Майкъл Конъли
Ехо парк (24)

23

Бош подкара по Хил Стрийт и зави на-ляво по Сизар Чавес, която скоро се вля в булевард Сънсет. Този маршрут не можеше да го изведе никъде другаде освен в Ехо Парк. Разбира се, той не очакваше да види Рейнард Уейтс на пешеходната пътека или пред вратата на някой имиграционен център или клиника, но инстинктът му нашепваше, че Ехо Парк продължава да е в играта. Затова навлизаше все по-навътре в квартала, опитваше се да попие атмосферата му. Беше сигурен в едно: че Уейтс е бил арестуван на път за съвсем конкретно място, което се намира някъде тук, в района на Ехо Парк. И беше твърдо решен да открие това място.

Спря на забранено близо до Куинтеро Стрийт, слезе от колата и тръгна към павилиончето за продажба на рибни продукти с помпозното наименование „Пескадо Мохадо Грил“. Поръча „скариди по дяволски“ и докато чакаше, показа снимката на Уейтс на продавача и няколкото жени на опашката. Получи очакваното поклащане на глави, придружено от кратки коментари на испански, взе си чинията със силно препържени морски дарове и светкавично я опразни.

След като се нахрани, потегли към дома си, с намерението да смени официалния костюм с джинси и тениска. Няколко минути по-късно подкара по стръмния път към Бийчуд Кениън. Паркингът под Сънсет Ранч се оказа абсолютно пуст и той неволно се запита дали след вчерашните събития хората не са започнали да отбягват този район. Слезе от колата, извади от багажника навито десетметрово въже и тръгна по пътеката, по която преди броени часове бе вървял след Рейнард Уейтс.

Но едва направи няколко крачки и телефонът му започна да вибрира. Той спря, извади го от джоба си и погледна екранчето. Беше някогашният му партньор Джери Едгар, на когото преди известно време беше оставил съобщение.

— Как е Киз?

— Държи се. Защо не отскочиш да я видиш? Вчера дори не се обади.

— Бях зает. Но днес непременно ще намеря време да отскоча до болницата. Ти ще ходиш ли?

— Сигурно. Звънни ми, преди да тръгнеш. Може би ще се срещнем там. Но аз те търсих да ти съобщя две новини. Първата е, че изровеният труп в Бийчуд е на Мари Жесто.

Едгар замълча за момент, после тихо попита:

— Свърза ли се с родителите й?

— Още не. Дан продава трактори и го няма по цял ден. Ще им се обадя довечера, когато и двамата са си у дома.

— И аз бих постъпил така — промърмори Едгар. — Казвай и втората новина, Хари. В отсрещната килия ме чака един мръсник, когото трябва да пречупя. Става въпрос за разследване на изнасилване, последвано от убийство.

— Извинявай за прекъсването, но доколкото си спомням, се обади ти, а не аз.

— Помислих си, че е нещо важно.

— Наистина е важно. Мисля, че онова вписване във Формуляр 51 ще се окаже фалшиво. И когато нещата се изяснят, ние с теб ще сме чисти.

Този път отговорът на партньора му долетя незабавно.

— Какво?! — извика той. — Значи Уейтс изобщо не ни е звънял?

— Точно така.

— Как тогава е било регистрирано проклетото обаждане?

— Някой го е добавил най-отдолу, при това съвсем наскоро. Някой, който се опитва да се ебава с мен.

— Мамка му! — извика Едгар. В гнева му се долавяше и облекчение. — Знаеш ли, че не мога да спя, откакто ми каза за тоя пропуск? Защото не са се ебавали само с теб, а и с мен!

— Точно затова ти се обадих. Още не съм напълно сигурен, но по всичко личи, че е станало точно това. Ще те информирам веднага след като изясня нещата. А сега върви да заковеш твоя мръсник.

— Хари! — доволно изкрещя в мембраната Едгар. — След тази добра новина направо ще му видя сметката на това копеле!

— Радвам се да го чуя. Обади се, преди да тръгнеш за Киз.

— Дадено.

Но Бош добре съзнаваше, че това едва ли ще се случи. Едгар нямаше да отиде в болницата, особено пък ако наистина бе ангажиран с важно разследване. Прибра телефона в джоба си и се огледа. По околните дървета не се виждаше нищо, което да прилича на нарочно поставени маркери. Но ясно очертаната пътека отвъд паркинга правеше излишни триковете от приказката за Хензел и Гретел. Ако имаше маркери, те най-вероятно щяха да са поставени по-надолу, оттатък калното свлачище.

Скоро стигна до ямата, уви въжето около дебелия дънер на дъба и се спусна без особени затруднения. Остави въжето да виси и пое по краткия път към полянката, превърнала се в лобно място на Мари Жесто. По дърветата нямаше нищо, което да прилича на специално оставен знак. Или поне той не забеляза такова. Когато наближи полянката, започна да оглежда всяко дърво поотделно, търсеше следи от нож или някакви други белези.

Скоро се озова на няколко крачки от гроба, все така без да забележи нищо подозрително. Започна да го обзема разочарование. До този момент не беше открил нищо в подкрепа на теорията, която беше развил пред Рейчъл Уолинг. Но продължаваше да е уверен в нейната правота и отказа да приеме липсата на указателни знаци. В същото време не можеше да изключи евентуалното им заличаване от многобройната армия следователи и служебни лица, която беше действала тук вчера.

Отказваше обаче да признае поражението си. Обърна се и тръгна по обратния път. Стигна подножието на стръмния наклон, обърна се и застина, опитваше се да обхване и анализира всичко, което се беше разкрило пред погледа на Уейтс. Макар и за пръв път тук, той без колебание бе поел в правилната посока.

„Как успя да го направи?“

Очите му внимателно опипваха околността. Остана неподвижен цели пет минути — и намери отговора.

Огромен евкалипт маркираше средата на разстоянието до гроба. Стволът му се раздвояваше малко над земята, а двойното стебло се издигаше поне петнадесетина метра над върховете на околните дървета. Пречупен клон се беше заклещил в чатала и придаваше на огромното дърво формата на обърната буква А. Това беше абсолютно ясен знак за всеки, който знае какво точно да търси.

Убеден, че е открил първия скрит знак за Уейтс, Бош бързо тръгна към евкалипта. Изправи се под короната и отново се извърна с лице към гроба. Този път огледът му беше по-бавен и по-внимателен. В резултат забеляза нещо, което можеше да се види само от разстояние.

Пое дъх и бавно тръгна към един млад калифорнийски дъб. Това, което му беше направило впечатление отдалеч, беше нарушената симетрия на короната. Един от долните клони липсваше. Спря под него и погледна нагоре. Назъбеният край на десетсантиметрово чуканче стърчеше от ствола на около два метра над главата му. Той се покатери нагоре и го разгледа отблизо. Оказа се, че клонът не е счупен случайно. Някой го беше прерязал отгоре, а след това го беше откършил. Без да е специалист, Бош стигна до заключението, че интервенцията е сравнително скорошна. Оголената дървесина имаше светъл цвят, без гъбички или прерастване, характерни за старите счупвания.

Слезе на земята и се зае с оглед на околните шубраци. Но счупеният клон не се виждаше никъде. Очевидно беше махнат оттук, за да не привлича внимание. За него това беше ясен сигнал, че някой е прибягнал до триковете на Хензел и Гретел, за да посочи пътя на Уейтс.

Обърна се и насочи вниманието си към полянката. Намираше се на двайсетина метра от гроба и това му Позволи да засече последния маркер сравнително лесно. Беше гнездо на голяма птица — вероятно ястреб, сгушено между високите клони на вековния дъб, който хвърляше плътна сянка над дупката.

Насочи се натам, спря под дървото и вдигна глава. Лентата за коса я нямаше на клона, вероятно бе прибрана от криминалистите. Гнездото изобщо не се виждаше. Оливас беше планирал нещата с изключително внимание — бе поставил маркери, които да се виждат само отдалеч. Придружителите на Уейтс нямаха причини да подозират каквото и да било, докато самият той бе имал възможност за максимално добра ориентация.

Бош сведе поглед към дупката в краката си и си спомни, че вчера бе забелязал по земята някакви следи, но беше решил, че са от диви зверове. Сега вече знаеше, че са били резултат от предварително разкопаване на мястото. Оливас бе идвал тук преди организирането на следствения експеримент. Маркирал беше пътя и се бе уверил, че гробът е там, където трябва. Или бе разполагал с подробно описание на мястото, или беше доведен тук от истинския убиец.

Изтекоха няколко секунди в напрегнат размисъл, преди да си даде сметка, че чува гласове. Двама души — разговаряха и явно се приближаваха. Стъпките им се чуваха все по-ясно. Идваха от същата посока, от която беше дошъл и той.

Прекоси полянката с няколко скока и се скри зад дебелия дъб. След секунди мъжете слязоха на полянката.

— Ето тук — рече единият. — Тук е лежала цели тринадесет години.

— Стига бе! Да му настръхне косата на човек!

Бош не посмя да надзърне иззад дебелия ствол. Нямаше никакво желание да го засекат, независимо дали мъжете бяха репортери, полицаи или обикновени туристи.

Новодошлите останаха още известно време на полянката, разменяха си незначителни реплики. За щастие никой от тях не погледна към дебелия ствол, зад който се криеше Бош. Накрая единият смени темата, явно решил, че е крайно време да сложат точка на празните приказки.

— Окей, давай да свършим работата и да се махаме.

След тези думи се обърнаха и тръгнаха по обратния път. Бош предпазливо надникна иззад дървото и успя да ги зърне миг преди да се скрият в храстите. Единият беше Осейни, а другият най-вероятно негов колега от ОУО. Бош им даде аванс от минута-две, след което изскочи иззад дъба и зае позиция зад стария евкалипт. Колегите му от ОУО се насочиха към почти отвесния кален склон — най-голямото препятствие по пътя към лобното място на Жесто. Движеха се спокойно и вдигаха толкова шум, че Бош се възползва от това и смени наблюдателния си пункт с едно дърво непосредствено срещу калната яма. Те спряха в основата на склона и се заловиха с някакви измервания. В земята беше забита стълба, почти на същото място като онази вчера. Явно работата им беше свързана с приключването на рапорта по инцидента. В момента правеха онези измервания, които преди двадесет и четири часа им се бяха сторили несъществени. Но днес, с оглед политическите фигури, свързани с оперативния експеримент, нещата изглеждаха различно.

Партньорът на Осейни остана долу, а самият той се качи по стълбата, измъкна рулетка и се залови за работа. Диктуваше измерените цифри на човека долу и той прилежно ги записваше в бележника си. Явно ставаше въпрос за физическа проверка на показанията, Дадени от участниците в инцидента. Но за какво би им послужила тя?

Телефонът в джоба му започна да вибрира. Той го измъкна и натисна бутона за отклоняване на разговора. Миг преди екранчето да угасне, върху него се изписаха цифрите 485 — кодът на центъра „Паркър“.

След секунди откъм ямата се разнесе накъсан звън. Осейни свали телефона от колана си, послуша известно време, после вдигна глава и се огледа. Бош побърза да скрие главата си зад дървото.

— Не, лейтенант, не се вижда никъде — долетя гласът на агента. — Колата му е на паркинга, но него го няма. Околността е абсолютно пуста.

Разговорът продължи още минута-две, после Осейни и колегата му продължиха работата си. Скоро измерванията приключиха.

Партньорът на Осейни се изкатери по стълбата и двамата заедно я издърпаха горе. И точно тогава Осейни забеляза въжето, провиснало от близкия дъб, пусна стълбата и тръгна натам. Издърпа го и започна да го навива. Очите му отново започнаха да опипват околността и Бош се спотаи.

След минута вече ги нямаше. Шумът от крачките им и потракването на стълбата бързо заглъхнаха нагоре по пътеката. Бош изчака известно време и започна да се катери, като се държеше за плъзгавите коренища.

Когато стигна до паркинга, Осейни и партньора му вече ги нямаше. Бош включи телефона си и изчака включването на мобилния предавател. Искаше да провери дали има съобщение от онзи, който го беше потърсил от центъра. Телефонът веднага завибрира и на екрана се изписа един от номерата на отдел „Неразкрити престъпления“.

— Ало?

— Къде си, Хари? — напрегнато попита Ейбъл Прат.

— Никъде. Защо питаш?

— Кажи ми къде си, по дяволите!

Нещо му нашепваше, че Прат прекрасно знае къде се намира.

— В Бийчуд Кениън — призна той с лека въздишка. — Какво има?

Прат замълча за миг, после избухна. Напрежението в гласа му отстъпи място на гнева.

— Случи се това, че ми се обади лейтенант Рандолф от ОУО. Според него един Форд-мустанг, регистриран на твое име, клечи на тамошния паркинг. Казах му, че това е много странно, тъй като Хари Бош е на разпореждане и би трябвало да си е у дома, на хиляди мили от всякакви разследвания, свързани с Бийчуд Кениън.

Бош напрегна ум да измисли някакво правдоподобно обяснение.

— Виж какво, нищо не разследвам, а търся нещо. Вчера съм си загубил персоналния медальон и дойдох да го търся.

— Какво?

— Чипът ми, Прат. Онзи от „Грабежи и убийства“. Сигурно ми е паднал от джоба, докато съм пълзял из калта. Открих липсата му едва снощи, след като се прибрах у дома.

Бръкна в джоба си и напипа баджа, който току-що бе обявил за изгубен — тежък къс метал във формата на чип за хазартни игри. От едната му страна беше изрисувана златна детективска значка, а на другата личеше карикатурният силует на детектив — с костюм, широкопола шапка, пищов в ръка и решително вирната брадичка — всичко това на фона на американското знаме. Наричаха го „персонален медальон“ или „чип“, бе заимствай от едновремешните специални части. Всеки командос бе получавал такъв със задължението да го носи навсякъде — един вид специален пропуск, показван най-често на колеги по съдба. Онзи, който не го носел, обикновено плащал цялата сметка в кръчмата. От доста години тази традиция беше жива и в дирекция „Грабежи и убийства“. Бош получи своя медальон в деня, в който се върна на работа.

— Майната му на медальона, Хари! — гневно повиши глас Прат. — Ще си купиш нов само за десетачка! Стой далеч от това разследване, моля те! Прибирай се и чакай на телефона. Ясно ли е?

— Ясно.

— Освен това криминалистите непременно щяха да ти намерят шибания медальон, ако наистина си го изгубил там! — добави началникът все така гневно. — Огледаха целия терен с металотърсач, нали търсеха гилзи!

— Уф, бях забравил — промърмори Бош.

— Поднасяш ли ме, Хари?

— Не, шефе. Наистина бях забравил. Дойдох да го потърся, защото нямаше какво да правя. Видях хората на Рандолф, ама реших да не им се обаждам. Не се сетих, че ще направят проверка на колата ми.

— Да, ама са я направили. И в резултат ми се обади оня Рандолф. Много добре знаеш, че не обичам такива издънки, Хари!

— Прибирам се у дома.

— Окей. И стой там.

Прат изключи телефона си, без да чака отговор. Бош затвори своя, подхвърли тежкия медальон във въздуха и подложи длан. Той падна със значката нагоре.

Бош поклати глава, пусна го в джоба си и тръгна към колата.