Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Echo Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 76гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster(2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

ИК „Бард“, 2007

ISBN 954–585–775–1

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Формат 84/108/32. Печатни коли 25

История

  1. —Добавяне

32

Тръгна директно към него и точно както очакваше, Прат се дръпна в кабинета и седна зад бюрото си. Точно това беше целта на Бош. Той каза довиждане и приятен уикенд, след което тръгна към изхода.

Отдел „Неразкрити престъпления“ разполагаше с три коли, които обслужваха осемте служители и началника. Те се използваха на принципа „който се вреди пръв“, а ключовете им бяха окачени до вратата, редом с малка бяла дъска. Онзи, който ги сваляше оттам, беше длъжен да напише на дъската името си и приблизителното време на ползване. Бош отвори вратата изцяло, с което скри ключовете от погледа на Прат. Откачи една от двете връзки, които бяха там, и излезе.

След няколко минути изкара колата от гаража и се насочи към Водната централа. Безумните задръствания по посока на опразнения градски център все още не бяха започнали и той преодоля седемте преки за учудващо кратко време. Паркира на забранено край фонтана пред главния вход и изскочи навън. Тръгна към стъклената врата и бегло си погледна часовника. Пет без двайсет.

Униформен пазач излезе навън и размаха ръце.

— Не можете да паркирате на…

— Знам — кратко отвърна Бош, показа му служебната си значка и посочи радиостанцията на колана му. — С това можете ли да повикате Джейсън Едгар?

— Едгар ли? Да. Но какво…

— Обадете му се — прекъсна го с твърд глас Бош. — Кажете му, че долу го чака детектив Бош.

Обърна се и тръгна към колата. След пет минути Едгар излезе през остъклената врата, приближи се към колата и отвори дясната врата.

— Какво има, Хари?

— Получих посланието ти. Качвай се.

Едгар неохотно се подчини. Бош потегли още преди Едгар да е затворил вратата.

— Къде тръгна бе? Аз нямам право да напускам сградата!

— Няма да те има само пет минути.

— Къде отиваме?

— В центъра „Паркър“. Дори няма да слизаме от колата.

— Трябва да се обадя.

Едгар свали портативната радиостанция от колана си, обади се на охраната във водната централа и каза, че ще отсъства около половин час заради специална полицейска акция. Получи потвърждение, изключи радиостанцията и пак я закачи на колана си.

— Трябваше да ми се обадиш предварително. Братовчедът каза, че имаш навика първо да действаш, а после да задаваш въпроси.

— Така ли каза?

— Аха. Какво ще правим в центъра „Паркър“?

— Ще идентифицираш полицая, с когото си говорил, след като се разделихме.

Трафикът вече се влошаваше. Хиляди чиновници с нормално работно време напускаха канцелариите и колите им започваха да задръстват основните градски артерии. Най-зле беше в петък следобед. Бош все пак успя да стигне навреме. В пет без десет вкара колата в гаража на полицията и успя да намери свободно място на първия ред. Откритото съоръжение им даваше възможност да наблюдават улица „Сан Педро“, която го разделяше от центъра „Паркър“.

— Имаш ли клетъчен телефон? — попита Бош.

— Да.

Бош му продиктува номератора на полицията и го накара да поиска отдел „Неразкрити престъпления“. Обажданията чрез номератора не показваха номера на повикващия.

— Ако някой вдигне, поискай да говориш с Рик Джаксън. Вероятно ще ти кажат, че го няма, след което казваш благодаря и затваряш, без да оставяш съобщение.

Така и се случи. Едгар изпълни инструкциите, затвори телефона и каза:

— Обади се някой си Прат.

— Добре. Значи все още е там.

— Какво означава всичко това?

— Исках да проверя дали не си е тръгнал. Ще го направи точно в пет и ще пресече улицата, която наблюдаваме. Искам да го разгледаш добре и да ми кажеш дали той е човекът, който ти се е представил като контролиращ моето разследване.

— Той работи в отдела за контрол, така ли?

— Не, шеф ми е — отвърна Бош и за всеки случай спусна сенника пред себе си. Намираха се на трийсетина метра от зебрата, по която щеше да пресече Прат, но нямаше как да отгатне накъде ще се насочи той в момента, в който влезе в гаража. Като началник-отдел, той имаше привилегията да паркира частния си автомобил на служебния паркинг, а повечето от местата за тази цел се намираха на втория етаж. До него се стигаше по две стълбища. Ако Прат тръгнеше по рампата, със сигурност щеше да се насочи директно към тях.

Едгар започна да го разпитва за престрелката в Ехо Парк. Бош отговаряше едносрично. Никак не му се говореше на тази тема, но все пак беше измъкнал човека от работното му място и все някак трябваше да му се отблагодари. В пет и една минута Прат излезе от задния вход на центъра „Паркър“ и тръгна към рампата, покрай портала за затворническите автомобили. Излезе на Сан Педро и тръгна да я пресича заедно с още четирима старши детективи, които също се прибираха.

— Сега — промърмори Бош, прекъсвайки поредния въпрос на Едгар. — Гледай онази групичка, която пресича улицата. Кой от тях дойде да те види в службата?

Едгар внимателно огледа групата на зебрата и каза:

— Последният. Онзи, дето си слага очилата.

Бош се взря. Прат току-що беше сложил на носа си слънчеви очила марка „Рейбан“. Сърцето му се сви. Очите му проследиха Прат, който пресече улицата и пое в посока, обратна на наблюдателния им пункт. Целта му беше далечното стълбище.

— А сега какво? Ще го проследиш ли?

Прат беше казал, че има някаква работа.

— Иска ми се, но няма как. Нали трябва да те върна на работа.

— Не си прави труда, човече. Ще се върна пеша. При това движение със сигурност ще е по-бързо.

Едгар отвори вратата и се обърна да го погледне.

— Не знам какво си намислил, Хари, но въпреки това ти желая късмет. Надявам се да откриеш това, което търсиш.

— Благодаря, Джейсън. Надявам се, че пак ще се видим.

Бош го изчака да се отдалечи, включи на заден и излезе от гаража. Пое по Сан Педро към Темпъл, предполагаше, че Прат ще използва този път, за да стигне до магистралата, независимо дали се прибира у дома, или отива някъде другаде.

Спря на забранено близо до пресечката. Оттук имаше отлична гледка към изхода на полицейския гараж.

След минута от изхода се появи сребрист джип и пое към Темпъл. Беше от особено модерния напоследък модел „Командер“ с ръбести ретроформи. Зад кормилото беше Прат. Бош го позна веднага — беше тайнственият сребрист джип, който беше дебнал в близост до дома му.

Наведе се към кормилото, докато джипът се плъзгаше покрай него. Когато се надигна, Прат го беше подминал и чакаше за десен завой на светофара на Лос Анджелис Стрийт. Бош го изчака да завие и тръгна след него.

Скоро се озоваха на задръстената магистрала 101. Бош трябваше да прояви доста умения, за да се мушне в лентата зад джипа на безопасното разстояние от пет-шест коли. Имаше късмет, че на антената на Прат беше закачена бяла топчица с уста и мустачки — една от последните промоции на някаква верига за бързо хранене. Тя беше отличен ориентир и Бош охотно се възползва от него, за да се държи на необходимата дистанция. Седеше зад волана на една „Краун-Виктория“ без отличителни знаци, но все едно на покрива й светеше ярък неонов надпис „ПОЛИЦИЯ“.

Бавно, но сигурно Прат си пробиваше път напред, в северна посока, следван на разстояние от Бош. Когато магистралата навлезе в Ехо Парк, детективът хвърли поглед към Фигероа Лейн. Там шоуто продължаваше с пълна сила. Хора и коли бяха задръстили тясната алея, а над тях боботеха два медийни хеликоптера. Запита се дали ще му вдигнат колата, или по-късно ще получи възможност да си я прибере.

Докато поддържаше скоростта в натовареното движение, механично се замисли за ситуацията около Прат. Вече не се съмняваше, че тъкмо той го е следил, защото джипът му отговаряше напълно на онзи от предишната вечер, а и Джейсън го беше идентифицирал като човека, представил се за контролиращ офицер. Щеше да е наивно да приеме, че Прат е вършил всичко това само за да провери дали спазва задълженията на полицай, временно отстранен от работа. Би трябвало да има друга причина, при това само една.

Следствието.

Тази догадка автоматично постави нещата по местата им. А те бяха такива, че мозъкът му пламна. От предишните им разговори беше ясно, че Прат познава Мори Суон. Отрицателното му мнение за стила на адвоката най-вероятно беше опит за прикриване на близките отношения между тях.

Освен това Прат беше наясно с факта, че Бош през цялото време бе подозирал Антъни Гарланд, просто защото периодично го беше информирал за хода на делото Жесто. Той пръв бе научил за съдебната забрана за контакти с Гарланд, издадена по настояване на адвокатите му.

И накрая, но не на последно място, Прат имаше достъп до работния дневник на следствието по случая Жесто. През по-голямата част от времето дневникът просто си лежеше върху бюрото на Бош. Можеше да се окаже, че фалшивото вписване за обаждането на Робърт Саксън е дело именно на Прат — при това много преди Оливас да изиска делото.

След още малко размисъл в тази насока Бош стигна до заключението, че целият план би могъл да е дело на Ейбъл Прат. От признанията на Рейнард Уейтс до отвеждането на оперативната група при тялото. Прат бе имал идеалната позиция, позволяваща му както да наблюдава Бош, така и да изпълнява ролята на връзка с останалите.

Което означаваше, че ако Суон е бил част от заговора, Прат не се е нуждаел нито от Оливас, нито от О’Шеа. Колкото по-малко са посветените, толкова по-добри са шансовете за успех. Достатъчно е било Суон да обясни на Уейтс, че прокурорът е зад тях, а след това да заложи фалшивите знаци за разследващия детектив — в случая Бош.

Вратът му пламна от чувство за вина. Изведнъж си даде сметка, че всичките му умозаключения най-вероятно ще се окажат погрешни. Напълно погрешни. Оливас щеше да се окаже чист — използван и манипулиран по начина, по който бяха манипулирали и самия него, а О’Шеа вероятно бе сбъркал само в политическите си машинации, опитвайки се да насочи вината в друга посока. Той бе звъннал на началството просто за да блокира обвиненията на Бош. Не защото са верни, а защото са опасни за политическата му кариера.

Обмисли новата теория още веднъж, после втори, трети път. Всичко се връзваше. Липсваше само мотив. Защо един човек с двайсет и пет годишен стаж в полицията и на прага на пенсията би рискувал с подобен заговор? Как е възможно ченгето, което четвърт век е преследвало престъпници, изведнъж да пусне на свобода един опасен убиец?

От опита си в разследването на стотици убийства Бош знаеше, че мотивът често се оказва най-неясният компонент на престъплението. Разбира се, парите могат да мотивират, проваленият брак — също. Но това са фактори, които разрушават живота на хиляди хора. И те трудно можеха да обяснят защо един човек като Ейбъл Прат е преминал границата.

Удари с длан по кормилото. Със или без мотив, той се чувстваше засрамен от себе си. Прат го беше манипулирал по перфектен начин и вероятно заради това болката беше особено силна. Този човек беше негов началник, бяха разследвали заедно, бяха се хранили на една маса, бяха си разказвали вицове. Прат вървеше към заслужена пенсия — всички в отдела бяха убедени в това. Дай Боже всекиму. Просто му беше дошло времето. Взема си заслужените пари, а след това заминава за островите и става шеф на охраната някъде, с висока заплата и много свободно време. Всички ченгета мечтаеха за подобен край на кариерата си. Една съкровена мечта.

Но Бош най-сетне прозря какво се крие зад всичко това.

— Каква гадост! — изръмжа извън себе си. — Каква отвратителна гадост!