Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (18)

18

Беше нещо грубо, брутално, безкомпромисно. Целувките ни ставаха все по-дълги и пламенни. Тялото на Сара бе някак момчешко. Без гърди, почти без ханш. Дълги, опънати като кабели мускули. Опипвах с език кожата й, без да използвам ръцете си. Плъзгах го във всички посоки, спираловидно, докато стигнах до центъра й — горещ като кратер. Тогава се надигнах и проникнах в тялото й. Сара се изви като пламък. Изстена с глух глас и се вкопчи в раменете ми. Останах изправен и неподвижен. Сара ме заудря по гърдите и задвижи ханша си. Нямаше нежност, нямаше симпатия. Бяхме две самотни животни, свързани в смъртоносна целувка. Внезапно Сара прошепна нещо на иврит. От гърлото й се надигна вик, после от корема ми избликна вулкан. След това дълго останахме така, неподвижни, заслепени от нощта, изумени от яростта на акта. Никой от нас не бе изпитал удоволствие. Само самотно облекчение, животинско и егоистично. Въпреки това не изпитвах горчивина. Трябваше ни време, за да станем „две души в едно тяло“. Трябваше да изчакаме. Една нощ. Може би още една нощ. Тогава любовта щеше да ни донесе наслада.

Час по-късно, когато небето започна да просветлява, Сара ме попита:

— Ръцете ти, Луи. Разкажи ми.

Можех ли да я излъжа след това, което се случи между нас? За първи път в живота си казах истината за тази трагедия без страх, нито свян.

— Роден съм в Африка. В Нигер ли, в Мали ли, не знам точно. Родителите ми заминали за черния континент през петдесетте години. Баща ми беше лекар. Лекуваше черното население. През 1963 година Пол и Март Антиош се установиха в Централноафриканската република, където неуморно продължиха делото си. Двамата с по-големия ми брат растяхме в климатизираните класни стаи и в жегата на саваната. По онова време страната се управляваше от Давид Дако, получил властта сред всенародно ликуване от самия Андре Малро. Положението не беше цветущо, но не бе и катастрофално. Народът не желаеше смяна на правителството. Но през 65-та се намери един човек, който реши всичко да промени — полковник Жан-Бедел Бокаса. Той бе от рода на президента, от етноса мбака, и бе единственият висш офицер в републиката. Затова, съвсем естествено, му повериха армията, която се състоеше от малоброен пехотен батальон. Щом стана главнокомандващ, Бокаса започна да тръби наляво и надясно, че властта му се полага по право, че е по-възрастен от президента и т.н. Всички го мислеха за досаден пияница. Но подцениха интелигентността му. Бокаса решава да действа в края на 65-та година с помощта на лейтенант Банза. На 31 декември извършва военен преврат, арестува президента Дако и го хвърля в затвора Нгарагба, където нарежда да освободят всички други затворници. Така в града се изсипва банда крадци, мошеници и престъпници, които крещят: „Слава на Бокаса!“ Сред тях има и няколко особено опасни убийци, които трябвало да бъдат екзекутирани след няколко дни. Точно те почукват на вратата на нашата къща на авеню Франс към два часа призори. Съненият ни иконом взима пушката си и отива да отвори, но те вече са разбили вратата. Отнемат оръжието на Мохамед и жестоко се разправят с него. В това време баща ми зарежда своя маузер, готов да защитава семейството си. Майка ми също се събужда с все още замаяна от новогодишното шампанско глава и се качва при нас в спалните ни. Но къщата вече гори. Нападателите са проникнали вътре, чупят всичко по пътя си, преобръщат мебелите, лампите.

Нямам точни сведения как е убито семейството ми. Смята се, че баща ми е застрелян от упор със собственото му оръжие. Майка ми била убита с брадва, на няколко крачки от стаята ни. Колкото до брат ми, той, изглежда, е загинал в пламъците, както и повечето от нападателите.

Не знам по какво чудо съм оцелял. Тичал съм с обгорели ръце, крещял съм, препъвал съм се, докато съм стигнал до посолството на Франция, където съм припаднал. Там живееха приятели на родителите ми, Нели и Жорж Бреслер. Когато ме открили, когато разбрали какво е станало, те веднага се качили на един биплан, собственост на френската армия, и напуснали Банги, отвеждайки ме със себе си.

През следващите дни не се говореше много за този „гаф“, френската държава не знаеше как да се справи със ситуацията и накрая призна новото правителство. Започнаха разследване, дадоха голямо обезщетение на малкия Луи Антиош. Но какво да разследват? Убийците бяха мъртви, а главният виновник бе станал държавен глава.

Замълчах. Сара прошепна:

— Съжалявам.

— Не съжалявай, Сара. Бях на шест години. Нямам никакъв спомен от онези събития. Просто в живота ми има дълга бяла страница. Но кой пък си спомня за първите си шест години? Каквото знам, съм го научил от Бреслерови.

Сара хвана ръцете ми и прекара пръст по белезите.

— Болят ли те ръцете?

— Напротив. Напълно безчувствени са.

— Ти си първият ми гой, Луи.

— Мога да се покръстя.

Сара сви рамене.

— Не можеш.

— Ще ме резнат тук-там и…

— Не можеш да станеш гражданин на Израел.

— Защо?

Сара пусна ръцете ми и каза:

— Ти си никой, Луи. Не могат да ти вземат необходимите за паспорта пръстови отпечатъци.