Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (16)

16

От Истанбул продължих до Измир в югозападната част на Турция, където върнах колата на местния клон на агенцията. Взех такси до Кушадасъ, малко пристанище, откъдето имаше ферибот за остров Родос. Беше първи септември. Наех за няколко часа една хотелска стая, изкъпах се и се преоблякох. Подбрах възможно най-анонимни дрехи — фланелка, лек панталон и яке с пясъчен цвят. Отсега нататък нямаше да се разделям с платнената си шапка и слънчевите очила — допълнителна гаранция за анонимност. Раницата ми не бе пострадала, лаптопът — също. Точно в двайсет часа напуснах турския бряг. На следващата сутрин призори се качих на друг кораб и потеглих от Родос към Хайфа в Израел. Пътуването щеше да трае около двайсет и четири часа. През целия път пих само черен чай.

Окървавеното лице на Марсел, направеното на решето тяло на Йета, телцето на циганчето, очевидно убито от предназначен за мен куршум — всички тези образи обсебваха съзнанието ми. Трима невинни бяха загинали заради мен — несправедливост, за която трябваше да отмъстя, фактът, че вече съм убил човек, не ме тревожеше особено. Бях се превърнал в мишена и се отправях към неизвестното, готов да убивам или да бъда убит.

Възнамерявах да следвам щъркелите докрай. В сравнение с всичко случило се миграцията на птиците би могла да изглежда маловажна, но в края на краищата тъкмо птиците ме бяха тласнали по пътя на насилието. Повече от всякога вярвах, че те играят съществена роля в историята. Мъжете, опитали се да ме убият, поразително приличаха на двамата българи, за които ми бе споменал Жоро. А оръжието на жертвата ми — високочестотен скалпел — сякаш имаше пряка връзка с убийството на Райко.

Преди да се кача на борда, се бях свързал с центъра Аргос. Щъркелите продължаваха полета си. Една малка група бе стигнала до турско-сирийската граница. Средната им скорост далеч надвишаваше предвидената от орнитолозите — те с лекота преминаваха по двеста километра на ден. Най-вероятно умората щеше да ги принуди да кацнат в околностите на Дамаск, преди да полетят към задължителната си спирка — езерата на Бейт Шехан в Галилея. Точно там отивах.

Докато пътувах, не спирах да си задавам въпроси. Какво бях открил, та да заслужа смъртта? И кой ме бе предал на убийците? Милан Джуров? Марко Лазаров? Сливенските цигани? Дали ме следяха от самото начало? И какво общо имаше с цялата работа организацията „Единен свят“?

В девет часа сутринта на 3 септември пристигнахме в Хайфа. На горещия като пещ кей цареше живописно и изпълнено с екзотични миризми оживление, което ми напомняше ориенталските пазари от приключенските романи. Действителността не беше толкова романтична.

Израел беше във война. Война на нерви, на изтощение, подмолна война без примирия. Усетих напрежението още щом стъпих на сушата. Най-напред ме пребъркаха и педантично прегледаха багажа ми. След това ме разпитаха в малко помещение, отделено от общата зала с бяла завеса. Униформена жена ми задаваше на английски едни и същи въпроси, формулирани по различен начин. „Защо сте дошли в Израел?“ „С кого смятате да се видите?“ „Какво ще правите тук?“ „Идвали ли сте вече?“ „Какво носите?“ „Познавате ли израелци?“ Жената не повярва на историята ми. Тя не знаеше, че Израел е на пътя на щъркелите. На всичкото отгоре разполагах с билет само за отиване. „Защо сте минали през Турция?“ „Как смятате да си заминете оттук?“

След три часа обиски и разпити напуснах митницата и проникнах на израелска територия. Обмених 500 долара в шекели и наех кола. Един ровър от малките модели. Отново използвах ваучерите на Бьом. Служителката подробно ми обясни как да стигна до Бейт Шехан и ме посъветва в никакъв случай да не се отклонявам от маршрута. „Опасно е да се пътува в окупираните територии с израелски номер. Палестинските деца веднага започват да ви замерят с камъни.“ Благодарих на жената за загрижеността и обещах да не се отклонявам от пътя си.

Навън, далеч от морския вятър, жегата беше убийствена. Показах на патрулиращите войници договора за наемане, прекосих паркинга и се качих в колата. Седалките пареха. Вдигнах стъклата, включих климатика и разтворих френския си пътеводител. Хайфа беше на запад, Бейт Шехан — на изток, близо до границата с Йордания. Така че трябваше да прекося цялата Галилея, около сто километра. Галилея… При други обстоятелства сигурно щях да вкуся от чара на тези легендарни места, на тази митична земя, люлка на Библията.

Разполагах с две свръзки: Идо Габор, млад орнитолог, който лекуваше ранените щъркели в кибуца Неве-Ейтан близо до Бейт Шехан, и Йосе Ленфелд, директор на Обществото за опазване на природата — голяма лаборатория, разположена в съседство с летището „Бен Гурион“.

Около пладне спрях в едно кафене. Седнах на сянка, изпих един чай, хапнах някакви твърде сладки питки и няколко пъти телефонирах на Габор — даваше свободно. В един и половина реших все пак да го потърся на място.

Час по-късно бях в кибуца Бейт Шехан — три села, разположени около обширни ниви. Пътеводителят ми съдържаше подробна информация за кибуците: „… общности, основани на колективната собственост върху средствата за производство, в които заплащането няма пряка връзка с положения труд“.

Продължих да карам, докато стигнах да кибуца Неве-Ейтан. Познах го по развъдниците за риба, чиято повърхност проблясваше на слънцето. Беше петнайсет часа. Горещината не намаляваше. Влязох в село с безупречно подредени бели къщи. Цветни лехи развеселяваха улиците. Тук-там зад живите плетове се синееха басейни. Но всичко беше пусто. Нямаше жива душа. Дори куче не се мяркаше.

Реших да потърся някого при развъдниците. Поех по тесен път и скоро стигнах до езерата, където мъже и жени работеха на слънцето. Слязох от колата и се приближих до двама мъже, които товареха на трактор кошове с риба.

— Шалом — извиках, усмихвайки се.

Мъжете ме изгледаха със светлите си очи, без да отговорят. Единият носеше на колана си кожен кобур, от който се подаваше дръжката на револвер. Представих се на английски и ги попитах дали познават Идо Габор. Лицата им помрачняха още повече, ръката на мъжа посегна към револвера. Отново нито дума. Обясних защо съм дошъл, като почти крещях, за да заглуша бученето на трактора. Изследвам щъркелите, изминал съм три хиляди километра, за да ги видя тук, и бих искал Идо да ми ги покаже. Мъжете се спогледаха, после невъоръженият мълчаливо ми посочи с пръст една жена, която работеше на двеста метра оттам. Благодарих и се отправих към силуета. Усещах как погледите им ме следват като визьори на автоматично оръжие.

— Шалом.

Жената се изправи. Бе млада, на трийсетина години, висока към метър и осемдесет. Тялото й бе сухо и твърдо като изгорена от слънцето кожа. Дълги руси коси се вееха около матовото й напрегнато лице. В очите й имаше презрение и страх. Не бих могъл да кажа какъв бе цветът им, но очертанието на веждите им придаваше странен блясък — като на бистра вода под слънчевите лъчи. Носеше гумени ботуши и изцапана с кал фланелка.

— Какво обичате? — попита ме тя на английски.

Повторих историята с щъркелите, с пътуването, с Идо.

Жената внезапно отново се зае с работата си, без да ми отговори. Несръчно хвърли в тъмните води тежка мрежа — костната й система беше като на птица. Изчаках малко, после попитах:

— Какво има?

Жената се изправи и отговори, този път на френски:

— Идо е мъртъв.

Пътят на щъркелите бе път на кръвта. Прошепнах със свито сърце:

— Мъртъв? От колко време?

— От четири месеца. Щъркелите се бяха завърнали.

— От какво почина?

— Убиха го. Не искам да говоря за това.

— Съжалявам. Вие съпруга ли му бяхте?

— Сестра.

Идо Габор бе убит малко след Райко. Още един труп. Още една загадка. Вече бях уверен, че пътят на щъркелите води право в ада. Погледнах израелката. Вятърът си играеше с косите й. Попита ме:

— Искате ли да видите щъркелите?

— Ами… (Желанието ми изглеждаше смешно сред всичките тези мъртъвци.) Бих искал, да…

— Идо ги лекуваше.

— Знам, точно затова…

— Те кацат вечер отвъд хълмовете.

Тя се взря в хоризонта, после промълви:

— Чакайте ме в кибуца в шест часа. Ще ви заведа.

— Не познавам кибуца.

— Бъдете на малкия площад с чешмата. Там е кварталът на „орнитолозите“.

— Благодаря ви…

— Сара.

— Благодаря, Сара. Казвам се Луи. Луи Антиош.

— Шалом, Луи.

Тръгнах си под враждебните погледи на двамата мъже. Вървях като сомнамбул, ослепен от слънцето, замаян от новината за тази нова смърт. И въпреки всичко в този миг мислех само за едно — за слънчевите коси на Сара, които се стичаха в кръвта ми и я изгаряха.

 

 

Събуди ме щракане на оръжие. Бях заспал в колата си на малкия площад на кибуца. Погледнах навън и видях въоръжени до зъби мъже в цивилно облекло. Едри брюнети с кестеняви бради, блондини с розови бузи. Говореха помежду си на иврит и почти всички носеха традиционната еврейска шапчица. Един от тях изкрещя на английски:

— Кой си ти? Какво правиш тук?

Друг заблъска с юмрук по стъклото и извика:

— Отвори прозореца! Дай си паспорта!

Сякаш за да докаже, че не се шегува, той зареди пушката си. Бавно отворих прозореца и им подадох паспорта си. Мъжът го грабна и го предаде на другия до него, без да престава да ме държи на мушка. Изведнъж се чу глас, глас на жена. Групата се размърда. Видях Сара, която си проправяше път между мъжете, крещеше им, блъскаше ги, удряше оръжията им. После взе паспорта ми и ми го върна, продължавайки да ругае нападателите ми. Накрая мъжете се разотидоха, като мърмореха и тътреха крака. Сара се обърна към мен и каза на френски:

— Тук всички са малко изнервени. Преди седмица четирима араби убиха трима от нашите в един военен лагер близо до кибуца. Изкормили ги с вили, докато спели. Мога ли да се кача?

Десетина минути карах покрай езера с тъмни води, обрасли с високи треви. После внезапно се озовахме край друга долина и пред очите ми се разкри невероятна гледка.

Докъдето поглед стигаше се простираха обширни блата, изцяло покрити с накацали щъркели. Десетки хиляди бели оперения и остри клюнове. Дърветата се огъваха под тежестта им. Не се виждаше вода, а само мокри птичи тела, които бяха привели шии и лакомо се хранеха. Бързи, точни, щъркелите безпогрешно уцелваха и улавяха рибите с твърдите си като стомана клюнове. Не приличаха на елзаските — бяха мършави, почернели. Явно нямаха желание да приглаждат перата си или да вият гнезда. Единствената им грижа бе да стигнат до Африка в определения ден и час. От научна гледна точка наблюдавах нещо уникално, защото европейските орнитолози твърдяха, че щъркелите не ловят риба, че се хранят само с месо.

Слязохме от колата. Сара каза:

— Кибуцът на щъркелите. Всеки ден пристигат с хиляди. Събират сили за пустинята Негев.

Дълго наблюдавах птиците с бинокъл. Нямаше начин да видя дали някоя от тях е опръстена. След това седнахме на едно островче суха трева. Сара обгърна свитите си крака с ръце и облегна брадичка на коленете си. Не бе толкова красива, колкото ми се бе сторила. Лицето й бе прекалено сурово, сякаш изсушено от слънцето. Но в очертанията на очите приличаше на птица, а погледът й проникваше до дъното на сърцето ми.

— Идо идваше тук всяка вечер — продължи тя. — Събираше ранените или изтощени щъркели и ги лекуваше на място или пък ги носеше вкъщи. В гаража си бе обзавел нещо като болница за птици.

— Всички щъркели ли минават през този район?

— Всички без изключение. Заради развъдниците.

— Идо споменавал ли ви е за изчезването на тазгодишните щъркели?

Сара внезапно ми заговори на „ти“.

— Какво изчезване?

— Когато през пролетта са се завърнали от Африка, щъркелите са били по-малобройни от обикновено. Идо сигурно е забелязал това.

— Не е споменал нищо подобно.

Питах се дали и Идо като Райко си е водил дневник. Дали и той е работил за Макс Бьом.

— Говориш перфектно френски.

— Баба ми и дядо ми са родени във Франция. След войната не са пожелали да се върнат там и са основали кибуца Бейт Шехан. Аз винаги съм живяла тук, освен когато следвах в Тел Авив. Говоря иврит, френски и английски. Завърших физика през 1987 г. И всичко това, за да се озова отново в това блато, да ставам в три часа през нощта и да газя в смрадливата вода шест дни седмично.

— Искаш да се махнеш оттук ли?

— С какво? Тук всички печелим еднакво. Тоест не печелим нищо.