Майкъл Конъли
Ехо парк (8)

7

Излезе на задната веранда и погледна потъмняващото небе. Живееше в най-горната част на Удроу Уилсън Драйв, в къща, вкопана в стръмния склон като някакъв анимационен герой, увиснал от висока скала. От време на време се чувстваше точно такъв герой. Тази вечер — също. Държеше водка с лед — първото твърдо питие след завръщането му в полицията преди година. Водката изгори гърлото му, сякаш бе глътнал запалена факла. Но се почувства добре, защото искаше да прогори нервните окончания в мозъка си и да прогони от главата си всички мисли.

Винаги се беше смятал за истински детектив. За професионалист, който не пропуска нищо и държи на прецизността в работата. И не го криеше, дори го изтъкваше. Това го правеше добър, но и уязвим. Грешките винаги му се отразяваха зле. А тази беше убийствена.

Разклати леда в чашата и отпи още една глътка. После втора, трета, докато не видя дъното. Как бе възможно една ледена течност да прогаря вътрешностите му по пътя си надолу, към стомаха? Влезе в къщата и наля още водка върху кубчетата лед. Щеше да е по-добре, ако имаше лимон или някакъв сок, но нямаше. Отиде до телефона в кухнята и набра мобилния на Джери Едгар. Все още го помнеше наизуст. Телефонът на партньора е нещо, което не се забравя.

Джери вдигна веднага и в слушалката долетя приглушеният говор на включен телевизор. Беше си у дома.

— Джери, аз съм. Искам да те питам нещо.

— Хари? Къде си?

— У дома, човече. В момента разнищвам едно от старите ни дела.

— Ясно. Чакай да отворя списъка с маниите на Хари Бош… Да не би да е Фернандес?

— Не.

— Тогава онова момиче, Спайк еди-коя си?

— Не.

— Предавам се, човече. Няма начин да държа на отчет всичките призраци, които витаят в главата ти.

— Жесто.

— Мамка му! С нея трябваше да започна! Знам, че периодично работиш върху това дело, особено след като се върна на служба. Какъв е въпросът?

— Едно вписване в Петдесет и първи, с твоите инициали отдолу. Пишеш, че се е обадил човек на име Робърт Саксън, който я забелязал в „Мейфеър“.

— И какво?

— Помниш ли разговора с този човек?

— Стига, Хари! Аз не помня какво съм вписал преди месец, а ти ме питаш за преди сто години. Нали затова са проклетите „хронологии“? Кой е тоя Саксън?

Бош разклати леда в чашата и отпи яка глътка. Една бучка се чукна в зъбите му, водката се разля по бузата му. Той се избърса с ръкав и едва след това приближи слушалката до ухото си.

— Май е нашият човек…

— Открил си убиеца?

— Почти сигурно. Но можехме да го пипнем още тогава…

— Не помня да ми се е обаждал никакъв Саксън. Сигурно си е правил майтап. Хей, Хари, да не си пиян?

— Натам вървя.

— Добре де, какво ти става? Ако си го спипал тоя мръсник, значи си свършил добра работа. По-добре късно, отколкото никога. Трябва да си доволен, Хари. Обади ли се на родителите й?

Бош изведнъж изпита желание да седне. Но телефонът беше с кабел, което ограничаваше движенията му. Не можеше нито да отиде в хола, нито да се върне на верандата. Внимателно, за да не разлее водката, той бавно седна на пода и опря гръб в шкафчето.

— Не съм.

— Какво пропускам, Хари? Не си в настроение, а това означава, че нещо не е наред.

Бош въздъхна:

— Не е наред, разбира се. Мари Жесто не е нито първата, нито последната…

Едгар замълча, осъзнаваше чутото. Телевизорът млъкна. После Едгар проговори — гласът му прозвуча като на малко момче, което пита какво ще е наказанието му.

— Колко са след нея?

— Най-вероятно девет — тихо отвърна Бош. — Утре Може би ще знам със сигурност.

— Господи! — прошепна Едгар.

Бош кимна. Част от него се гневеше на партньора му. Адски й се искаше да хвърли цялата вина върху него. Но другата, разумната част, му прошепна, че те са партньори — както в доброто, така и в лошото. Отметките в работния журнал бяха и за двамата. Беше трябвало да ги прочетат внимателно и да реагират.

— Значи не си спомняш обаждането, така ли?

— Не, Хари. Много време изтече оттогава. Но след като не съм реагирал, значи не съм го възприел на сериозно, или вписването е било всичко, което съм успял да получа. Но ако наистина е бил убиецът, значи най-вероятно се е ебавал с нас.

— Да, ама не сме го пуснали за проверка. Ако го бяхме направили, щяхме да го открием във файла с псевдонимите. Може би точно това е искал.

Замълчаха и двамата, нагазили поотделно в тресавището на съдбоносните грешки.

Пръв се обади Едгар:

— Сам ли стигна до това, Хари? Кой още знае?

— Един колега от отдел „Убийства“ в Североизточния. У него е досието на Жесто. Знае и областният прокурор, който работи по заподозрения. Но това няма значение, Джери — ние с теб сме прецакали цялото следствие.

„В резултат на което са загинали хора“, добави на себе си.

— Кой е прокурорът? Може би ще потули работата?

Едгар вече търсеше начин да ограничи щетите и евентуалното им отражение върху кариерата си. Дали вече бе забравил за деветте жертви след Мари Жесто, или просто бе преместил чувството за вина в друга клетка на мозъка си? Но Едгар всъщност не беше истински детектив. За него това беше само работа, в която не влагаше сърце.

— Съмнявам се — промърмори Бош. — А и не ми пука. Ние трябваше да спрем тоя тип още през деветдесет и трета. Заради нас той е продължил да реже жертвите си на парчета цели тринайсет години.

— Как така да ги реже? Да не би да говориш за оня от Ехо Парк? Как му беше името? Уейтс? Той ли е нашият човек?!

Бош кимна и натисна студената чаша до слепоочието си.

— Да. Утре ще направи официални признания. Които сигурно ще стигнат до обществеността, защото Рик О’Шеа ще ги използва за предизборните си цели. Няма начин да останем анонимни, защото все някой умник репортер ще попита дали Уейтс не е попадал в полезрението на властите и по-рано, например по следствието за Жесто.

— Ще отговорим отрицателно, защото това е истината! — възбудено рече Едгар. — Това име никога не е стигало до нас! То е било псевдоним, за който не сме били длъжни да съобщаваме на никого. Трябва да убедиш О’Шеа да каже именно това, Хари!

Напрежението в гласа му накара Бош да съжалява, че му се е обадил. Искаше Едгар да сподели тежестта на вината, а не да търси начин да избегне обвиненията.

— Каквото е писано, Джери — въздъхна той.

— Лесно ти е на тебе, Хари. Ти се върна на работа в градската полиция, а аз съм кандидат за едно от двете свободни места за детективи в ДГУ и ако това се разчуе, никога няма да го получа!

Бош вече не искаше нищо друго, освен да прекрати този разговор.

— Пак ти повтарям — каквото е писано. Ще направя всичко възможно. Но нали знаеш — понякога става така, че човек трябва да поеме отговорност за това, което е направил.

— Не и в този случай, партньоре. Не и в този случай!

Старата песен на нов глас. Бош се намръщи. Пак това „партньоре“, предназначено да му напомни за колегиалната солидарност и неписания закон, според който партньорството е по-силно дори от брака.

— Вече ти казах, че ще направя каквото мога — каза той раздразнено. — Извинявай, партньоре, но трябва да затварям.

Надигна се от пода и окачи слушалката.

Захрани с водка ледените кубчета в чашата си и излезе на верандата. Опря лакти на парапета и се вслуша в обичайното съскане на трафика по улицата на стотина метра по-долу. Небето над главата му бе мръснорозово, във въздуха царствено се рееше ястреб. Същият като онзи, който беше видял преди години, когато откриха колата на Мари Жесто в онзи гараж.

Телефонът му завибрира и той механично бръкна в джоба на сакото си. Измъкна го с цената на доста усилия миг преди насреща да затворят. Нямаше време да погледне екранчето.

— Научи ли, Хари? — Беше Киз Райдър.

— Да, научих. Току-що разговарях с Едгар. Единствената му грижа е да спаси кариерата си и предстоящото си назначение в ДГУ.

— За какво говориш, Хари?

— Не ти ли се обади онзи задник Оливас? Според мен вече го е разтръбил навсякъде!

— Какво да е разтръбил? Обаждам се да разбера дали ти е съобщил точния час на утрешния разпит.

Осъзнал грешката си, Бош се наведе и лисна водката през парапета.

— Десет сутринта, в прокуратурата. Ще го докарат специално за разпита. Извинявай, Киз, ама май забравих да ти звънна.

— Какво ти е, Хари? Да не си пиян?

— Вкъщи съм си, Киз. Нямам ли право и да пийна?

— За какво си помисли, че ти звъня?

Бош помълча, после каза:

— С Едгар трябваше да пипнем Уейтс, Саксън или както и да се нарича този тип, още през деветдесет и трета. Обадил се е на Едгар по телефона и му се е представил като Саксън. Но и двамата сме пропуснали да го вкараме в компютъра. Голяма грешка, Киз.

Беше ред на Райдър да замълчи. Не й трябваше много време обаче, за да схване какво би означавало да разкрият човека, криещ се зад псевдонима Саксън.

— Случва се, Хари.

— Това го кажи на деветте му следващи жертви, не на мен — глухо отвърна той, забил поглед в храсталаците под верандата.

— Ще се оправиш ли?

— Аз съм си оправен. Просто трябва да преглътна лошата новина, защото утре ни предстои важен разпит.

— Мислиш ли, че при тези обстоятелства трябва да го провеждаме? Не е ли по-разумно да го прехвърлим на някой друг?

Бош отговори незабавно. Не знаеше как ще се оправя с грешката, допусната преди тринадесет години, но изобщо нямаше намерение да се оттегля.

— Не, Киз. Ще продължа да работя по случая. През деветдесет и трета може и да съм го изпуснал, но сега това няма да се повтори!

— Добре, Хари.

Тя замълча, но не затвори. В слушалката прозвуча далечен вой на сирена.

— Мога ли да направя едно предложение, Хари?

Той моментално усети какво ще последва.

— Разбира се.

— Предлагам да прибереш пиячката и да започнеш да мислиш за утрешния разпит. Грешките в миналото престават да означават каквото и да било в момента, в който влезем в прокуратурата. Значение ще има само настоящият миг. Затова трябва да сме железни.

Бош се усмихна. Не беше чувал този израз още от Виетнамската война.

— Значи ще сме железни.

— Така те искам. Искаш ли да се видим в службата и оттам да отидем пеша?

— Да. Ще дойда рано — искам да се отбия в архива. На вратата се почука, той се обърна и тръгна по коридора.

— Аз също — каза Райдър. — Ще се видим там. А тази вечер ще се оправиш, нали?

Бош отвори вратата. На прага стоеше Рейчъл Уолинг, притиснала папките към гърдите си.

— Да, Киз, ще се оправя — каза той в слушалката. — Лека нощ.

Изключи телефона и покани Рейчъл да влезе.