Майкъл Конъли
Ехо парк (13)

12

О’Шеа се стрелна в коридора и дори успя да направи няколко нервни крачки напред-назад, докато другите се изнизваха навън. Нареди на двамата заместник-шерифи да влязат при Уейтс, изчака вратата да се затвори и гневно изсъска на адвоката:

— Какво става, Мори?! Да не си въобразяваш, че ще си губим времето, за да ти градим теза за невменяемост?! Става въпрос за признания, а не за защитни маневри, по дяволите!

— Човекът явно има проблеми. — Суон безпомощно разпери ръце.

— Дрън-дрън! Той е хладнокръвен убиец — седи или се прави на Ханибал Лектър! Но ние не сме на кино, Мори! Чу ли какви ги дрънка за Фицпатрик? Бил много по-загрижен за мехурите на ръката си, отколкото за човека, когото е подпалил! Чуй ме много добре какво ще ти кажа: давам ти пет минути да поговориш с клиента си насаме. Не промени ли поведението си, прекъсваме този цирк и всеки по пътя си!

Бош несъзнателно кимаше. Харесваше гневните думи на О’Шеа, одобряваше поведението му.

— Ще видя какво мога да направя. — Суон отвори вратата. Охраната отново се върна в коридора, за да го остави насаме с клиента. О’Шеа продължи да крачи нервно.

— Извинявам се за избухването — промърмори той, без да се обръща конкретно към никого. — Но няма да им позволя да дърпат конците!

— Вече го правят — отбеляза Бош. — Най-вече Уейтс.

— Какво искаш да кажеш? — О’Шеа се втренчи в него, готов за битка.

— Всички сме тук заради него — поясни Бош. — Което в крайна сметка означава, че се борим да му спасим живота — по негова молба.

— Повече няма да се връщаме на този въпрос, Бош. Решението е взето. Ако имаш някакви съмнения, асансьорът е в дъното на коридора. Или си вършиш работата, или Фреди ще те замести.

Бош забави отговора си в продължение на една дълга секунда.

— Не съм казал, че имам съмнения. Жесто е мое разследване и възнамерявам да го изясня докрай.

— Радвам се да го чуя — иронично подхвърли О’Шеа. — Жалко, че не си бил толкова решителен през деветдесет и трета!

И почука на вратата. Бош гледаше гърба му с нарастващо раздразнение. Суон отвори почти веднага и каза:

— Готови сме да продължим. — И им направи място да минат.

Заеха местата си около масата, магнетофонът заработи. Потиснал гнева си, Бош отново закова очи в лицето на Уейтс и повтори въпроса си:

— Къде е тя?

По лицето на Уейтс пробяга лека усмивка, сякаш искаше да продължи играта. После усмивката се превърна в отегчена гримаса.

— Горе, на хълма.

— Къде горе?

— Близо до конната база. Там я пипнах веднага след като слезе от колата си.

— Заровена ли е?

— Да.

— Къде точно?

— Налага се да ви заведа. Знам точното място, но няма как да го опиша… Ще трябва да ви заведа.

— Опитай да го опишеш.

— Нищо особено. Просто едно място в гората, близо до паркинга. Малко встрани от пътечката. Човек може да го открие от пръв поглед, но може и да го пропусне. Гората там е гъста. Доколкото си спомням, имаше претърсване, но не откриха нищо.

— Сигурен си, че ще ни заведеш на мястото, така ли? Въпреки че оттогава са изминали тринадесет години?

— Не са тринадесет.

Бош замръзна от ужас. Мисълта, че младата жена е била пленница на този изверг, беше непоносима.

— Не е това, което си мислите, детектив — подхвърли Уейтс.

— Откъде знаеш какво си мисля?

— Просто знам. Но не е това. Мари наистина е заровена преди тринадесет години, но аз съм виждал мястото и след това. Искам да кажа, че й правех посещения, детектив. Доста чести посещения. Затова съм сигурен, че мога да ви покажа мястото.

Бош извади писалката си и започна да драска по вътрешната корица на досието. Не беше нищо важно, просто му трябваше време, за да блокира емоциите, които нахлуваха в душата му.

— Да започнем от самото начало — каза той. — Познаваше ли Мари Жесто преди септември деветдесет и трета?

— Не.

— Виждал ли си я преди отвличането?

— Мисля, че не.

— Къде я видя за пръв път?

— В „Мейфеър“, докато пазаруваше. Беше мой тип и я проследих.

— Докъде?

— Тя се качи в колата си и потегли към Бийчуд Кениън. Спря на чакъления паркинг, който се намира непосредствено под конната база. Мисля, че се казваше Сънсет Ранч. Наоколо беше пусто и реших да я прибера.

— Не го беше планирал предварително, така ли?

— Не. Влязох в супера да си купя безалкохолно. Денят беше много горещ. Реших да я прибера в момента, в който я зърнах. Импулс, нали разбирате. Нищо не можех да направя.

— На паркинга под конната база ли стана това?

— Да. Спрях микробуса до нейната кола. Тя беше абсолютно спокойна. Паркингът е на известно разстояние от базата, малко по-надолу по хълма. Наоколо нямаше жива душа. Сякаш Господ ми каза, че трябва да я прибера.

— Какво точно направи?

— Слязох от микробуса и отворих страничната врата — тази откъм нейната кола. Извадих ножа и й заповядах да се качи. Тя се подчини. Операцията протече бързо и лесно. Тя не ми създаде никакви проблеми.

Говореше като детегледачка, която докладва за поведението на детето в отсъствието на родителите му.

— После какво стана?

— Казах й да си свали дрехите и тя се подчини. Каза, че мога да направя каквото си поискам, само да не я бия. Съгласих се. Тя акуратно си сгъна дрехите. Сякаш не се съмняваше, че скоро пак ще ги облече.

Бош сложи ръка пред устата си. Това бяха едни от най-трудните мигове в професията му: когато заставаше лице в лице с убиеца и слушаше за начина, по който лудостта и извратените му фантазии се пресичат с пътя на невинната жертва.

— Продължавай — глухо рече той.

— Е, останалото ви е известно. Правихме секс, ама тя не се представи добре. Не успя да се отпусне. Наложи се да й помогна.

— Как?

Очите на Уейтс направо прободоха лицето му.

— Убих я, детектив. Стиснах я за гушата. Стисках я, докато очите й не се изцъклиха. А после си довърших работата.

Бош го гледаше втренчено, не можеше да каже дори дума. В подобни мигове се чувстваше абсолютно безпомощен, преставаше да е детектив. Просто не беше в състояние да приеме факта, че едно човешко същество може да е такова отвратително чудовище. Гледаха се дълго. Втренчено, без да мигнат. От това състояние ги извади О’Шеа.

— Това означава, че си правил секс с трупа й, така ли? — попита той.

— Точно така. Докато още беше топла. За мен жената е най-добра за чукане мъртва, но все още топла.

Уейтс погледна Райдър, търсеше някаква реакция. Но тя запази самообладание.

— Ти си отвратителен боклук, Уейтс! — изръмжа Бош.

В очите на затворника проблеснаха весели искрици.

— Ако това е най-силната ви реакция, ще трябва доста да поработите върху себе си, детектив Бош. Защото гадостите тепърва започват. Сексът е дреболия. Живи, мъртви — все тая. Чукаш, забравяш и продължаваш напред. Но аз й взех душата — нещо, което никой не може да ми отнеме!

Бош сведе поглед към разтворената папка пред себе си, но не успя да прочете нито ред. Буквите бяха напълно размазани.

— Давай нататък — промърмори най-сетне. — Какво стана после?

— Почистих и подредих микробуса. Отзад винаги имам няколко найлонови чувала. Опаковах тялото й и го подготвих за погребение. После слязох от микробуса и го заключих. Прехвърлих дрехите в нейната кола и я подкарах. Прецених, че това е най-добрият начин за заблуда на полицията.

— Къде отиде?

— Знаете къде, детектив. Във Високата кула. Разполагах с информация за празния гараж там. Бях ходил там седмица преди това, търсех работа. Управителят спомена за един свободен апартамент, аз проявих интерес и той ми го показа.

— Плюс гаража, така ли?

— Не, само го спомена. На излизане забелязах, че на вратата няма катинар.

— Значи закара колата на Мари Жесто в комплекса и я вкара във въпросния гараж?

— Точно така.

— Някой видя ли те? Ти видя ли някого?

— И на двата въпроса отговорът е „не“. Действах изключително предпазливо.

— А какво стана с твоя микробус? Кога отиде да го прибереш от Бийчуд?

— Изчаках да се мръкне, защото трябваше и да по-копая. Нали разбирате?

— Върху него бяха ли изписани рекламните надписи на фирмата ти?

— Не, още не. Това беше още в началото и не исках да привличам излишно внимание. Работех предимно с препоръки, защото все още нямах лиценз. Всичко това дойде по-късно. Всъщност този микробус беше друг. На по-късен етап си купих нов.

— Как стигна до конната база, за да прибереш микробуса?

— С такси.

— Помниш ли на коя компания?

— Не, не съм го поръчвал. След като оставих колата й във Високата кула, слязох пеша до един ресторант, който посещавах редовно, докато живеех на Франклин. Може би го знаете, казва се „Бърдс“ и предлага страхотно печено пиле. Между другото, разходката ми отне доста време. Поръчах си вечеря, изчаках да се стъмни и ги накарах да ми повикат такси. Казах на шофьора да ме остави пред входа на конната база, за да не направи връзка с микробуса на паркинга. Огледах района и отидох при буса едва след като се уверих, че наоколо няма жива душа. После почнах да търся подходящо място за засаждане на малкото си цвете…

— Същото, което помниш и до днес?

— Абсолютно.

— Изкопа дупка, така ли?

— Да.

— Колко дълбока?

— Не особено дълбока.

— С какво я изкопа?

— С лопата.

— Винаги ли носиш лопата в микробуса за миене на прозорци?

— Не. Тази я открих до стената на конюшните. Сигурно са я използвали за почистване или нещо подобно.

— Върна ли я на мястото й?

— Разбира се, детектив. Аз не съм крадец на лопати, а на души.

Бош пак се взря в папката пред себе си.

— Кога за последен път си посетил мястото, на което е закопана Мари Жесто?

— Хм, нека си помисля… Преди малко повече от година. Обикновено отскачам дотам на всеки девети септември. За да отпразнувам нашата годишнина, разбирате… Но тази година се оказах малко зает…

Усмивката му беше искрена и добронамерена.

Бош механично отчете, че е приключил с въпросите. Сега всичко зависеше от Уейтс, който трябваше да ги заведе при тялото, а след това и от криминалистите, които трябваше да докажат верността на разказа му.

— Пресата отдели доста голямо внимание на изчезването на Мари Жесто — подхвърли той. — Помниш ли?

— Разбира се. Това ме накара да си извлека някои важни поуки. Никога след това не съм действал импулсивно. Подготвях се много внимателно за цветята, които исках да откъсна.

— Но въпреки това позвъни на следователите по делото, нали?

— Да. Обадих се в полицията и казах, че съм я видял в „Мейфеър“, сама…

— Защо го направи?

— Не знам. — Уейтс сви рамене. — Вероятно съм мислил, че ще е интересно да говоря с някой от хората, които ме издирват. С вас ли говорих?

— Не, с партньора ми.

— Да, да… Сега си спомням защо го направих. Просто за всеки случай — ако някой случайно ме е забелязал в онзи супермаркет и може да ме опише…

Бош кимна.

— Но си се представил с името Робърт Саксън. Защо?

Ново свиване на рамене.

— Понякога използвам това име.

— Но то не е истинското ти име, така ли?

— Не. Вие знаете истинското ми име, детектив.

— А как ще реагираш, ако ти кажа, че не вярвам на нито една дума от днешните ти обяснения? Как ще реагираш на това?

— Много просто: заведете ме в Бийчуд Кениън и ще ви докажа всичко, което казах.

— Ще го направим.

Бош бутна стола и каза, че иска да се консултира с колегите си. Уейтс и адвокатът му останаха в стаята.

— Я се поразходете малко — подхвърли О’Шеа на охраната. Изчака затварянето на вратата и отдалечаването на заместник-шерифите, после въздъхна: — Вътре стана доста задушно, а?

— Особено след всичките глупости, които надрънка тоя тип — навъсено отвърна Бош.

— Какво има пък сега, детектив? — О’Шеа го изгледа.

— Просто не вярвам на приказките му!

— Защо?

— Защото има отговори за всичко. Ама част от тях не вършат работа. В продължение на цяла седмица проверявахме таксиметровите компании — всяко повикване и всеки маршрут. Бяхме отчели факта, че онзи, който е закарал колата й в гаража на Високата кула, ще трябва да се върне за собствената си кола. Проверката обхвана конната база плюс всички таксиметрови компании в града. Никой не докладва за пътуване дотам — нито през нощта, нито на следващия ден.

Оливас направи крачка напред и се включи в разговора.

— Това не е сто процента сигурно, Бош. И ти прекрасно го знаеш. Всеки таксиджия би могъл да го закара там, без да обявява маршрута си. Освен това има куп нелегални таксита, които обслужват главно ресторантите.

— Въпреки това не вярвам на глупостите, които ни надрънка тоя тип. — Бош поклати глава. — Не може да има отговор на всичко, просто не може. Лопатата била опряна на стената на конюшнята. Ами ако не е била там? С какво е възнамерявал да закопае трупа?

О’Шеа безпомощно разпери ръце.

— Няма как да проверим. Ако наистина ни посочи мястото, на което е заровил горкото момиче, твоите подозрения трябва да отпаднат просто защото престават да имат значение. Но ако не открием трупа, преговорите за споразумение автоматично се прекратяват.

— Кога ще го направим? — попита Бош.

— Оттук отивам да поискам съдебно разрешение. Ако желаеш, можем да го направим още утре.

— Чакайте, чакайте. — Оливас вдигна ръка. — Ами останалите седем? Мръсникът има да разказва още много.

— Ще използваме случая Жесто като тест. Ако го издържи, продължаваме нататък. Ако стане гаф — край на разговорите.

О’Шеа заби очи в лицето на Бош.

— Готов ли си за това?

— От тринайсет години — отвърна детективът.