Жан-Кристоф Гранже
Полетът на щъркелите (12)

12

В осемнайсет часа бяхме в София, където веднага телефонирах на д-р Милан Джуров. Оказа се, че е на консултация в Пловдив и ще се върне на другия ден следобед. Жена му говореше малко английски. Представих й се и я предупредих, че следващата вечер ще посетя доктора по много важен за мен въпрос. Тя се поколеба, после ми даде адреса и ми обясни как да стигна дотам. Затворих и започнах да се приготвям за следващия етап от пътуването ми — Истанбул.

В плика, оставен ми от Бьом, имаше билет за влака София-Истанбул, както и разписанието — влакът за Турция тръгваше всяка вечер към единайсет часа. Швейцарецът бе помислил за всичко. Що за тип бе всъщност той? Сетих се за един човек, който можеше да ме осведоми по въпроса — Нели Бреслер. В края на краищата тя ме бе насочила към Бьом. Вдигнах телефона и набрах номера на осиновителката ми във Франция.

След десетина опита чух далечния звън на телефона, после още по-далечния глас на Нели.

— Ало?

— Луи е — казах студено.

— Луи? Момчето ми, къде сте?

Веднага разпознах мазния й, фалшиво приятелски тон, и целият се напрегнах.

— В България.

— В България! Какво правите там?

— Работя за Макс Бьом.

— Горкият Макс. Научих какво е станало. Но не мислех, че ще заминете…

— Бьом ми плати за тази работа. Затова спазвам ангажиментите си. Посмъртно.

— Можехте да ни уведомите.

— Ти трябваше да ме уведомиш, Нели. (Говорех й на „ти“, докато тя упорстваше да ми говори на „ви“.) Кой беше Макс Бьом? Какво знаеш за работата, която ми възложи?

— Но, момчето ми, тонът ви ме плаши. Макс Бьом беше обикновен орнитолог. Запознахме се на един колоквиум. Знаете, че Жорж се интересува от тези въпроси. Освен това Макс беше пътувал много. Ние бяхме ходили в същите страни и…

— Като например в Централноафриканската република? — прекъснах я аз.

Нели направи пауза, после отговори по-тихо:

— Като Централноафриканската република, да…

— Какво знаеш за задачата, която смяташе да ми възложи?

— Нищо или почти нищо. През миналия май Макс ни писа, че търси студент за кратка мисия в чужбина. Ние, естествено, се сетихме за вас.

— Знаеше ли, че мисията е свързана с щъркели?

— Да, доколкото си спомням.

— Знаеше ли, че е рискована?

— Рискована ли? Господи, не.

Смених темата.

— Какво знаеш за Макс Бьом, за семейството му, за миналото му?

— Нищо. Макс беше много самотен човек.

— Говорил ли ти е за жена си?

— Много малко.

— А за сина си?

— Син? Не знаех, че има син. Не разбирам въпросите ви, Луи.

— Последен въпрос, Нели. Знаеше ли, че Макс Бьом е бил с присадено сърце?

— Не. (Гласът на Нели трепереше.) Знаех само, че страда от сърце. Умря от инфаркт, нали? Луи, пътуването ви е излишно. Всичко свърши…

— Не, Нели. Напротив, всичко една започва. Ще ти се обадя пак.

— Луи, момчето ми… Кога се връщате?

— Не знам, Нели. Целуни Жорж. И се пази.

Затворих. Винаги се разстройвах, когато говорех с нея.

Нели явно не знаеше нищо. Бреслерови бяха твърде богати, за да бъдат непочтени.

 

 

Беше осем часът вечерта. Изпратих факс до Ерве Дюмаз, в който му описвах ужасяващите открития от деня. Накрая му обещах да проведа собствено разследване за миналото на Макс Бьом.

Същата вечер Марсел реши да ни заведе с Йета на ресторант. Беше странна идея след онова, което преживяхме. Но Минаус обичаше контрастите — твърдеше, че имаме нужда да се поразсеем.

Ресторантът се намираше на булевард Руски. Седнахме на втория етаж в дълго помещение с отворени прозорци, които гледаха към широкия булевард. Миризмите на печено месо, които достигаха дотук, не ми вдъхваха доверие. Огледах се — ламперии, кафяв мокет, медни лампи. Взех преведената на английски карта, докато Марсел съставяше менюто на Йета. Така и не разбрах какво свързваше тези две странни птици — французинът с дългата брада и острия череп и циганката с личице на таралеж и уплашен поглед. От предната вечер насам не бе проронила и дума.

После дойде келнерът и започнаха трудностите. Нямало шопска салата. Нито кьопоолу. Нито дори туршия. Да не говорим за риба. Раздразнено попитах какво всъщност има. „Само скара“, отговори келнерът на български с неприятна усмивка. Поръчах си гарнитура за пържола — зелен фасул и картофи, като специално уточних, че не искам месо.

След половин час зеленчуците ми пристигнаха. До тях в чинията лежеше едва запечено кърваво парче месо. Сграбчих сервитьора за реверите и му наредих да отнесе обратно чинията. Той ме блъсна и започна да ругае. Скочих. Бях като луд, треперех от главата до петите. Сигурно щяхме да се сбием, ако Марсел не ни бе разтървал.

Сервитьорът отнесе чинията, като псуваше през зъби, а аз излязох на балкона да се успокоя.

Оттук се виждаше Народното събрание и голяма част от меко осветения град. София е построена в долина и оградена от планини, които вечер придобиват нежно син цвят. Самият град, сякаш съсредоточен в себе си, гордо се възправя в сърцето на Балканите със своите червено-кафяви сгради и белосани огради. Бях изненадан от неговата жизненост, от разнообразието му, което не отговаряше на клишетата за източните страни. И тук, разбира се, имаше сиви блокове, празни магазини и опашки по бензиностанциите, но имаше и светлина, въздух, нега и лудост. Неравният релеф, оранжевите трамваи, разноцветните магазинчета придаваха на града вид на странен лунапарк, в който забавленията предизвикват едновременно смях и безпокойство.

Марсел дойде при мен на балкона. Потупа ме по рамото и попита:

— Добре ли си?

— Добре съм.

Той нервно се разсмя.

— С теб едва ли ще отворя цигански ресторант.

— Съжалявам, Марсел — отговорих. — Трябваше да те предупредя. Не мога да понасям пържоли.

— Вегетарианец ли си?

— Кажи-речи.

— Няма нищо. И аз не бях гладен. Този ресторант не беше добра идея.

Помълча, после добави:

— Райко ми беше приятел, Луи. Добър и нежен приятел, чудесен млад човек, който познаваше гората по-добре от всекиго.

— Защо не го беше виждал от месеци? Защо никой не ти съобщи за смъртта му?

— През пролетта бях в Албания. Там се задава ужасен глад. Опитвам се да привлека вниманието на френските власти. А защо Марин и другите не са ми казали… Те бяха ужасени. Пък и аз в края на краищата не съм циганин.

— Имаш ли някакво обяснение за смъртта на Райко?

— Нямам. Светът на ромите е свят на насилие. Те лесно вадят нож и лесно размахват юмруци. Но най-ужасното насилие идва отвън. То ги преследва от векове. Изтласкало ги е в покрайнините на градовете в България, Югославия, Турция, в бараки, в които едва оцеляват семейства без работа, без бъдеще, подложени на непрекъснат расистки тормоз. Понякога това са преки нападения. Друг път системата е по-рафинирана и действа чрез законови мерки. Но резултатът е винаги един и същ — циганите вън! Така че не знам какво се е случило с Райко. Може да е расистко престъпление. Или предупреждение към ромите. Или дори стратегия, целяща да ги очерни. Във всички случаи Райко е станал жертва в някаква нечиста история.

Смених темата.

— А какво мислиш за „Единен свят“?

— Лекарите от гетото? Те са съвършени. Всеотдайни и толерантни. За първи път някой наистина помага на българските роми.

Марсел се обърна към мен.

— А ти, Луи, как се замеси в тази история? Наистина ли си орнитолог? И какво общо имат тук щъркелите?

— И аз не знам. Има нещо, което не съм ти казал, Марсел. Макс Бьом ми плати, за да тръгна по следите на щъркелите. Междувременно той умря и оттогава мистериите не спират да се множат. Не мога да ти кажа друго, но на орнитолога явно не му е чист косъмът.

— Защо прие тази работа?

— Десет години прекарах в усилено учене, което ме отврати от всякакъв интелектуален труд. Десет години не видях нищо, не преживях нищо. Когато старият Макс ми предложи да прекося Европа, Близкия изток, Африка, не се поколебах нито за миг.

Йета се присъедини към нас. Сервитьорът бе отказал да я обслужи. В крайна сметка нито един от нас не успя да се навечеря. Над София се кълбяха облаци, задаваше се буря.

— Да се прибираме — каза Марсел.

 

 

В десет и половина вечерта се свързах с центъра Аргос. Двата първи сливенски щъркели вече летяха към Босфора. Същата вечер в осемнайсет и четвърт бяха кацнали край Свиленград, близо до турската граница, а в Сливен бе долетял още един щъркел. Разгледах и другия, западния маршрут — осем птици бяха поели пътя през Испания и Мароко. Повечето от тях вече наближаваха Сахара.

После разтворих тетрадката на Райко.

Беше истински химн на щъркела. Райко бе записвал всичко: прелитането на птиците, броя на гнездата, на малките, на злополуките… Опитвал се бе да изчисли средните величини, да открие система. В тетрадката имаше множество цифри, колони, които щяха да се харесат на Макс Бьом. Полетата бяха изпъстрени с коментари, написани на несръчен английски — сериозни размисли, хумористични забележки. Райко бе давал прякори на двойките, които гнездяха в Сливен: Сребърен прах, Чаровен клюн, Пурпурна пролет…

Имаше и технически схеми, анатомически бележки, както и скици на различните видове пръстени — френски, холандски, германски и, разбира се, пръстените на Бьом. До всяка рисунка фигурираше датата и мястото на наблюдението. Порази ме една подробност — двата пръстена, поставени на един и същи щъркел, бяха от различни модели. Пръстенът с датата на раждането бе фин и цял, а поставеният от Бьом пръстен — по-дебел и прекъснат.

Последните страници се отнасяха до щъркелите от 1991 г. — последната пролет на Райко. През февруари и март Райко, също като Жоро, бе забелязал, че щъркелите на Бьом не се завръщат. И той като Жоро бе предположил, че птиците може би са ранени или болни. Райко нямаше какво повече да ми каже. Страницата, предназначена за 22 април, бе празна.