сами.

Тръгнах след него. Нови коридори, нови врати. Накрая влязохме в малко помещение, нещо като голяма каса с метална врата.

— Това ли е кабинетът ви? — попитах учудено.

— Излъгах Йосе. Искам да ви покажа нещо.

Уилм затвори вратата и запали осветлението. После дълго и сериозно ме заразглежда.

— Не си ви представях така.

— Какво искате да кажете?

— След въпросната злополука, която стана през 1989 г., не съм преставал да ви чакам.

— Мен?

— Вас или някой друг. Чаках посетител, който особено се интересува от щъркелите, завръщащи се в Европа.

Уилм замълча. Кръвта биеше в слепоочията ми. Казах глухо:

— Обяснете ми.

— Когато изследвах различните парчета от катастрофиралия самолет, направих странно откритие. Разбрах, че то не е случайно, че е част от друга история, от която вие несъмнено сте брънка.

Шалом отвори една каса в стената и продължи:

— Интуицията ми подсказва, че мога да ви се доверя — каза той и ми показа два малки прозрачни плика, които бе извадил от касата. — А и нямам търпение да се отърва от този товар.

— Нищо не разбирам. Бъдете по-ясен.

Уилм спокойно отговори:

— Когато претърсихме кокпита на катастрофиралия самолет, както и униформата на пилота, главно каската му, събрахме различни частици, включително късове стъкло.

Шалом постави на масата едно от пликчетата, върху което бе залепен етикет с надпис на иврит. Вътре имаше парченца опушено стъкло.

— Събрахме и парчета от козирката на пилота. (Той постави на масата и другото пликче, което съдържаше по-светли останки.) Когато ги разгледах под микроскоп, открих нещо интересно. Нещо, чието присъствие е изключително необичайно.

Забелязах, че Уилм стиска нещо в ръката си и внезапно разбрах за какво ставаше дума. Въпреки това извиках:

— Но какво, за Бога?

Шалом разтвори ръка и прошепна:

— Диамант.