Майкъл Конъли
Ехо парк (32)

31

Настаниха го в една от стаите за разпит на ОУО. Рандолф му позволи да вземе душ в една от съблекалните на партерния етаж, а след това да отскочи да работното си място и да се преоблече с джинсите и черната тениска, които държеше там за всеки случай. Понякога се налагаше да свали служебния костюм, за да не бие на очи. На излизане от банята натика вонящия си костюм в контейнера за смет. По тази начин запасите ту от официално облекло се сведоха до някакви си два костюма.

Магнетофонът на масата беше включен. Осейни му прочете гражданските права, а от отделен лист — и служебните, определени от Закона за полицейския служител. Двойната защита беше предназначена да защитава отделния полицай и цялата институция на полицията от намесата на държавата, но Бош беше наясно, че тези хартийки едва ли ще са му от полза, когато огромната бюрократична машина се завърти, за да го премаже. По тази причина беше длъжен да се пази сам. На глас каза, че разбира правата си и е съгласен да бъде подложен на разпит.

Оттук нататък Рандолф пое нещата в свои ръце. По негова молба Бош отново описа обстоятелствата, при които беше застрелял Робърт Фоксуърт, като започна от откритията в служебните документи на Фицпатрик и приключи с двата изстрела в гърдите на Фоксуърт. По време на разказа Рандолф зададе само няколко уточняващи въпроса, но след него пожела да узнае куп подробности относно действията на Бош в гаража и след това в тунела. На няколко пъти повтори въпроса защо не се е вслушал в предупрежденията на агента на ФБР Рейчъл Уолинг.

Това не само показваше, че са разпитвали Рейчъл, но и доказваше, че тя не се е произнесла особено ласкаво за действията му. Бош беше много разочарован, но направи опит да прогони това чувство и да се съсредоточи върху настоящето. Погледна Рандолф право в очите и произнесе онази мантра, в която винаги беше вярвал и която нито Рейчъл, нито човекът насреща му Можеха да оборят:

— Ситуацията беше на живот и смърт. Една жена беше отвлечена, по нас стреляха. Бях твърдо убеден, че нямаме време да чакаме подкрепления, и предприех това, което бях длъжен да направя. Действията ми бяха съпътствани от максимално възможна предпазливост, използвах оръжие действително като последна мярка.

Рандолф кимна и премина нататък. Голяма част от следващите му въпроси бяха свързани със стрелбата, причинила смъртта на Робърт Фоксуърт. Попита какво си е помислил, когато Фоксуърт му е разказал за манипулациите около случая Мари Жесто, как се е почувствал при вида на разложените човешки останки в дупката, какво го е накарало да натисне спусъка и да ликвидира извършителя на тези отвратителни престъпления.

Бош отговаряше максимално подробно, но в един момент търпението му започна да се изчерпва. Нещо в този разпит го караше да се чувства нащрек. През цялото време имаше чувството, че Рандолф го води по предварително уточнен сценарий.

— Какво става тук? — попита накрая. — Разказвам ви всичко с безкрайни подробности, но вие май не ми казвате всичко. Какво криете от мен?

Рандолф стрелна с поглед Осейни, после отново съсредоточи вниманието си върху Бош. И двете му ръце лежаха на масата, едната механично въртеше пръстена върху другата. Беше го правил и друг път. Беше специален пръстен с инициалите на Полицейската академия. Мнозина от ръководните кадри в полицията я бяха завършили задочно и много се гордееха с това.

Рандолф отново погледна колегата си, протегна ръка към магнетофона и каза:

— Бихте ли донесли две бутилки вода, детектив Осей-От този продължителен разговор гърлото ми пресъхна, предполагам, че и детектив Бош е жаден. Ще изчакаме, докато се върнете.

Осейни стана и Рандолф изключи магнетофона. Проговори едва след като вратата на стаята се затвори зад гърба на колегата му.

— Детектив Бош, работата е там, че разполагаме само с твоята дума за онова, което се е случило в тунела. Жената е била в безсъзнание. Били сте само двамата с Фоксуърт, който впоследствие е застрелян.

— Точно така. Това означава ли, че моята дума е недостатъчно приемлива?

— Напротив. Твоето описание на събитията звучи абсолютно приемливо. Но въпреки това има вероятност заключенията на криминалистите да се различават от него. Разбираш ли за какво става въпрос? Нещата лесно могат да се объркат, да останат отворени за всякакви интерпретации, включително политически.

Бош озадачено поклати глава. Не можеше да разбере накъде води всичко това.

— Какво от това? — попита той. — Аз не се интересувам от интерпретациите, политически или други. В онзи тунел правилата определяше Уейтс. Ситуацията беше или аз, или той и постъпих така, както трябва.

— Но без свидетели на твоите действия.

— Ами агент Уолинг?

— Тя не е била в тунела. Освен това те е предупредила да не влизаш там.

— Какво ги говориш? — Бош се втренчи в него. — В момента в общинската болница лежи едно момиче, което със сигурност нямаше да е живо, ако не бях влязъл в онзи тунел. Какво става все пак, лейтенант?

Рандолф отново започна да си играе с пръстена. Приличаше на човек, който е отвратен от това, което му престои да направи по силата на служебните си задължения.

— Може би трябва да прекратим за днес — каза накрая. — Много ти се насъбра. Най-добре е да изчакаме няколко дни, докато получим заключението на експертите. Дотогава ще останеш на разположение. Когато всичко приключи, ще те повикам да подпишеш показанията си.

— Попитах те какво става, лейтенант.

— И аз ти отговорих.

— Не ми каза достатъчно.

Рандолф пусна пръстена, сякаш за да натърти върху следващите си думи.

— Ти спаси заложничка и сложи точка на един доста объркан случай. Това е добре. Но в хода на всичко това си проявил небрежност, от която си излязъл жив и здрав единствено благодарение на късмета. Ако приемем историята ти за вярна, това ще означава, че си застрелял човек, който е заплашвал живота ти и този на други хора. Но фактите и заключенията на криминалистите лесно могат да доведат и до други тълкувания — например, че убитият от теб човек е имал намерението да се предаде. По тази причина ние няма да избързваме. След няколко дни всичко ще си дойде на мястото и ще бъдеш надлежно уведомен.

Бош го гледаше внимателно. Беше съвсем ясно, че това е конкретно послание, което човекът насреща му не правеше опит да скрие.

— Оливас, нали? — тихо попита той. — Погребението му е утре, на него ще присъстват всички началници, включително шефът на полицията. Искаш да го изпратят с всички почести, като човек, загинал при изпълнение на служебния си дълг.

Рандолф отново започна да върти пръстена си.

— Грешиш, детектив Бош. — Той бавно поклати глава. — Ако Оливас е бил корумпиран, никой няма да прави реверанси на несъществуващата му репутация.

— Значи става въпрос за О’Шеа. — Бош кимна, доволен от начина, по който се беше добрал до истината. — Той предварително ме предупреди, че ще се обърне към най-високо място. А от това високо място са се свързали с теб…

Рандолф се облегна назад и впери поглед в тавана, сякаш очакваше, че подходящият отговор ще се изпише там.

— Много хора в полицията, а и сред обществеността като цяло, са убедени, че Рик О’Шеа е много подходящ за поста областен прокурор — промърмори накрая. — И държат на приятелското му отношение към Градското полицейско управление.

Бош затвори очи и поклати глава. Направо не вярваше на ушите си.

— Опонентът му Гейбриъл Уилямс има подкрепата на гражданите с отрицателно отношение към силите на реда — продължи Рандолф. — Ако той бъде избран на поста, полицията на този град ще изпадне в доста неприятно положение.

Бош отвори очи и ги прикова в очите на Рандолф.

— Наистина ли ще го направиш? Наистина ли ще го оставиш на мира, защото очакваш добри отношения между него и силите на реда?

Рандолф тъжно поклати глава.

— Не знам за какво говориш, детектив. Направих едно политическо наблюдение, нищо повече. Но знам Друго: не съществуват никакви доказателства за конспирацията, за която говориш. Ако си въобразяваш, че адвокатът на Робърт Фоксуърт няма да отрече диалога, който ни описа, значи си наистина глупак. Съветът ми е да не бъдеш глупак. Бъди мъдър и си трай.

Бош помълча, за да се овладее, после попита:

— Кой ти се обади?

— Моля? — Рандолф вдигна вежди.

— Колко високо е стигнал О’Шеа? Не е възможно да се е обърнал директно към теб, трябвала му е по-голяма клечка. Кой ти нареди да ми свиеш сърмите?

— Нямам представа за какво говориш, детектив. — Рандолф разпери ръце.

— Че как ще имаш? — горчиво промълви Бош и се изправи. — Предполагам, че ще напишеш това, което са ти заповядали, а на мен ще оставиш да реша дали да го подпиша, или не. Просто и ясно.

Рандолф мълчаливо кимна.

Бош опря ръце на масата и бавно се приведе към него.

— Ще присъстваш ли на погребението на помощника Дулън, лейтенант? То е насрочено малко след като заровят Оливас. Помниш ли го? Човекът, застрелян от Уейтс в гората. Може би трябва да обясниш на близките му как се стига до избор и как човекът, организирал цялата операция, може би ще се окаже приятел на полицията и по тази причина не бива да бъде преследван за действията си…

Рандолф гледаше в стената и мълчеше. Бош се изправи, отиде до вратата, отвори я и стресна Осейни — той не носеше никаква вода. Бош го заобиколи и тръгна по коридора.

Стигна асансьорите и натисна бутона за нагоре. Докато чакаше, в главата му отново се появиха възможните варианти на поведение. Изкушаваше го идеята да се качи до шестия етаж, да нахлуе в кабинета на началника на полицията и да го попита дава ли си сметка какво се прави от негово име и под негово командване.

Но когато вратата се отвори, той с въздишка натисна бутон номер 5. Даваше си ясна сметка, че няма как да проумее всички византийски номера на висшата полицейска номенклатура. А ако не внимаваше, като нищо можеше да се окаже в ролята на човек, който пуска жалби до обекта на своите обвинения.

Помещенията на отдел „Неразкрити престъпления“ 5яха празни. Наближаваше четири следобед и повечето служители вече си бяха тръгнали. Работното им Време беше от седем до четири, с оглед избягването на Следобедните задръствания. Ако нямаше нещо неотложно, спираха работа малко преди четири, тъй като 5яха наясно, че десетминутно забавяне ще им коства най-малко един час в задръстения трафик. На работното си място беше само Ейбъл Прат, който, като началник-отдел, беше длъжен да работи от осем до пет. Такива бяха правилата. Бош му махна с ръка и без да намалява крачка, тръгна към бюрото си.

Тръшна се на стола, уморен от дългия ден и продължителния натиск, на който беше подложен. Плотът пред него беше покрит с розови листчета, означаващи телефонни обаждания. Повечето бяха от колеги, всички с молба за обратна връзка. Хората искаха да го поздравят за успешната операция, независимо от официалното становище на ръководството. Когато полицай ликвидираше престъпник, телефонните винаги загряваха в негова подкрепа.

Имаше и няколко обаждания от репортери, включително от Кейша Ръсел. Дължеше й един разговор, но възнамеряваше да го проведе от дома си. Ирене Жесто също го беше търсила. Вероятно искаха да чуят последните новини. Предната вечер им беше съобщил, че тялото е открито и идентифицирано. Взе листчето и го пъхна в джоба си. На разположение или не, той беше длъжен да им се обади. След тринадесет години отчаяние и сляпа надежда двамата родители най-сетне щяха да получат тялото на изчезналата си дъщеря. Бош не можеше да ги успокои с новината, че убиецът е предаден на правосъдието, но поне щеше да им помогне за прибирането на тялото.

Имаше и едно съобщение от Джери Едгар. Бош си спомни, че малко преди престрелката в Ехо Парк бившият му партньор го беше потърсил на мобилния. Под номера на Едгар беше изписано Важно!, а часът на обаждането сочеше, че е било направено малко преди стрелбата. Следователно Едгар не беше позвънил да го поздрави за успешното ликвидиране на престъпника, а по-скоро беше научил за срещата с братовчед му и искаше да си побъбрят на тази тема. Но в момента никак не му беше до празни приказки.

Останалите съобщения изобщо не предизвикаха интереса му. Той ги събра и ги тикна в едно от чекмеджетата. После, поради липса на друга работа, се зае да подрежда пръснатите по бюрото документи. Запита се дали не е време да звънне на криминалистите и да си поиска колата и телефона, останали горе, в Ехо Парк.

— Току-що научих.

Бош вдигна глава. Ейбъл Прат стоеше на прага и го наблюдаваше. Беше по риза, с разхлабена вратовръзка.

— Какво?

— От ОУО ми съобщиха, че продължаваш да си на разположение. Длъжен съм да те изпратя у дома.

— Нищо ново — промърмори Бош. — Нали виждаш, че си тръгвам?

Прат замълча, може би се опитваше да открие скрития смисъл в думите му.

— Наред ли е всичко, Хари?

— Нищо не е наред. Схемата е задействана. А когато схемата е задействана, нищо не е наред.

— За какво говориш? Нима ще се опитат да покрият Оливас и О’Шеа?

— Май не трябва да обсъждам с теб този въпрос, шефе. — Бош го погледна право в очите. — Това може да те постави на течение. А ти не обичаш да си на течение, нали?

— Значи намеренията им са сериозни, така ли?

Бош се поколеба, после кимна.

— Сериозни са. Готови са да ми резнат крилцата в случай, че не им играя по свирката.

Спря дотук, тъй като наистина не желаеше да води подобни разговори с началника си. Началниците задължително са лоялни и в двете посоки на служебната йерархия. Нямаше никакво значение, че Прат съвсем скоро излизаше в пенсия — той беше длъжен да играе по правилата до последния съдийски сигнал.

— Телефонът ми остана там, като веществено доказателство — каза Бош. — Отбих се да завъртя един телефон и веднага си тръгвам.

— Тъкмо за твоя телефон става въпрос — каза Прат. — Цял куп народ се обади да предупреди, че не отговаряш.

— Криминалистите не ми позволиха да си го взема. Също и колата ми. Какво искаха?

— Вероятно да те черпят по едно в „Нейтс“. Повечето със сигурност са още там.

„Нейтс“ беше бар в една от пресечките на булевард „Холивуд“ и макар и да нямаше славата на полицейска кръчма, приютяваше доста ченгета след работа. Фактът, че са постоянна клиентела, се потвърждаваше от парчето „Аз се бих със закона“ на групата „Клаш“, което вече двайсет години се въртеше на джукбокса. Бош беше сигурен, че именно с него ще го посрещнат в „Нейтс“, макар че в случая то щеше да прозвучи по-скоро като псалм в памет на Робърт Фоксуърт… или Рейнард Уейтс. „Аз се бих със закона, но законът победи“… Рефренът звънна в ушите му с невероятна яснота.

— Ти ще ходиш ли? — попита Бош.

— Може би, но по-късно. Имам да свърша малко работа.

Бош кимна, помълча малко и добави:

— Май ще го пропусна. Нещо не съм в настроение…

— Както искаш. Момчетата ще те разберат.

Бош вдигна слушалката, но Прат остана на вратата. Бош набра Джери Едгар, просто за да потвърди лъжата, свързана с намерението му да проведе някакъв разговор. Опрял рамо на касата, Прат мълчаливо оглеждаше помещението. Очевидно беше твърдо решен да го разкара оттук. Май бе получил нареждания не от Рандолф, а от доста по-високо място.

Едгар вдигна.

— Здрасти, ти ли си ме търсил? — попита Бош.

— Точно така, човече.

— Бях малко зает.

— Чух. Добра работа си свършил, партньоре. Как си?

— Нищо ми няма. За какво си ме търсил?

— За нещо, което бих искал да знаеш. Но това вече май няма значение.

— Хайде, казвай — нетърпеливо го подкани Бош.

— Обади се братовчед ми Джейсън от Водното. Каза, че днес сте се видели.

— Да. Добро момче, много ни помогна.

— Не те потърсих да проверя как се е държал с теб. Той искаше да ти съобщи нещо, но ти не си му оставил нито картичка, нито служебен телефон. Пет минути след като сте си тръгнали, се появило още едно ченге: питало на рецепцията за човека, който е оказал съдействие на полицията.

Бош си приведе напред, внезапно заинтригуван от думите на бившия си партньор.

— Ченгето му показало значката си и обяснило, че наблюдава следствието ти. Поискало да узнае какво точно търсите там. Джейсън го качил горе и го завел при прозореца, от който сте осъществявали наблюдението си. Останали там достатъчно дълго, за да ви видят как влизате в гаража.

— После?

— Ченгето веднага хукнало навън. Скочило в асансьора и изчезнало.

— Братовчед ти запомнил ли му е името?

— Да. Детектив Смит. Когато му показал служебната си карта, палецът му бил върху малкото име.

Стар номер. Бош въздъхна. До него най-често прибягваха полицаите, които не искаха да бъдат свързани с определено разследване. Самият той го беше правил, при това многократно.

— Описание? — попита високо.

— Естествено, Джейсън е печен. Бял мъж, висок около метър и осемдесет, тегло деветдесет или някъде там. Прошарена късо подстригана коса. Някъде към петдесетте, с тъмносин костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. На ревера му имало значка с американското знаме.

На това описание отговаряха поне петдесет хиляди души в широкия център на Лос Анджелис. В момента Бош гледаше един от тях — Ейбъл Прат продължаваше да стои на вратата на канцеларията му, въпросително вдигнал вежди. Беше без сако, но то се виждаше, окачено на отворената врата на кабинета му. На ревера му блестеше малко американско знаме.

Бош отмести очи, сведе ги към телефонния апарат и тихо попита:

— Докога е на работа?

— Мисля, че до пет, като всички останали. Каза, че там горе било пълно с народ. Всички искали да видят онази къща в Ехо Парк.

— Добре, благодаря. Ще ти се обадя по-късно.

Затвори, преди Едгар да реагира, и вдигна глава. Прат продължаваше да го фиксира от вратата.

— За какво става въпрос? — попита той.

— О, някои неща във връзка със случая Матарезе. Онзи, който приключихме миналата седмица. По всичко личи, че в крайна сметка ще се сдобием със свидетел. Това ще ни помогне в съда.

Каза го максимално равнодушно, после се изправи и погледна шефа си.

— Не се безпокой, няма да предприемам нищо, преди да се върна на работа.

— Добре. Радвам се да го чуя.