Майкъл Конъли
Ехо парк (18)

17

Бош влезе във фоайето на спешна помощ със служебната значка в ръка. Приведена над стола на прегърбен пациент, дежурната администраторка на приемното отделение бързо записваше данните му. Когато се приближи достатъчно, Бош видя, че човекът се е привел над ръката си — с неестествено извита китка.

— Къде е полицейската служителка, която докараха преди малко? — попита той, без да се извини за прекъсването.

— Нямам информация, сър — отвърна служителката. — Ако седнете и…

— Кой може да ми даде информация? Къде е дежурният лекар?

— При пациентката, сър. Ако го повикам да ви даде информация, кой ще се грижи за нея?

— Значи е жива?

— Засега не мога да…

Бош й обърна гръб и решително тръгна към двете врати в дъното на коридора. Натисна едно копче на стената и вратите се отвориха. Администраторката извика нещо след него, но той дори не се обърна. В шоковата зала имаше осем маси, отделени с подвижни паравани. В центъра имайте нещо като кабинет за лекарите и сестрите, в който постоянно влизаха и излизаха хора с бели престилки. Пред паравана вдясно стоеше единият от мъжете, който беше оказал първа помощ на Райдър.

— Как е тя? — викна Бош, докато тичаше към него.

— Държи се. Изгубила е много кръв, но…

И като видя с кого разговаря, млъкна.

— Не може да влизате тук, полицай. Отидете в чакалнята…

— Тя е мой партньор! Искам да зная какво е състоянието й.

— В момента с нея се занимава един от най-добрите екипи за спешна помощ в града. Правят всичко възможно да й спасят живота. Обзалагам се, че ще успеят, но вие трябва да се махнете оттук.

— Господине?

Бош рязко се обърна. Към него крачеше мъж с униформата на охранител, следван от администраторката.

— Искам да получа информация за състоянието й, нищо повече — обясни Бош.

— Моля да ме последвате, господине — твърдо рече охранителят и го хвана за лакътя.

— Не ме докосвайте, аз съм полицейски детектив! — Бош дръпна ръката си. — Искам да разбера какво става с партньорката ми.

— Ще ви съобщят. Сега моля да…

Човекът допусна фаталната грешка отново да посегне към него. Този път Бош не се отдръпна, а го Удари през пръстите и изръмжа:

— Казах да не ме пипаш!

— Спрете! — намеси се човекът от бърза помощ. — Детектив, елате да изпием по едно кафе и ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Става ли?

Бош не отговори и онзи реши да подслади предложението си.

— Ще ви намеря някоя чиста престилка, за да махнете тези кални дрехи. Така ще е по-добре, нали?

Бош не възрази. Пазачът облекчено кимна, а санитарят тръгна към близкия склад за чисто работно облекло и се обърна да прецени ръста на детектива. Свали от най-горния рафт една светлосиня престилка, прибави към нея меки чехли и го поведе към дежурната стая, където имаше автомати за кафе, безалкохолни напитки и сандвичи. Бош избра кафе без мляко, но нямаше монети. Човекът се усмихна, бръкна в джоба си и каза:

— Ако искате да се измиете и преоблечете, умивалнята е отсреща.

— Първо ми кажете как е тя.

— Добре, седнете.

Седнаха до една малка кръгла масичка в дъното на помещението и човекът протегна ръка:

— Приятно ми е, Дейл Дилън.

— Хари Бош. — Бош стисна десницата му.

— Радвам се да се запознаем, детектив Бош. Преди всичко искам да ви благодаря за всичко, което сте направили там, в калта. Твърде вероятно е да се окаже, че сте спасили живота на вашата партньорка. Изгубила е много кръв, но е борец. В момента я реанимират, да се надяваме, че всичко ще е наред.

— Тежко ли е състоянието й?

— Да. Това е един от онези случаи, при които нищо не се знае, преди да бъде стабилизирана. Куршумът е засегнал артерията. В момента я подготвят за операция. Поради загубата на кръв има риск от шок. Все още е в опасност, но ако избегне шока, има всички шансове да се оправи. „Да се оправи“ означава да оживее и да се подложи на продължителна рехабилитация.

Бош кимна.

— Това е неофициалното ми мнение — добави Дилън. — Не съм лекар и не би трябвало да споделям с вас нищо.

Бош усети вибрациите на телефона в джоба си, но не реагира.

— Благодаря за всичко — каза уморено. — Кога ще мога да я видя?

— Нямам представа. Работата ми е да ги докарам дотук и да ги предам в ръцете на реаниматорите. Казах ви всичко, което зная, дори повече от позволеното. Ако решите да чакате тук, ще е по-добре да се измиете и преоблечете. С тези дрехи плашите хората…

Бош кимна и Дилън се изправи. Беше свършил добра работа — бе предотвратил една доста взривоопасна ситуация.

— Благодаря, Дейл.

— Няма за какво, детектив. Не се сърдете на пазача, ако случайно го срещнете.

— Окей.

Човекът си тръгна, а Бош влезе в умивалнята и смъкна калното яке. Оказа се, че болничният халат няма джобове, в които да прибере пистолета, телефона, значката и останалите си лични вещи. По тази причина реши да остане с мръсните джинси. После вдигна глава към огледалото. Лицето му беше кално и оплескано с кръв. През следващите пет минути се плиска с вода и търкаше ръцете си със сапун. Спря едва когато видя, че в умивалника тече абсолютно чиста вода.

Когато се върна в дежурната стая, някой му беше изхвърлил кафето. За всеки случай отново се пребърка за монети, но джобовете му бяха празни.

Тръгна към приемното отделение. Оказа се, че там е пълно с цивилни и униформени полицаи. Сред тях беше и прекият му началник Ейбъл Прат, пребледнял като платно.

— Хари, как е Райдър?

— Не ми дадоха официална информация. Санитарят, който я докара тук, твърди, че има шанс да се оправи.

— Слава Тебе, Господи! А какво стана горе?

— Не съм много сигурен. По някакъв начин Уейтс се докопа до оръжие и откри стрелба. Нещо ново с издирването му?

— Зарязал е откраднатата кола на булевард „Холивуд“ близо до станцията на Ре Лайн. Никой не знае накъде се е насочил след това.

Бош се замисли. Ако Уейтс бе взел метрото, можеше да слезе навсякъде — от Северен Холивуд до центъра на града. А от центъра имаше линия, която водеше директно към Ехо Парк.

— Търсят ли го в района на Ехо Парк?

— Навсякъде го търсят, човече. От ОУО всеки момент ще дойдат, за да те разпитат. Аз настоях за това, защото предполагах, че няма да искаш да ходиш чак до Паркър.

— Правилно.

— Ти знаеш как да се оправиш с тях, Хари. Просто им кажи истината.

Отдел „Употреба на оръжие“ нямаше да му създаде никакви проблеми. Лично той не беше извършил никакви нарушения при инцидента с Уейтс, но типовете от ОУО бяха длъжни да снемат показанията му.

— Вероятно ще се забавят, защото в момента са горе, на Сънсет Ранч, и записват показанията на очевидците. Как по дяволите се докопа до оръжие тоя тип?

— Докато се качваше по стълбата, Оливас го допусна прекалено близо до себе си. Той успя да му измъкне пистолета и започна да гърми като полудял. Горе бяха Оливас и Киз, аз бях долу. Всичко се случи за секунди.

— Божичко!

Прат поклати глава. Личеше, че иска да зададе още въпроси, да получи подробно описание на целия инцидент. Вероятно беше загрижен не само за съдбата на Райдър, но и за собственото си положение. След кратко колебание Бош реши да сподели и онази малка подробност, която можеше да усложни ситуацията.

— Не беше с белезници — тихо каза той. — Свалихме ги, за да може да се изкатери по стълбата. За тридесет секунди, не повече. Но те се оказаха достатъчни, за да си нанесе удара. Оливас го допусна прекалено близо до себе си и оттам започна всичко.

Прат го гледаше с недоумение.

— Свалили сте му белезниците?!

— По нареждане на О’Шеа.

— Това е добре. Значи отговорността е негова. Не искам никакви удари срещу Неразкрити престъпления, не искам след двайсет и пет години да ми лепнат подобно петно!

— А Киз? — Бош го изгледа подозрително. — Нали няма да я хвърлиш на вълците?

— Няма. Ще съм твърдо зад нея, но не и зад онзи шибан прокурор. О’Шеа да върви по дяволите!

Телефонът в джоба на Бош отново започна да вибрира. Той го извади и погледна екрана — на него се беше изписало „непознат номер“. Въпреки това натисна бутона за връзка, просто защото искаше да се отърве от безкрайните въпроси на Прат, който мислете единствено за задника си. Беше Рейчъл.

— Хари, току-що получихме съобщение за бягството на Уейтс. Какво стана?

Бош чак сега си даде сметка, че ще разказва за инцидента през целия ден, а може би и до края на дните си. Кимна на Прат да го извини и отиде в близката ниша с малък фонтан, в която имаше телефонни кабини. Обясни максимално лаконично какво се беше случило в Бийчуд Кениън, спомена и за състоянието на Райдър. Пред очите му отново изплува Уейтс, как посяга към пистолета.

Рейчъл предложи да дойде в болницата, но той я разубеди — каза й, че не знае още колко време ще е тук, а и освен това го очаква разпит от ОУО.

— Довечера ще се видим ли? — попита Рейчъл.

— Само ако всичко с Киз е наред. В противен случай ще остана в болницата.

— Мисля да отида у вас. Обади ми се там.

— Добре.

Бош излезе от нишата и се огледа. Чакалнята на спешното отделение започваше да се пълни с репортери — възбудено се промъкваха между полицаите с микрофони в ръце. Това означаваше, че новината вече се е разпространила навсякъде и началникът на полицията ще цъфне всеки момент. Можеше пък да е за добро. Присъствието му можеше да накара болничната управа да даде по-подробна информация за състоянието на Райдър.

Отиде при Прат, който разговаряше с капитан Норона — шефа на дирекция „Обири и убийства“, — и попита:

— Какво ще стане с изравянето?

— Изпратих горе Рик Джаксън и Тим Марсия — отвърна Прат. — Ще се погрижат за всичко.

— Случаят е мой! — троснато рече Бош.

— Вече не е — намръщено процеди Норона. — Вие сте отстранен до изясняване на случая от ОУО. След инцидента вие сте единственият професионален полицай от екипа, който все още е в състояние да говори. Това е главното. Изравянето на Жесто минава на втори план и ще бъде осъществено от Марсия и Джаксън.

Бош разбра, че няма смисъл да спори. Капитанът беше прав. Въпреки че имаше още четирима свидетели на инцидента, които се бяха отървали без наранявания, единствено неговите показания щяха да имат тежест.

Пред входа на спешното отделение настъпи раздвижване. Няколко души с камери на раменете се заблъскаха за по-добра позиция около двойната врата. Миг по-късно оттам се появи началникът на полицията, заобиколен от антуража си. Норона тръгна да го посрещне, след което двамата се спряха пред администраторката — същата, която беше отказала да даде сведения на Бош. Но сега тя беше самата любезност, кимна с усмивка на новодошлия и веднага вдигна телефона пред себе си. Явно умееше да се ориентира.

След три минути в приемната се появи главният лекар на болницата и покани шефа на частен разговор. Бош издебна момента и ловко се включи в процесията началници на отдели и сътрудници, които бяха част от антуража.

— Извинете за момент, доктор Ким — обади се един глас зад процесията. Всички спряха. Показалецът на администраторката се насочи към Бош. — Този човек е с групата.

Началникът на полицията се втренчи в Бош, поклати глава и каза:

— В групата е. Той е най-важният!

Каза го с тон, който изключваше всякакви спорове.

Служителката зяпна. Главният лекар й хвърли намръщен поглед и покани гостите си в едно от неизползваните помещения, в което имаше празно легло.

— Господин началник, вашата служителка…

— Детектив. Тя е детектив.

— Извинете ме. Вашият детектив е в шокова зала и за нея се грижат лекарите Пейтъл и Уъртинг. В момента няма как да ги повикам за подробности по състоянието й, затова аз ще отговоря на въпросите ви.

— Добре. — Шефът заби очи в лицето му. — Ще прескочи ли трапа?

— Да, мисля, че да. Но не това е главното в момента. Въпросът е за трайните увреждания. Един от куршумите е засегнал сънната артерия, която снабдява мозъка с кислород. Засега не можем да кажем какви са пораженията на мозъка и какви ще са последствията от тях.

— Няма ли възможност за някакви тестове?

— Има, разбира се. И вече ги проведохме. Показаха наличие на мозъчна дейност, което на този етап е изключително добра новина.

— Може ли да говори?

— Не, сър. Пациентката е под упойка за спешна операция и през следващите няколко часа няма да е в състояние да говори. Ще разберем дали това е възможно най-рано тази нощ или утре сутринта, когато се събуди.

— Благодаря, доктор Ким. — Началникът на полицията кимна и протегна ръка към паравана, който ги разделяше от общото помещение. После изведнъж спря и се обърна.

— Докторе, преди време тази жена работеше в моя екип. Не искам да я загубя.

— Правим всичко възможно, сър. Няма да я загубите.

Групата тръгна към изхода. В следващия момент Бош усети една тежка ръка на рамото си, обърна се и видя началника — дърпаше го настрана.

— Как сте, детектив Бош?

— Добре съм, шефе.

— Благодаря ви, че я докарахте тук с максимална бързина.

— Никак не беше максимална. Освен това не го направих сам.

— Знам, знам. О’Шеа вече обяснява на репортерите как сте я изнесли от гората — разбира се, като изтъква своето решаващо участие.

Бош не беше изненадан от тази новина.

— Останете с мен, детектив — добави шефът.

Двамата минаха през чакалнята и излязоха на рампата за линейки. Началникът проговори едва когато се отдалечиха достатъчно.

— Ще ни разкъсат на парчета за тая работа. Защото допуснахме бягството на един доказан сериен убиец и градът скоро ще изпадне в паника. Искам да разбера какво стана в планината, детектив. Как се стигна до тази ужасна развръзка?

Бош разбиращо кимна. Даваше си съвсем ясна сметка, че инцидентът в Бийчуд Кениън е бомба, чиято ударна вълна ще разтърси както градските власти, така и полицията.

— Добър въпрос, шефе — въздъхна той. — Бях там, но не съм сигурен какво точно стана.

След което отново започна да разказва.