Майкъл Конъли
Ехо парк (26)

25

От гледна точка на силите на реда Рейнард Уейтс беше абсолютно необичаен заподозрян в убийство. Когато бе спряла микробуса му в Ехо Парк, полицията на Лос Анжелис на практика бе заловила един убиец, когото изобщо не беше търсила. Нито една дирекция или отдел нямаше представа за него, нямаше досие или компютърен файл. ФБР не му бе изготвило профил, никъде нямаше биографични данни за човек с неговите наклонности. Просто попадат на един убиец и започват да го разследват от нулата.

Всичко това най-много важеше за детектив Фреди Оливас и партньора му Тед Колбърт. Те бяха поели един случай с толкова голяма инерция и обществена значимост, че буквално бяха засмукани от него. Единствената им възможност бе да вървят с бързи крачки напред, към повдигането на официално обвинение. Нямаше време за спокоен размисъл, нямаше време за повторно оглеждане на фактите. Уейтс бе арестуван с чували, пълни с разчленените трупове на две жени. Доказателствата бяха толкова ужасни и толкова недвусмислени, че никой не си бе направил труда да проучи кого всъщност са арестували, какво го е накарало да превозва отвратителния си товар в точно определен час от денонощието в точно определен район.

Поради тези причини следствието не съдържаше почти нищо, което да е от полза за Бош. В папката бяха събрани предимно рапорти на следствените органи, в които се описваха усилията за идентифициране на жертвите и комплектоването на физическите доказателства в удобен за прокуратурата формат.

Допълнителната информация за личността на Уейтс се изчерпваше с минимални лични данни, предоставени от самия него или извадени от публичните регистри. На практика Оливас и Колбърт не знаеха почти нищо за обвиняемия, но това, с което разполагаха, им беше напълно достатъчно.

Бош изчете следственото дело за двайсетина минути, а когато приключи, в бележника му имаше отметки, които заемаха само половин страница. Беше се опитал да изгради опростена схема, засягаща предишните арести и освобождавания на заподозрения, при които той използва две имена — Рейнард Уейтс и Робърт Саксън.

30.04.92 — В Холивуд е убит Даниъл Фицпатрик.

18.05.92 — Арестуван е Рейнард Уейтс, днр 03.11.71, лична карта издадена в Холивуд

01.02.93 — Арестуван за незаконно проникване е Робърт Саксън, днр 03.11.75

— Идентифициран чрез пръстови отпечатъци като Рейнард Уейтс, днр 03.11.71

09.09.93 — В Холивуд е отвлечена Мари Жесто.

11.05.06 — На Ехо Парк ? 187 е арестуван Рейнард Уейтс, днр 03.11.71

Бош загледа замислено записките си. Две неща в тях заслужаваха внимание. По всичко личеше, че Уейтс е получил свидетелство за правоуправление, след като е навършил двадесет години. Независимо с кое име се представяше, той посочваше една и съща дата на раждане, с изключение на годината. 1975 очевидно бе използвана в опит да мине за непълнолетен, но в останалите случаи винаги се посочваше 1971 г. Това беше обичайна практика на хората, които сменят самоличността си: новото име се прикача към действителните данни с оглед да се избегне евентуалното объркване или забравяне — най-вече при полицейска проверка.

От направените през седмицата проверки Бош вече знаеше, че в регистрите на община Лос Анжелис не съществува акт за раждане с дата 03.11, нито на Рейнард Уейтс, нито на Робърт Саксън. Изводът, направен от него и Киз Райдър, беше логичен — и двете имена бяха фалшиви. Но в момента започваше да си мисли, че датата 03.11.71 може би не е измислена. Може би Уейтс — или лицето, което се криеше зад това име — все пак бе запазил истинската си рождена дата.

Насочи вниманието си към един друг интригуващ факт: между убийството на Даниъл Фицпатрик и датата на издаване на шофьорската книжка на Уейтс имаше по-малко от месец. Към него прибави справката, според която той бе подал молба за тази книжка, след като е навършил двадесет. Това беше малко вероятно в град като Лос Анжелис, където автомобилът е почти единственото средство за придвижване. Едва ли едно младо момче ще чака да навърши двадесет, за да си извади книжка. Това беше още една индикация, че истинското име на този човек не е Рейнард Уейтс.

Бош се остави на вътрешното си чувство. Усети приближаването на истината по начина, по който сърфистът усеща подходящата вълна — всичките му сетива Доловиха раждането на една нова самоличност. Осемнадесет дни след като е убил Даниъл Фицпатрик под Прикритието на гражданските бунтове, извършителят спокойно отива в Областната автомобилна инспекция и подава молба за издаване на шофьорска книжка. Във въпросната молба се представя като Рейнард Уейтс, роден на трети ноември 1971 година. По закон молбата трябва да бъде придружена от акт за раждане — документ, който се вади лесно, ако човек знае към кого да се обърне. Както в Холивуд, така и в Лос Анжелис. Издаването на фалшив акт за раждане в тези общини е лесна, почти лишена от риск задача.

Бош беше убеден, че между убийството на Фицпатрик и смяната на самоличността има връзка. Причинно-следствена връзка. Нещо около убийството бе принудило извършителя да потърси смяна на самоличността си. Проличаваше особено ясно при признанията на Рейнард Уейтс, който категорично твърдеше, че е извършил убийството на Фицпатрик за удоволствие, че е осъществил една своя отдавнашна мечта. Още по-категорично бе твърдението му, че изборът на Фицпатрик е абсолютно случаен, плод на моментните обстоятелства.

Но ако това бе истина и убиецът действително беше действал импулсивно, защо тогава предприемаше бързи стъпки за промяна на самоличността си? Само осемнадесет дни след убийството си бе извадил фалшив акт за раждане, на базата на който му бе издаден документ за управление на МПС. И се бе родил Рейнард Уейтс.

Бош си даваше сметка за противоречията в тези разсъждения. Ако убийството на Фицпатрик действително бе извършено по начина, по който го описваше Уейтс, нямаше никакви причини за спешната промяна на самоличността. Но факторът време противоречеше на тази теза: подаването на заявление за шофьорска книжка бе само осемнадесет дни след убийството. Изводът беше, че между тези две събития наистина съществува връзка. Фицпатрик не беше случайна жертва. Възможно бе дори да е поддържал някакви отношения с убиеца и именно това да е била причината за смяната на самоличността.

Бош стана и отнесе празната бутилка в кухнята, реши, че две бири са му достатъчни. Мозъкът му трябваше да остане бистър. Върна се в хола и пусна уредбата. „Оттенъци в синьо“ — едно изпълнение, което винаги го изпълваше с енергия.

Седна на масата и разтвори работния дневник по случая Фицпатрик. Партньорката му вече го беше преглеждала, но тогава задачата им беше да се подготвят за самопризнанието на Уейтс, а не да търсят скрита връзка между отделните събития.

Следствието беше дело на двама детективи, временно командировани към Отряда за борба с безредиците. Бяха свършили сравнително добра работа, без да проследяват кой знае колко мотиви — просто защото такива липсваха, а и по време на масови безредици хората прибягват до насилие без видими причини и без избор на жертвите.

Очевидци на убийството не бяха открити. Криминалистите не бяха намерили никакви веществени доказателства освен флакона със запалителна течност, който се бе оказал старателно избърсан. По-голямата част от документацията на Фицпатрик бе унищожена от огъня и водата, а остатъците бяха струпани в два кашона и забравени. Още от самото начало на следствието ставаше ясно, че извършителят няма да бъде открит. По тази причина то беше претупано надве-натри и изпратено в архива.

Работният дневник беше толкова тънък, че Бош го отначало докрай за по-малко от двадесет минути. Не си водеше бележки, защото не откри нищо, което да заслужава вниманието му. Почувства, че вълната започва да спада и напредъкът му по гребена й скоро ще приключи.

Помисли си, че ще е най-добре да си отвори още една бира, а прегледа на документите да отложи за сутринта. В същия момент входната врата се отвори и на прага застана Рейчъл Уолинг. В ръката й се поклащаше торбичка с китайска храна. Бош събра разпръснатите документи в един ъгъл на масата, за да могат да вечерят. Рейчъл донесе чинии и започна да отваря кутиите, а той отиде да вземе последните две бири от хладилника.

Бош й разказа с какво се е занимавал през деня. Рейчъл реагира сдържано на знаците, които беше открил в гората, но прие безрезервно заключението му, че убиецът е сменил самоличността си веднага след ликвидирането на Фицпатрик. Подобно отношение прояви и към тезата, че не знаят името му, но разполагат с истинската му рождена дата.

— В такъв случай май трябва да прегледам онези неща там — промърмори Бош и махна към двата кашона на пода.

Тя се наведе, за да ги види.

— Какво има вътре?

— Предимно разписки за заложени вещи. Това е останало след пожара. Всичките са били здравата на-мокрени. Просто са ги хвърлили в тези кашони и са забравили за тях. Никой не си е направил труда да ги прегледа.

— С това ли ще си запълваме времето тази вечер, Хари?

Той се усмихна и кимна.

След вечеря решиха всеки да се заеме с по един кашон. Бош благоразумно предложи да ги отворят на верандата, защото от тях със сигурност щеше да мирише на мухъл. Изтегли ги навън и отиде да вземе два празни кашона от гаража. След което се заловиха за работа.

Върху кашона на Бош беше залепена картичка с надпис ГЛАВНА КАРТОТЕКА. Той отвори капака и сбърчи нос от миризмата. В кашона имаше купчина розови квитанции за заложени вещи, нахвърляни небрежно, сякаш с лопата.

Почти всички бяха силно повредени от влагата: слепени една за друга, с размазани от водата вписвания. Кратък поглед към кашона на Рейчъл му беше достатъчен, за да разбере, че и при нея състоянието е същото.

— Лоша работа, Хари.

— Знам. Направи каквото можеш. Това може да се окаже последната ни надежда.

Единственият начин да се започне беше просто да се бръкне в купчината. Бош извади две шепи разписки, пусна ги в скута си и започна да ги преглежда, опитваше се да разчете името, адреса или рождената дата на човека, заложил някаква вещ в магазина на Фицпатрик. Преди да пусне съответната разписка в празния кашон от другата си страна, я маркираше с червения молив, който бе извадил от чекмеджето на масата.

Така изтече половин час. Работеха мълчаливо, без да разговарят. После иззвъня телефонът в кухнята. В първия момент Бош реши да не вдига, но после му хрумна, че може би го търсят от Хонконг, и тръгна към отворената врата.

— Нямах представа, че имаш домашен телефон-Подхвърли зад гърба му Уолинг.

— Малко хора знаят това — отвърна той през рамо.

Вдигна слушалката на осмото позвъняване. Не беше дъщеря му, а Ейбъл Прат.

— Проверка — обясни той. — Ако вдигнеш домашния си телефон, значи наистина си си у дома.

— Да не би да съм под домашен арест? — раздразнено изръмжа Бош.

— Не, Хари. Просто се безпокоя за теб.

— Виж какво, аз няма да те издъня! Но на разположение не означава да си стоя у дома двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата! Имай предвид, че специално съм проверил това в профсъюза!

— Знам, знам. Но това не означава и да правиш успоредни разследвания, нали?

— Ясно, разбрах.

— Какво правиш в момента?

— Седя си на верандата и си пия бирата с една приятелка. Имаш ли нещо против, шефе?

— Познавам ли я?

— Съмнявам се. Тя не обича ченгетата.

Прат се разсмя, очевидно облекчен от факта, че го е заварил у дома.

— В такъв случай върви при приятелката си, Хари. Прекарай си добре.

— Сигурно ще успея, стига да не е проклетият телефон — промърмори Бош. — Утре ще се обадя.

— Добре, лека нощ.

Бош остави слушалката, провери хладилника за някоя забравена бира и излезе на верандата с празни ръце. Рейчъл го чакаше с широка усмивка — държеше картонче, към което беше прикачена розова разписка.

— Открих го!

Бош взе картончето и се върна в кухнята, защото лампата там беше по-силна. Най-напред прочете картончето. Мастилото беше доста размазано, но думите все пак личаха.

Недоволен клиент 12.02.92 г.

Клиентът се оплаква, че заложената му вещ е била продадена преди 90-дневния срок на залога. Показах му разписката, за да се увери, че всичко е извършено в срок. Клиентът възрази, че 90-те дни не трябва да включват съботите и неделите.

После изруга и затръшна вратата.

ДГФ

На прикрепената към картончето розова разписка беше изписано името Робърт Фоксуърт, роден на 3.11.71, живущ на улица „Фонтейн“ в Холивуд. Вещта, заложена на 8 октомври 1991 г., беше описана като „медальон — семейно бижу“, за който Фоксуърт беше получил осемдесет долара. В долния десен ъгъл на разписката имаше разграфена зона за пръстови отпечатъци. Върху нея личеше някакво тъмно петно, вероятно отпечатък, но мастилото беше избеляло от влагата.

— Датата на раждане съвпада — каза Рейчъл. — Името също се връзва, дори по два начина.

— В смисъл?

— В смисъл, че вече е използвал името Робърт, представяйки се като Робърт Саксън, а във фамилията Фоксуърт виждаме вездесъщата лисица^[1], която се появява и в името Рейнард. На практика именно от това име се ражда всичко. Ако истинското му име е Фоксу, родителите му може би са му разказвали приказки за лисицата Рейнард.

— Ако истинското му име е Фоксуърт — замислено повтори Бош. — А може би току-що се натъкнахме на поредния псевдоним…

— Възможно е. Но във всички случаи това е нещо ново.

Бош кимна. Тя беше права. Най-сетне имаха нова писта за разследване. Измъкна телефона от джоба си и промърмори:

— Ще пусна името в компютъра, за да видим какво ще излезе.

Набра номера на централния диспечерски пункт и помоли дежурния да направи проверка на името и рождената дата, изписани върху разписката. Минута по-късно бе установено, че срещу тях няма нищо, включително отметка за издаване на свидетелство за правоуправление. Бош благодари, прекъсна връзката и поклати глава:

— Нищо. Дори книжка няма.

— Още по-добре. Днес Робърт Фоксуърт би трябвало да е навършил тридесет и пет. Липсата на информация за него и неиздаването на никакви документи на негово име говори за две неща: той или е мъртъв, или се е превърнал в някой друг.

— В Рейнард Уейтс.

Тя кимна.

— Май прекалено много съм разчитал на адресната регистрация в Ехо Парк — промърмори Бош.

— Може би не. Има ли начин да се направи проверка на невалидните шофьорски книжки в този щат? По всяка вероятност Робърт Фоксуърт си е извадил такава книжка още през хиляда деветстотин осемдесет и седма, когато е навършил шестнадесет. А след смяната на самоличността срокът на тази книжка е изтекъл.

Бош се замисли. Законът за прибавяне на пръстови отпечатъци към документите за самоличност, включително шофьорските книжки, беше приет някъде в началото на деветдесетте. Ако Фоксуърт си бе извадил книжка в края на осемдесетте, свързването му със самоличността на Рейнард Уейтс щеше да е невъзможно.

— Мога да проверя това утре — каза той. — Няма как да изискам подобни сведения по телефона.

— И друго можеш да провериш утре. Нали помниш онзи груб психологически профил, за който говорихме снощи? Казах, че ранните престъпления не са обикновени нарушения, защото той е стигнал до тях постепенно.

— Имаш предвид нарушения като непълнолетен?

— Да. Може би ще успееш да откриеш досие на Робърт Фоксуърт, ако това е истинското му име. Но и него не можеш да изискаш по телефона.

Това беше вярно. Според закона досиетата на непълнолетните закононарушители се засекретяваха в момента, в който те станат пълнолетни. Следователно дадено име може и да не излезе на полицейския компютър, въпреки че собственикът му е имал полицейско досие. И в този случай, както при информацията за шофьорската книжка, Бош трябваше да изчака до следващата сутрин, за да поиска информация от Отдела за борба с престъпленията при непълнолетните.

— Не, това няма да ни помогне — внезапно въздъхна той, усетил как надеждите му се изпаряват. — Отпечатъците на Рейнард Уейтс би трябвало да съвпаднат с тези на Робърт Фоксуърт в случай, че последният е регистриран в полицията. Досието му може да е засекретено, но отпечатъците остават в системата.

— Може би. Става въпрос за две отделни системи, за две бюрократични машини. Съгласуването между тях невинаги е на висота.

И това беше вярно, но звучеше по-скоро като благопожелание. Много по-голяма беше вероятността Робърт Фоксуърт изобщо да не е регистриран като непълнолетен престъпник. Бош започваше да си мисли, че това име е просто още едно в поредицата фалшиви самоличности.

— Какво мислиш за този семеен медальон, който е заложил? — направи опит да смени темата Рейчъл.

— Нямам представа.

— Интересен е фактът, че е пожелал да си го откупи. Това ме кара да си мисля, че не е бил краден. Може би наистина е бил притежание на член на семейството му и това е била причината да си го потърси.

— Е, това обяснява ругатните и затръшването на вратата.

Тя кимна.

Бош се прозя и изведнъж усети колко е уморен. Цял ден се беше напрягал, за да стигне до това име и всичките неясноти около него. Разследването започваше да го обърква.

— Да спрем дотук и да изпием по още една бира, Хари — разгада чувствата му Рейчъл.

— Не знам какъв напредък сме отбелязали, но за бирата нямам нищо против. Само че има един малък проблем…

— Какъв?

— Бирата свърши.

— Какво? Каниш ме на гости, за да свърша мръсната работа по един безкрайно заплетен случай, и ми предлагаш една-единствена бира?! Какво става с теб, Хари? В такъв случай дай малко вино!

Бош поклати глава.

— Нямам. Отивам да купя.

— Идеално. Аз пък отивам в спалнята. Ще те чакам там.

— В такъв случай ще побързам.

— Вземи червено, става ли?

— Дадено.

Бош излезе. Колата му беше паркирана на алеята, за да остави навеса на разположение на Рейчъл. Щом отвори портичката, той забеляза сребрист автомобил с висока проходимост, паркиран две къщи по-нататък. Направи му впечатление, тъй като там, на броени метри от острия завой на алеята, паркирането беше забранено.

Миг по-късно джипът изрева и рязко потегли, без да включва светлините си. Задницата му леко поднесе на завоя.

Бош изтича към колата си, завъртя стартерния ключ и се понесе след него. Караше с максималната допустима скорост. След две минути изскочи на стопа пред четирите ленти на Мълхоланд Драйв. От джипа нямаше и следа.

— Мамка му!

Остана на пресечката достатъчно дълго, за да обмисли какво означава появата на този автомобил в близост до къщата му. Можеше да означава две неща: обикновено съвпадение или нарочно наблюдение. Включи на скорост и пое наляво по Мълхоланд, като спазваше ограниченията на скоростта. Целта му беше един магазин за спиртни напитки в Кауенга, близо до Ланкършим. През цялото време поглеждаше в огледалото за обратно виждане, но след него нямаше никой.