Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Echo Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 76гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster(2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

ИК „Бард“, 2007

ISBN 954–585–775–1

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Формат 84/108/32. Печатни коли 25

История

  1. —Добавяне

29

Изчака очите му да се нагодят към мрака и бавно тръгна напред. Не му се наложи да пълзи, защото дупката беше достатъчно висока, за да ходи приведен. С фенерче в едната ръка и пистолета в другата, той не отделяше очи от бледата светлина напред. Женският плач стана по-отчетлив.

След три-четири метра миризмата на мухъл се превърна в тежка воня на гнило. Отвратителна и тежка смрад, която го върна в миналото. Преди почти четиридесет години беше участвал в прочистване на мрежата тунели във виетнамската джунгла. Взводът му беше влизал в повече от сто тунела — там врагът погребваше своите мъртви. Труповете бяха закопани в глинестата почва, но вонята беше ужасна — остра, отвратителна, абсолютно непоносима.

Обзе го тежкото предчувствие, че му предстои нещо ужасно. По всяка вероятност в този тунел се разлагаха труповете на всички жертви на Уейтс. Вероятно насам беше идвал в нощта, когато полицията случайно го беше спряла. Бош не можеше да се отърве от мисълта, че същата цел беше преследвал и той през всичките тези години на недовършеното разследване. Обзе го чувството, че така и не е успял да се измъкне от виетнамския лабиринт, че цял живот се е промъквал през калните му тунели, устремен към светлината.

Залютя му на очите от потта, която се стичаше по челото му. Светлината зад ъгъла странно се люшкаше, хвърляше отблясъци по стените. Светлина като от запалена свещ.

На метър и половина преди завоя Бош спря и прехвърли тежестта на тялото си върху петите. Вслуша се и му се стори, че чува далечен вой на сирени. Подкрепленията идваха. Опита се да разчете звуците, които идваха от вътрешността на тунела, но чуваше единствено тихия женски плач.

Отново тръгна напред. В същия миг светлината угасна, а женският плач се засили.

После от мрака долетя нервен смях, последван от познатия глас на Рейнард Уейтс:

— Ти ли си, детектив Бош? Добре дошъл в моята лисича дупка!

Нервният кикот бавно заглъхна. Бош изчака десетина секунди и извика:

— Уейтс? Пусни момичето. Да тръгне към мен. Бавно.

— Няма да стане, Бош. Тя ми трябва. Ще я убия в момента, в който някой се опита да влезе тук. А последния куршум ще запазя за себе си.

— Почакай, Уейтс. Пусни момичето и вземи мен. Ще направим размяна.

— Не, Бош. Предпочитам сегашното състояние на нещата.

— Какво ще правим тогава? Ние искаме да говорим с теб, а ти искаш да се спасиш. Не разполагаме с много време, Уейтс. Хайде, пусни момичето.

Тишината се проточи няколко секунди, после от мрака долетя нервният глас на убиеца:

— От какво да се спася, Бош? Кажи ми от какво?

Мускулите на детектива бяха на ръба на схващането и той седна до дясната стена на тунела. Беше останал с впечатлението, че светлината на свещта идва отляво, а самият тунел завива наляво. Продължаваше да стиска пистолета, подпрял китката си на другата ръка, с която държеше фенерчето.

— Няма как да се измъкнеш — каза той. — Пусни момичето и се предай. Сделката все още е валидна. Няма защо да умираш, момичето — също.

— Не ме е страх да умра, Бош. Затова съм тук, защото пет пари не давам за смъртта. Искам просто да съм свободен, а не на разположение на държавата или на типове като теб.

Жената беше спряла да плаче. Дали Уейтс не я беше…

— Какво става, Уейтс? — напрегнато извика той. — Тя жива ли е?

— Припадна. Вероятно от силно вълнение.

Смехът му бавно заглъхна. „Трябва да поддържам разговора — рече си Бош. — Само по този начин ще отклоня мислите му от пленницата и това, което е намислил“.

— Знам кой си — тихо каза той.

Но Уейтс отказа да захапе въдицата.

— Ти си Робърт Фоксуърт, син на Розмари Фоксуърт, отгледан от Общинската служба за социално подпомагане. Приюти, общежития… Живял си тук, в дома на семейство Саксън. Известно време си прекарал и в младежкото общежитие „Макларън“ в Ел Монте. Аз също съм живял там, Робърт.

Настъпи продължителна тишина. После от мрака долетя гласът на Уейтс, внезапно станал кротък.

— Вече не съм Робърт Фоксуърт.

— Разбирам те.

— А онова сиропиталище, „Макларън“, го мразя. Всичките ги мразя.

— Закриха го, скоро ще станат две години оттогава. Решението беше взето след смъртта на някакво момче…

— Майната им. Как успя да стигнеш до Робърт Фоксуърт?

Разговорът започваше да набира сила и Бош ясно усети разграничаването. Престъпникът говореше за Робърт Фоксуърт като за друга, съвсем различна личност. Той вече се беше превърнал в Рейнард Уейтс.

— Не беше чак толкова трудно — отговори Бош. — Поразровихме се из архивите на Фицпатрик и сравнихме рождената ти дата с тази на разписката. Между другото, какво представляваше медальонът, който си заложил?

Отговорът дойде след нова продължителна пауза.

— Беше на Розмари. Единствената й вещ, която бях запазил. Заложих го с твърдото намерение да го откупя, но когато отидох да си го прибера, оня шопар Фицпатрик го беше продал!

Бош кимна. Беше успял да накара Уейтс да отговаря на въпросите му, но времето беше малко. По тази причина той реши да се прехвърли в настоящето.

— Разкажи ми за постановката, Рейнард. Какво ти предложиха Оливас и О’Шеа?

Мълчание.

— Те се възползваха от теб, Рейнард — направи нов опит Бош. — О’Шеа те употреби и вече е готов да ти обърне гръб. Това ли искаш? Да умреш в тази дупка, а той да се измъкне чист като сълза?

Остави фенерчето на земята и вдигна ръка да избърше потното си чело. А след това трябваше доста да опипва, за да открие фенерчето.

— Не мога да ти предам О’Шеа и Оливас — тихо каза Уейтс.

Бош не схвана за какво става въпрос. Нима беше сбъркал? Направи опит да обмисли развоя на събитията, след което попита:

— Ти ли уби Мари Жесто?

— Не — отговори след продължителна пауза Уейтс.

— Как организирахте следствения експеримент тогава? Откъде знаеше къде точно се намира тялото?

— Помисли малко, Бош. — Уейтс въздъхна. — Те не са глупаци, за да си позволят пряка комуникация с мен.

Това си беше вярно.

— Значи Мори Суон е играл ролята на посредника. Разкажи ми как стана всичко.

— Какво има за разказване? Всичко беше постановка, отначало докрай. Целта беше да се спечели твоето доверие, защото именно ти продължаваше да ровиш и да безпокоиш разни хора…

— Какви хора?

— Не ми каза имената им.

— Мори Суон ли цитираш?

— Да. Но това няма значение. Няма как да стигнеш до него. Става въпрос за поверителни отношения между адвокат и клиент. Нямаш право да се бъркаш, освен това ще е моята дума срещу неговата. Нищо няма да излезе от това и ти прекрасно го знаеш.

Това също беше вярно. Мори Суон беше уважаван член на адвокатската колегия, нямаше начин да бъде притиснат с показанията на осъден престъпник, който на всичкото отгоре е и сериен убиец. О’Шеа и Оливас бяха направили изключително майсторски ход с привличането му като посредник.

— Суон не ме интересува — изръмжа Бош. — Интересува ме схемата.

Уейтс дълго мълча.

— Идеята за сделка дойде от Суон — започна най-после той. — Моите самопризнания срещу живота ми. Подхвърлил я на прокуратурата без мое знание. Ако Ме беше попитал, щяха да му кажа да не си прави труда. Честно казано, предпочитам спринцовката пред четиридесет години зад решетките. Ти можеш да ме разбереш, Бош. Защото си човек, който действа на принципа око за око, зъб за зъб… Можеш и да не ми повярваш, но те харесвам именно заради това.

Мълчанието се проточи и Бош побърза да се обади:

— И после?

— После една вечер ме извадиха от килията и ме закараха в прокуратурата. Мори беше там. Съобщи ми за възможността за сделка, но при условие да призная нещо, което не съм извършил. Добави, че ще има следствен експеримент, по време на който аз трябва да заведа един детектив до мястото, където е заровен труп. Този детектив трябвало да бъде убеден, а единственият начин за това бил аз да го заведа при трупа. Ти беше този детектив, Бош.

— И ти прие, така ли?

— Приех в момента, в който стана въпрос за следствен експеримент на открито. Това беше единствената причина: дневната светлина. В нея съзрях шанс за себе си.

— Значи те накараха да повярваш, че идеята за сделка идва от О’Шеа и Оливас, така ли?

— Че от кой друг?

— Мори Суон използва ли имената им във връзка със сделката?

— Каза, че те са хората, които определят условията. И че са готови да сключат сделката, стига аз да поема вината за престъпление, което не съм извършил. И да го докажа, разбира се. Като те заведа на мястото, където е заровена Мари Жесто. Сега стана ли ти ясно?

— Да. — Бош усети как го залива гореща вълна. Помъчи се да прогони гнева си, да го запази за по-подходящо време.

— Как научи подробностите, които ми описа по време на разпита?

— Чрез Суон. Той ме запозна с тях. Каза, че онези От прокуратурата ги били извадили от оригиналните материали по следствието.

— Той ли ти обясни как да откриеш тялото в гората?

— Обясни ми къде точно се намират специалните знаци в гората, показа ми и снимки. Беше лесно. През нощта преди разпита ги научих наизуст.

Бош замълча. Беше смаян от лекотата, с която го бяха подвели. Ръководен от силното си желание да разкрие случая, той се беше оставил да бъде заслепен.

— Какво трябваше да получиш срещу всичко това, Рейнард?

— Искаш да кажеш от тяхна гледна точка? — отвърна с въпрос Уейтс. — Живота си, човече. Те ми предлагаха да живея. Или приемам, или отказвам. Но ако трябва да съм честен, изобщо не ми пукаше. Шансът за бягство беше единствената причина да се съглася с онзи цирк в гората… Да избягам… Да посетя за последен път любимата си лисича дупка… Това ми стигаше. Нищо друго не ме интересуваше. Не се страхувах и да умра…

Бош се зачуди какъв да е следващият му въпрос. Помисли да включи телефона си и да избере номера на някой съдия или прокурор, който да чуе признанията на Уейтс на живо. Пусна фенерчето на земята и посегна към джоба си, но после се сети, че беше изпуснал телефона по време на стрелбата в гаража.

— Тук ли си, Бош?

— Тук съм. Какво ще кажеш за Мари Жесто? Суон каза ли ти защо трябва да признаеш убийството й?

— Не беше нужно да ми казва — засмя се Уейтс. — То си беше ясно като бял ден — онзи, който й е видял сметката, иска да престанеш да ровиш.

— Имена?

— Нямаше имена.

Бош въздъхна и поклати глава. Не разполагаше с нищо срещу О’Шеа, срещу Антъни Гарланд, срещу никого. Обърна се и погледна към гаража. Не видя нищо, но знаеше, че там вече чакат хора. Бяха затъмнили входа, за да го предпазят. И по всяка вероятност всеки момент щяха да влязат в тунела.

— Кажи нещо за бягството си — подхвърли той, колкото да продължи разговора. — И то ли беше планирано, или действаше импулсивно?

— И от двете по малко. Суон дойде на посещение вечерта преди експеримента, за да ми разкаже как точно да те заведа при тялото. Показа ми снимки, обясни ми за знаците по дърветата, спомена и за онази кална дупка, която трябва да преодоляваме с помощта на стълба. Веднага разбрах, че именно тя е моят шанс. Казах му, че трябва да поиска да ми свалят белезниците, за да мога да сляза по стълбата. Заплаших го с провал на цялата операция, ако ми откажат.

Бош си спомни как О’Шеа отмени решението на Оливас и заповяда да свалят белезниците на затворника. Нежеланието на Оливас бе пиеса изцяло в негова, на Бош, чест. Всъщност всичко бе пиеса в негова чест. Изиграна добре, изиграна така, че да го заблуди.

Зад гърба му се разнесе шум от пълзене. Той се обърна и включи фенерчето. Екип командоси в пълно бойно снаряжение: черен кевлар, автомати, прибори за нощно виждане. Операцията им щеше да започне всеки миг. Няколко зашеметяващи гранати, последвани от директна атака. Изключи фенерчето и си помисли за жената. Беше сигурен, че Уейтс ще я ликвидира в момента на нападението.

— Наистина ли си живял в „Макларън“? — попита Уейтс.

— Да. Доста преди теб, но наистина живях там. Спално помещение В. Беше най-близо до игрището за бейзбол и винаги бяхме първи при избора на екипи и оборудване.

Каза го просто защото не знаеше по какъв начин да задържи вниманието му. А на практика цял живот се опитваше да забрави годините, прекарани в „Макларън“.

— Май наистина си бил там, Бош.

— Бях, разбира се.

— А какво е станало с нас днес? Ти си поел по един път, аз — по друг. Предполагам, че съм хранил погрешното куче…

— Какво куче? Какво искаш да кажеш?

— Забравил си. В „Макларън“ имаше една приказка: у всеки човек живеят по две кучета. Едното добро, другото зло. Те непрекъснато се борят за надмощие, защото само едното може да вземе връх.

— И?

— Печели онова, което храниш. Аз съм хранил погрешното, а ти — правилното.

Бош не знаеше какво да каже. Зад гърба му нещо изщрака. Всеки момент в тунела щеше да бъде взривена зашеметяваща граната. Той бързо се изправи, надяваше се да не го застрелят в гръб.

— Идвам, Уейтс.

— Недей, Бош.

— Ще ти дам пистолета си. Гледай светлината на фенерчето и ще видиш как ти го подавам.

Натисна бутона и насочи лъча към стената на завоя. Пристъпи напред и бавно протегна лявата си ръка към светлината. Държеше пистолета за дулото, за да Увери Уейтс, че нищо не го заплашва.

— Идвам.

Зави и се озова в нещо като малко уширение, където тунелът свършваше. Беше почти четири на четири, но таванът беше нисък и той не можеше да се изправи в цял ръст. Под слабата светлина на фенерчето се разкри ужасяваща картина. Скривалището беше пълно с черепи, кости и разлагаща се плът, а вонята беше толкова силна, че Бош се уплаши да не повърне.

После лъчът бавно се спря върху лицето на човека, когото Бош познаваше под името Рейнард Уейтс. Беше седнал на нещо като издълбан в стената трон, а до него, върху мръсно одеяло, лежеше отвлеченото момиче — голо и в безсъзнание. Пистолетът на Фреди Оливас беше опрян в слепоочието му.

— Спокойно — прошепна Бош. — Ето, давам ти пистолета си. Само не я наранявай повече.

Уейтс се усмихна, сигурен, че контролира положението.

— Май ще си останеш глупак до края, Бош.

Детективът подхвърли оръжието и то падна на няколко сантиметра от трона. Уейтс се наведе да го вземе, дулото на другия пистолет се отмести от слепоочието на жената. Бош пусна фенерчето и със светкавично движение издърпа от колана си револвера, който беше взел от сляпата старица.

Дългото дуло улесни прицела. Той натисна спусъка, после още веднъж. И двата куршума улучиха Уейтс в гърдите, тялото му отскочи към стената. Бош видя как очите му се разширяват, а след това изведнъж губят светлината, която разделя живота от смъртта. Главата му клюмна на гърдите.

Бош пропълзя до жената и опипа пулса й. Беше жива. Зави я с одеялото, обърна се и изкрещя:

— Аз съм Бош от отдел „Грабежи и убийства“! Чисто е! Положението е под контрол! Рейнард Уейтс е мъртъв!

Иззад ъгъла се появи ослепителен лъч светлина. Бош не можеше да види мъжете зад нея, но знаеше, че са там, с насочено оръжие.

Въпреки това го обзе огромно облекчение. Надигна се и бавно тръгна към тях.