Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Echo Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 76гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster(2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

ИК „Бард“, 2007

ISBN 954–585–775–1

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Формат 84/108/32. Печатни коли 25

История

  1. —Добавяне

26

На другата сутрин Бош реши да облече костюм, независимо че все още се водеше на разположение. Това щеше да му придаде повече тежест в очите на държавните служители, с които му предстоеше да се срещне. Двадесет минути след девет предположението му се потвърди, а в резултат от проверката в архивите на Департамента по превозните средства се сдоби с една съвсем реална улика: свидетелство за правоуправление на името на Робърт Фоксуърт, издадено на 3 ноември 1987 г. — денят, в който бе навършил шестнадесет и бе получил правото да управлява автомобил. Срокът му не беше подновен, но в Департамента нямаше сведения, че приносителят му е починал. Това означаваше, че Фоксуърт се е преместил в друг щат, отказал се е да шофира или е сменил самоличността си. Бош беше готов да се обзаложи, че става въпрос за третото.

Уликата беше адресът, записан на книжката: Общинска служба за сираци и бездомни деца, булевард „Уилшир“ 3075, Лос Анжелис. През 1987 г. Фоксуърт бе живял там, а това означаваше, че или е бил сирак, или е бил изоставен от родителите си. Постоянен адрес ОССБД можеше да се тълкува по два начина — че или е живял в някой от домовете, или е бил вкаран в програмата за осиновяване. Бош знаеше всичко това, защото сам беше минал по този път.

Излезе на Спринг Стрийт, обзет от нов прилив на енергия. Най-после беше успял да намери пролука в стената, която до снощи му се струваше абсолютно непробиваема. Телефонът му завибрира и той го включи, без да намалява крачка и без да поглежда екрана. Надяваше се, че е Рейчъл, с която ще може да сподели добрата новина.

— Хари, къде си? У вас никой не вдига!

Бош изпуфтя. Непрекъснатите проверки на Ейбъл Прат започваха да го дразнят.

— Отивам в болницата при Киз. Да имаш нещо против?

— Нищо, Хари. Но трябваше да ми се обадиш.

— Веднъж на ден. А в момента дори още няма десет.

— Искам да те чувам всяка сутрин.

— Добре де, разбрах. Утре е събота, искаш ли да ти звънна? А какво ще кажеш за неделя?

— Не прекалявай, Хари. Просто се грижа за теб, знаеш…

— Окей, шефе. Както кажеш.

— Предполагам, че вече си чул новината — подхвърли Прат.

— Да не са хванали Уейтс? — Бош се закова на място.

— Не.

— Какво тогава?

— Всички вестници я публикуват на първа страница. Снощи е било отвлечено младо момиче. Натикали са я в някакъв микробус на булевард „Холивуд“. Една от наскоро монтираните охранителни камери е записала част от отвличането. Още не съм гледал записа, но всички твърдят, че това е работа на Уейтс. Променил е външния си вид — обръснал си е главата или нещо подобно, — но безспорно е бил той. В единайсет ще има специална пресконференция, на която ще покажат записа.

Огромна тежест притисна гърдите на Бош. Предположението му, че Уейтс не е напуснал града, се оказа вярно. После изведнъж си даде сметка, че продължава да приема убиеца като Рейнард Уейтс, макар че беше по-вероятно да се окаже Робърт Фоксуърт. Но за него той винаги щеше да си остане Уейтс.

— Записали ли са номера на микробуса?

— Не, бил е прикрит. Разполагат само с базисните му данни: бял „Иконолайн“, по-стар от предишния. Слушай, трябва да тръгвам. Надявам се, че днес е последният ти ден на разположение и в понеделник отново ще си на работа.

— Дано. Слушай, по време на разпита Уейтс спомена, че през деветдесетте е имал друг микробус. Изпрати някой да прегледа архивите на ДПС и да търси автомобил, регистриран на негово име. Това е начинът да открием регистрационния номер.

— Да, струва си — съгласи се Прат. — Ще направя необходимото.

— Окей.

— Прибери се у дома, Хари. Предай поздравите ми на Киз.

— Непременно.

Бош прекъсна връзката, доволен от находчивостта си да спомене името на партньорката си. Едновременно с това си даваше сметка, че продължава да лъже Прат, и това не го радваше особено.

Качи се в колата и подкара към Уилшир. Обаждането на Прат усили тревогата му. Уейтс беше отвлякъл поредната си жертва, която вероятно още беше жива, тъй като нищо в досието му не доказваше, че ги убива веднага. Ако го докопаше навреме, може би щеше да спаси живота на това момиче.

Сградата на Общинската служба за сираци и бездомни деца беше оживена и шумна. Наложи му се да изчака петнайсетина минути, за да стигне до гишето. Служителката го изслуша, вкара данните в компютъра и потвърди, че в архивите им действително фигурира лицето Робърт Фоксуърт, роден на 03.11.71, но за достъп до тях ще му е необходима специална съдебна заповед.

Бош само се усмихна. Беше достатъчно развълнуван от факта, че такова досие изобщо съществува, за да обръща внимание на второстепенни подробности. Но ситуацията се променяше. Лавирането около истината при телефонните проверки на Прат беше едно, но искането на съдебна заповед за достъп до архивите на ОССБД — нещо съвсем различно. Това означаваше открито нарушение на заповедта за временно отстраняване и провеждане на самоволни следствени действия — нарушения, за които наказанието беше дисциплинарно уволнение.

Разбира се, можеше да предаде материалите си на Рандолф или на отдел „Издирване“ и да ги остави да свършат работата. Другата възможност беше да действа самостоятелно, като поеме всички рискове. След завръщането си на работа се чувстваше много по-малко обвързан от правилниците и служебния кодекс. Веднъж вече беше обръщал гръб на полицейската кариера и знаеше, че ако обстоятелствата налагат, ще го направи отново. Втория път щеше да е по-лесно. Не искаше да се стига дотам, разбира се, но…

Извади телефона и набра номера на човека, който единствено можеше да го спаси от избора между две неприятни възможности. Рейчъл Уолинг вдигна след втория сигнал.

— Какво става в Тактическия? — попита Бош.

— О, тук винаги става нещо. Свърши ли нещо в Центъра? Научи ли новината за Уейтс?

Рейчъл имаше навик да задава по няколко въпроса наведнъж, особено когато е възбудена. Бош каза, че е чул за отвличането, а след това и разказа за свършеното преди обяд.

— И какво ще правиш сега?

— Мисля си дали ФБР няма да прояви интерес към случая — подхвърли той.

— Какво можеш да предложиш?

— Корумпиране на държавни служители, нарушения при финансирането на предизборна кампания, отвличания и какво ли още не…

— Не знам, Хари — въздъхна тя, без да реагира на закачливия му тон. — Тръгнеш ли по този път, никой не може да каже докъде ще стигнеш…

— Нали си имам вътрешен човек? — контрира Бош. — Който ще ме пази и ще внимава за развитието на следствието.

— Грешиш. Никой няма да ме допусне до следствието. То не е по моята специалност, освен това има конфликт на интереси.

— Какъв конфликт на интереси? И друг път сме работили заедно.

— Казвам ти как ще изглежда цялата работа.

— Виж какво, трябва ми съдебна заповед. Ако наруша заповедта за отстраняване, за да я извадя лично, това със сигурност ще прелее чашата, поне за Прат. Но ако бъда привлечен към федерално разследване, това ще е достатъчно основание да напусна дома си. Не искам нищо друго, освен да прегледам архивите ОССБД във връзка с Фоксуърт. Сигурен съм, че те ще ни насочат към всичко, което е свързано с Ехо Парк.

Тя дълго мълча.

— Къде си в момента?

— Все още в сградата на ОССБД.

— Иди да хапнеш някоя поничка. Ще дойда по най-бързия начин.

— Сигурна ли си?

— Не съм, но трябва да го направим.

И прекъсна. Бош затвори телефона и се огледа. Вместо понички отиде да си купи вестник от близкия щанд. После седна на парапета пред сградата и започна да преглежда сутрешния брой на „Таймс“.

Нямаше материал за снощното отвличане, просто защото се беше случило далеч след приключването на броя. Случаят Уейтс вече беше слязъл от първа страница и беше прехвърлен в рубриката местни новини, но мястото, което му се отделяше, беше все още внушително. Материалите по него бяха три. Най-големият засягаше въпроса за неуспешното общонационално издирване на престъпника, но събитията през отминалата нощ променяха темата. Общонационално издирване вече нямаше, защото Уейтс се бе оказал в града.

Ограден в черна рамка, този материал заемаше центъра на рубриката, а около него бяха разположени другите два. Единият предлагаше последни данни от разследването на стрелбата и бягството, а другият се спираше на политическите последици. Беше написан от Кейша Ръсел и Бош се задълбочи в него. Искаше да провери дали Кейша е използвала разговора относно финансирането на предизборната кампания на Рик О’Шеа. Оказа се, че в материала няма нито дума за тези неща, и доверието му в нея бавно започна да нараства.

Изчете материалите. От Рейчъл все още нямаше следа. Прелисти вестника на спортната страница и изчете резултатите от мачове, които изобщо не го интересуваха, а след това се прехвърли на рецензиите за Филми, които никога нямаше да гледа. Когато вече Нямаше какво да чете, остави вестника на парапета и започна да крачи напред-назад пред входа на сградата. Беше нетърпелив и възбуден от разкритията си, искаше час по-скоро да се залови за работа.

Измъкна телефона с намерението да потърси Рейчъл, но в последния момент реши да звънне в болницата и да се поинтересува за състоянието на Киз Райдър. Прехвърлиха го на дежурните сестри на третия етаж и го оставиха да чака. Миг по-късно Рейчъл слезе от една служебна кола, която бавно спря до тротоара. Бош затвори телефона и тръгна към нея.

— Какъв е планът? — попита вместо поздрав.

— Няма ли „здрасти, как си“? Или поне „благодаря, че дойде“?

— Благодаря, че дойде. Какъв е планът?

Тръгнаха към входа на сградата.

— Планът е федерален. Влизам вътре и стоварвам върху съответния началник цялата мощ на правителството на тази велика страна. Заплашвам го с международния тероризъм и той ми дава папката.

— На това ли му викаш план?

— Че какво му е? Вече петдесет години ни служи чудесно.

Тя обаче не спря и той беше принуден да ускори крачка, за да я настигне.

— Откъде знаеш, че съответният началник е мъж?

— Винаги е мъж. Накъде?

Той махна към дъното на входния вестибюл и Рейчъл се насочи натам, без да намалява ход.

— Не те чаках четиридесет минути заради такова нещо — сърдито промърмори Бош.

— Може би имаш по-добра идея?

Имах по-добра идея: заповед за обиск, издадена от федералните власти.

— Вече ти казах, че не става, Бош. Тръгнем ли по този път, нищо няма да е сигурно. Така е по-добре: влизаме, излизаме и точка. Ако мога да измъкна това досие, ще го измъкна, и толкоз. Няма значение как.

Рейчъл вече беше на две крачки пред него, тласкана от авторитета на федералната власт. В сърцето му потрепна надежда. Рейчъл се насочи към двойната врата, над която имаше голям надпис АРХИВ. От цялата й фигура се излъчваше авторитет и непоколебима решителност.

Служителката, с която беше разговарял Бош, беше зад гишето и обслужваше някакъв гражданин. Без да чака покана, Уолинг пристъпи към нея, извади служебната си карта от джоба на жакета и хладно обяви:

— ФБР. Искам да говоря спешно с началника ви.

Служителката не се впечатли.

— Ще ви обърна внимание веднага щом…

— Вече ми обърна внимание, драга — прекъсна я Рейчъл. — Върви да го повикаш, иначе аз ще свърша тая работа! Не чу ли, че въпросът е спешен?

Гримасата на жената ясно показа, че никога не се е сблъсквала с подобна грубост, но тя все пак заряза гражданина на гишето и забърза към вратата в дъното.

Чакането продължи не повече от минута. Вратата се отвори и служителката отново се появи, следвана от мъж с бяла риза и кремава вратовръзка.

— Озбърн — представи се той на Рейчъл. — С какво мога да ви помогна?

— Да поговорим в кабинета ви. Въпросът е конфиденциален.

— Оттук, моля.

Посочи една врата след гишетата и натисна бутона За електрическо отключване. Бош и Уолинг го последваха в кабинета и го изчакаха да се настани зад бюрото, отрупано с прашни сувенири на „Доджърс“, сред които се виждаше неразопакован сандвич.

— Та за какво става въпрос? — попита Озбърн, след като още веднъж разгледа служебната карта, която му подаде Рейчъл.

— Господин Озбърн, аз съм служител на Тактическото разузнавателно бюро със седалище в Лос Анжелис — започна решително тя. — Убедена съм, че знаете за какво говоря. А това е детектив Хари Бош от Градската полиция на Лос Анджелис, с когото работим върху едно следствие от изключителна важност. От вашата служителка разбрахме, че в архивите ви се съхранява досие на лицето Робърт Фоксуърт, роден на трети ноември хиляда деветстотин седемдесет и първа година. За нас е от изключително важно значение да получим незабавен достъп до него.

Озбърн кимна, но това, което каза, изобщо не приличаше на съгласие.

— Разбирам. Но работата тук, в ОССБД, се подчинява на правилата, определени от Закона за защита на децата. Достъп до личните данни на нашите питомци могат да имат единствено лица, посочени от съда. За съжаление ръцете ми са…

— Робърт Фоксуърт вече не е малолетен — прекъсна го Рейчъл. — В момента той е на тридесет и четири години, а данните от досието му може би ще ни помогнат да предотвратим една от най-големите заплахи за града в последно време, включително спасяване на човешки живот!

— Разбирам, но и вие трябва да ме…

— Бъдете уверен, че и аз ви разбирам. Но ако не получим незабавен достъп до въпросното досие, има опасност за живота на определени хора. Не искате това да легне на вашата съвест, нали? Ние също. Следователно сме един екип. Ето какво ще ви предложа: ще прегледаме досието тук, в кабинета ви. А междувременно аз ще се обадя в службата и ще накарам колегите си да поискат съдебна заповед. Ще имам грижата тя да е тук до края на работния ден.

— Ами… В такъв случай трябва да изискам папката от архива.

— Тук ли се намира той?

— Да, в приземието.

— В такъв случай се обадете да донесат въпросното дело. За съжаление времето ни е малко.

— Почакайте тук. — Озбърн се изправи. — Лично ще сляза да го взема.

— Благодаря ви.

Озбърн излезе от кабинета, а Рейчъл и Бош се настаниха на столовете пред писалището.

— Да се надяваме, че няма да му дойде друг акъл — усмихна се тя.

— Добра си — промърмори Бош с уважение. — Доскоро си мислех, че единствено дъщеря ми може да убеди зебрата да се откаже от ивиците си, но виждам, че и ти си същата.

— Ако работата стане, ще ме заведеш на още един обяд в „Уотър Грил“ — отсече тя.

— Добре, но при условие да не поръчваме сашими.

Озбърн се забави петнайсетина минути. Най-сетне се появи с папка с твърди корици, дебела поне три сантиметра. Уолинг стана и я взе от ръцете му. Бош също стана.

— Ще приключим максимално бързо, господин Озбърн. — Тя се усмихна. — Благодаря ви.

— Хей, чакайте! Нали щяхте да прегледате досието тук?

Рейчъл вече вървеше към вратата.

— Не разполагаме с време, господин Озбърн. Трябва да тръгваме. Утре сутринта ще си получите папката.

И излезе, следвана от Бош.

— А съдебната заповед? — извика Озбърн, но никой не му обърна внимание.

Рейчъл кимна на служителката, която покорно натисна бутона за отваряне на вратата. Бош продължаваше да върви на две крачки след нея, възхитен от увереното й поведение.

— Има ли наблизо някой „Старбъкс“, където да прегледаме тези неща на спокойствие? — попита Рейчъл.

— „Старбъкс“ винаги е на две крачки — усмихна се Бош.

Тръгнаха по тротоара и скоро стигнаха до малка закусвалня с вътрешен бар и две-три високи столчета пред него. Бош поръча две кафета на човека зад тезгяха. Рейчъл се настани на един стол и отвори папката.

Докато дойдат кафетата, тя вече го беше изпреварила с една страница. Той седна до нея и започна да чете документите, които вече беше прегледала. Работеха съсредоточено, без дори да докоснат кафетата — те бяха просто пропуск до временното им работно място.

Най-отгоре в папката лежеше копие от акта за раждане на Фоксуърт. Беше се появил на бял свят в болницата „Куин ъф Ейнджълс“. Според приложените данни майката се казваше Розмари Фоксуърт, дата на раждане 21.06.54, място на раждане Филаделфия. Бащата беше неизвестен, а постоянният адрес на Розмари беше апартамент в жилищен блок на авеню „Орчид“ в Холивуд. Бош напрегна паметта си. Днес на този адрес се намираше модерният център „Кодак“ — част от плана за съвременно строителство и обновяване на Холивуд, лъскава сграда от мрамор, стъкло и с червени пътеки, която едва ли имаше нещо общо със сбутания квартал от 70-те, населяван от хипита и безделници.

В акта беше отбелязано името на лекаря, акуширал при раждането, плюс това на един социален работник.

Бош механично започна да пресмята. Розмари бе родила сина си на седемнадесет, от неизвестен баща. Името на социалния работник в документа означаваше, че раждането е за сметка на общинските служби за социално подпомагане, а адресът на родилката едва ли е подходящ за отглеждането на новородения Робърт.

Всичко това започна да се подрежда в главата му като моментална снимка. Предполагаше, че Розмари е избягала от родната си Филаделфия в бленувания Холивуд. Живяла е в апартамент с няколко съквартирантки и най-вероятно се е прехранвала с проституция. Почти сигурно бе употребявала и наркотици. А общината беше поела грижата за детето веднага след раждането.

Рейчъл продължаваше да му прехвърля документите, които очертаваха една тъжна съдба. На двегодишна възраст Робърт Фоксуърт бе приет в системата на ОССБД. През следващите шестнадесет години от живота си бе живял в различни сиропиталища и жилища на осиновители. Бош отбеляза, че е прекарал няколко години и в Младежки дом „Макларън“ в Ел Монте, — той самият беше живял там в детството си.

Папката съдържаше цял куп психологически тестове. Фоксуърт бе подлаган на тях по няколко пъти годишно — обикновено след напускането на поредните си осиновители. Всичко това очертаваше един тъжен и напълно разбит живот. Тъжен, но не и необичаен. Обикновената история на дете, лишено от единствения си родител и третирано зле от институцията, поела грижите за него. През целия си живот Фоксуърт бе прескачал от място на място, без истински дом, без семейство. Вероятно изобщо не бе разбрал какво значи да си обичан.

Документите пред очите на Бош пробудиха спомените му. Той беше минал през същата система, но две десетилетия преди Фоксуърт. Със съответните белези, разбира се, но в сравнение с пораженията върху този младеж неговите бяха нищо.

Следващият документ, който му даде Рейчъл, се оказа смъртният акт на Розмари Фоксуърт. Беше починала на 5 март 1986 г. от усложнения, настъпили вследствие на злоупотреба с наркотици и хепатит С в напреднала фаза. Смъртта я беше настигнала в отделението за затворници на Общинския медицински център. Бош пресметна, че по онова време Фоксуърт е бил на четиринадесет години.

— Аха, ето! — промърмори Рейчъл.

— Какво?

— Най-дългият му престой при осиновители е бил в Ехо Парк. В дома на Харлан и Джанет Саксън.

— Адрес?

— Фигероа Лейн 710. Живял е там от осемдесет и трета до осемдесет и седма, почти пълни четири години. По всяка вероятност ги е харесвал, а и те него.

Бош се наведе да надзърне в документа пред нея и каза:

— Спрели са го с разчленените тела на Фигероа Терас — само на две пресечки оттам. Ако го бяха проследили само още минута-две, щяха да стигнат до адреса.

— Ако действително е отивал там.

— Няма къде другаде.

Тя му подаде листа и зачете следващия. Но Бош слезе от столчето и се отдалечи. Не искаше да чете повече. Най-после беше открил връзката с Ехо Парк. Вече беше време за действие.

— Хари — повика го Рейчъл. — В тези психологически заключения се споменава за някакви гадости, които е дрънкал като тийнейджър.

— Какви гадости?

— Натрупал е много гняв към жените. Най-вече към младите жени с леко поведение. Проститутки и наркозависими. Досещаш ли се до какво е довело всичко това?

— Не. Ти ми кажи.

— Убивал е майка си. Отново и отново, виждал я е във всяка своя жертва. Включително и в онази, която е отвлякъл снощи. За него всички те са двойници на майка му. А той иска да я убие, защото го е изоставила. Като ликвидира тези млади жени, той го прави с убеждението, че им пречи да дават живот на други сирачета като него.

— Добра работа по специалността. — Бош я погледна с уважение. — Ако разполагаме с време, положително ще стигнеш до сърцевината на всичко това. Но тя не го е зарязала, а са й го отнели.

— Това няма значение. Изоставянето е факт. Държавата не е имала друг избор, защото става въпрос за детето на проститутка, която употребява наркотици и всичко останало. На практика тя го изоставя, защото е негодна да изпълнява майчиния си дълг. Оттам нататък го поема една дълбоко порочна обществена институция, която той напуска в момента, в който става относително самостоятелен. Но дълбоко в себе си продължава да се чувства изоставен.

Бош бавно кимна. Рейчъл вероятно имаше право, но ситуацията го караше да се чувства зле. Беше твърде интимна, твърде добре позната, твърде близо до пътя, който беше извървял. С изключение на няколко дребни отклонения, той и Фоксуърт бяха вървели по един и същи път. С тази разлика, че Фоксуърт е бил обзет от демоничното желание постоянно да убива собствената си майка, докато той самият — според мнението на един полицейски психиатър — цял живот щеше да се опитва да разкрие убийството на своята.

— Какво има?

Той бавно вдигна глава. Все още не й беше разказал тъжната история на собствения си живот. Вероятно защото не желаеше да се превърне в обект на професионалните й възможности.

— Нищо. Просто си мисля.

— Приличаш на човек, който току-що е срещнал призрак — каза тя.

Той само сви рамене.

Уолинг събра документите, затвори папката и най-после посегна към кафето.

— И сега какво?

Бош дълго я гледа, преди да отговори.

— Ехо Парк.

— Ще ти трябват подкрепления.

— Първо ще ида да хвърля едно око, а след това ще извикам подкрепления.

— В такъв случай идвам с теб — отсече тя.