Майкъл Конъли
Ехо парк (14)

13

Вечерта Рейчъл звънна и каза, че ще донесе нещо за хапване. Когато дойде, той пусна музика и се намести на дивана, докато тя приготвяше масата. Беше купила печено с гарнитура варена царевица със сметана. Бош прерови цялата кухня, за да открие тирбушон за бутилката мерло, която също беше част от вечерята. За делото споменаха едва след като се настаниха на масата.

— Казвай сега как мина — подхвърли Рейчъл.

— Добре. — Бош сви рамене. — Твоите наблюдения много ми помогнаха. Утре ни предстои едно малко пътуване, което според Рик О’Шеа ще означава или край на преговорите, или начало на пълното разплитане.

— Къде ще ходите?

— В Бийчуд Кениън. Уейтс твърди, че е закопал тялото там. Днес, веднага след разпита, отскочих дотам. Не открих нищо, въпреки че използвах всичките му описания. През деветдесет и трета районът беше претърсен основно, както от полицията, така и от цяла рота кадети от военното училище. Не открихме нищо. Гората е много гъста, но той продължава да твърди, че знае точното място.

— Вярваш ли, че го е извършил той?

— По всичко изглежда, че е той. Всички са убедени в това, най-вече заради онова телефонно обаждане.

— Но?

— Не знам. Вероятно егото ми все още не може да приеме, че цели тринадесет години съм подозирал погрешния човек. Което няма нищо общо с впечатленията на останалите…

Замълча и насочи вниманието си към храната. Прекара хапка печено с глътка вино, избърса се със салфетката и въздъхна доволно:

— Страхотно! Откъде купи тая фантазия?

— От един съвсем обикновен ресторант. — Тя се усмихна.

— Не е обикновен. Честно ти казвам, че никога не съм ял по-хубаво печено.

— Така се казва, СОР. — Усмивката й се разшири. — Съкращение на „Съвсем обикновен ресторант“.

— Аха, ясно.

— Намира се в Бевърли, съвсем близо до вкъщи. Клиентите се хранят направо на бара, дълъг е поне двайсет метра. Доста отдавна ходя там. Сюзан и Прийч започнаха да ми опаковат и храна за вкъщи, въпреки че по принцип не предлагат подобна услуга.

— Те ли са готвачите?

— Майстор готвачите — поправи го тя. — Сюзан е и собственичка. Обичам да седя на бара и да гледам кой влиза и кой излиза. Там ходят и знаменитости, част от тях са редовни посетители. Много е интересно.

— Някой е казал, че човек може да опознае един цял град, докато разследва убийство. Вероятно същото важи и за постоянните посетители в ресторантите.

— На тях им е много по-лесно. Обаче не сменяй темата, а ми кажи за признанията на Рейнард Лисицата.

— Ясно де. Но мислех да го направя, след като приключим с вечерята.

— Толкова ли са гадни?

— Не става въпрос за това. Май имам нужда да се откъсна за малко…

Тя кимна и допълни чашите.

— Хубава музика. Кой я изпълнява?

Бош преглътна хапката си.

— Кръстил съм я „Чудото от кутията“. Джон Колтрейн и Телониъс Монк в Карнеги Хол. Концертът е записан през хиляда деветстотин петдесет и седма и престоява в хранилище близо петдесет години, затворен в кутия без надпис. Просто си стои там, забравен от всички. Открива го някакъв специалист от Библиотеката на Конгреса — прави ревизия на радио-записите и разбира за какво става въпрос. В резултат се появява този диск. Излезе на пазара миналата година.

— Хубав е.

— Много повече от хубав. Истинско чудо е, че се е запазил толкова време. Слава Богу, че е бил открит от човек, който разбира…

Погледна си чинията и с изненада откри, че е почти празна.

— Какво щеше да вечеряш, ако не се бях обадила? — попита Рейчъл.

Бош сви рамене, избърса устните си и започна да разказва за признанията на Рейнард Уейтс.

— Лъже! — категорично заяви тя след края на разказа.

— За името ли? Това вече си го изяснихме.

— Не, за целия план. Или по-скоро за липсата му. Видял жертвата си в „Мейфеър“, проследил я и я спипал. Тц, не става. Аз това не мога да го приема. Тая работа не може да е спонтанна. Тя е планирана предварително, независимо какво твърди той.

Бош кимна.

— Надявам се, че утре всичко ще се изясни.

— Много бих искала да присъствам.

— Няма начин. Просто защото следствието е наше, а не на ФБР. Но дори да получиш покана, твоите хора няма да те пуснат, защото вече не работиш като профайлър.

— Знам, но въпреки това ми се иска.

Бош събра чиниите и ги отнесе в кухнята. Изправени един до друг пред умивалника, ги измиха, след това взеха бутилката и излязоха на верандата. Виното беше колкото за по половин чаша.

Прегърнаха се и мълчаливо загледаха светлините далече долу.

— Ще останеш ли тази вечер? — попита Бош.

— Да.

— Няма смисъл да се обаждаш предварително — каза той. — Ще ти дам ключ…

Тя се обърна да го погледне, а той уви ръце около талията й.

— Толкова бързо? Всичко е простено и забравено, така ли?

— Няма нищо за прощаване. Миналото си е минало, а животът е твърде кратък. Да продължавам ли с клишетата?

Тя се усмихна. Скрепиха договора с продължителна целувка, допиха виното и отидоха в спалнята. Любиха се дълго и бавно, с дълбока наслада. В един момент Бош отвори очи, втренчи се в нея и изгуби ритъма.

— Какво? — прошепна тя.

— Нищо. Отвори си очите.

— Нали те гледам?

— Не, не ме гледаш.

Тя се усмихна и извърна лице.

— Мисля, че сега не е най-подходящото време за спорове.

Той също се усмихна и я притегли към себе си. Целунаха се. Очите им бяха широко отворени. В следващия миг избухнаха в смях.

Бош изпитваше дълбока наслада от тази интимност — тя му помагаше да прогони безпокойството от душата си. Усещаше, че Рейчъл знае това и прави всичко възможно да му осигури този благословен дар. Това беше причината, поради която миналото престана да има значение. Той затвори очи. Продължаваше да се усмихва.