Кристина Скай
Рубинът (9)

8.

Крейтън пристигна петнадесет минути по-рано, макар че му се искаше да беше успял да дойде още по-рано.

Смръщен обходи с поглед задимената стая, в която на групи по двама-трима седяха мъже и тихо говореха. Това място не му хареса.

И все пак винаги беше така. Кучият му син, който го нае преди две седмици, беше невероятно хитър. Всеки път избираше време и място, както той намери за добре.

Този път обаче всичко щеше да бъде по-различно, каза си наум Крейтън. Залогът беше много по-голям.

Чу някакво шумолене в нишата зад себе си, приличаше на звук от отметната завеса.

— Точен сте, господин Крейтън. Това ми харесва.

Той не успя напълно да сдържи трепването си, когато чу този странно писклив глас. Разбира се, това беше още една хитрост, нормално човек не можеше да издава такива пронизително скриптящи тонове, докато говори.

Още едно нещо, макар и незначително, което го поставяше в неизгодна позиция при срещите му с невидимия работодател.

— Да, навреме съм тук.

Ново раздвижване на въздуха разклати завесата, сякаш бе придърпана от призрачна ръка.

— Хайде, казвайте, по дяволите! Намерихте ли я?

Крейтън не отговори веднага. Пръстите му мачкаха къдрите на маншета на новата му ленена риза.

В следващия миг във въздуха изсвистя малка двуостра кама и прикова ръкава му за дървената маса.

— Хвана ли я, човече? — това беше яростно изсъскване, като на дива котка.

Крейтън преглътна и се втренчи в странната спирала, която се увиваше около кованата сребърна дръжка на камата.

— О, да, хванах я. Точно… точно, както се разбрахме — успя да отвърне с твърд глас той, въпреки обзелия го страх. — Това, което искам да знам, е…

— Не си въобразявайте, че можете да ми задавате въпроси, господин Крейтън. Много хора се опитваха да правят това, но днес никой от тях не е на този свят.

Завесата отново се раздвижи.

Крейтън едва сдържа една ругатня. Чисто новата му риза беше съсипана от проклетия кучи син! О, ще го накара скъпо да си плати за това! Но все още не биваше да го предизвиква.

— При доковете, на пристанището е. Здраво вързана и ви очаква.

Зад завесата проскърца стол.

— Превъзходно, скъпи мой Крейтън. Вие още веднъж доказвате, че сте съобразителен. Вашата… съобразителност да я наречем… няма да остане невъзнаградена, уверявам ви. Но първо искам да чуя повече за този индиец. Мъжът, който се е опитал да я спаси.

Крейтън замръзна, по челото му избиха капчици пот. Откъде проклетникът знае за това? И какво още знае?

— Е, господин Крейтън?

Той не искаше да говори за индиеца, защото така би показал собствената си несръчност и несъобразителност, проявени на два пъти. Сега обаче нямаше друг избор, освен да разкаже всичко. След като свърши, изпита желание незабавно да се махне оттук. Пръстите му несъзнателно опипваха разрязаното място на ръкава. Мъжът зад завесата остана дълго мълчалив. В настъпилата тишина имаше нещо зловещо.

Най-накрая Крейтън не успя да сдържи растящото си нетърпение.

— Какво искате да направя с нея сега? Предполагам, че имате някакъв план.

Мъжът студено се засмя. От този звук по гърба на Крейтън полазиха тръпки.

— Колко сте прав, приятелю! Невниманието винаги се заплаща. Човек като вас би трябвало да го знае.

Нещо в тона, с който бе произнесена тази небрежна забележка, накара Крейтън да се запита какво ли знае мъжът за случилото се на Кучешкия остров. Проклятие! Цялата тази работа трупаше непрекъснато неприятност след неприятност, от самото начало!

Той не обичаше мистериите. Не му допадаше странното поведение на работодателя му. Най-вече самото момиче, което се оказа много по-капризен улов, отколкото беше предполагал. О, да не бяха парите, веднага щеше да зареже всичко!

Мъжът зад завесата заговори:

— Да, планът наистина малко се променя. Слушайте внимателно! Първо ще се справим с момичето. После ще си опитате късмета с този неин спасител с пурпурен тюрбан — в гласа му прозвуча мрачна нотка. — Предлагам ви да си наемете няколко помощника, скъпи Крейтън. Този мъж може да се окаже много по-опасен, отколкото си мислите.

Остро прозвънтя метал.

— Тук има сто златни монети, господин Крейтън. Ще бъдат ваши след шест часа. Разбира се, само ако изпълните точно всичко, което ви наредя.

Стържещият глас продължи да дава заповеди, които Крейтън запомняше. Значи на Темза. Корабът чака. Нямаше да има никакви проблеми.

Най-после заповедите свършиха. Той се усмихна. Ето значи какво я чака малката мръсница! Искаше му се да бъде там и да види лицето й, когато дойде на себе си. Но имаше по-важна работа от това. Трябваше да се заеме с проклетия индиец. О-о, на него много ще му хареса, помисли си Крейтън.

— А сега, господин Крейтън, махнете камата от ръкава си и я поставете на масата пред себе си. После излезте през задния вход. Парите ще ви очакват на обичайното място.

Крейтън прекоси стаята, възвърнал самоуверената си походка. Почувства, че го следят две студени очи, от което космите на врата му настръхнаха.

Почти се отказа от малкия план, който си бе намислил. Но не съвсем, защото предчувстваше, че от всичко това могат да паднат още много пари.

Първото, което щеше да направи, след като си получи парите, беше да изпрати бележка в Синамон Хил. Може би старецът, когото бяха нападнали, ще плати, за да разбере какво се е случило с неговата сладка невинна внучка.

Макар че дотогава тя вече няма да е толкова сладка. И със сигурност няма да е невинна.

Дотогава кучият му син ще е приключил с невинността й.

* * *

Деверил Пейгън стоеше гол зад тъмночервената дамаска на завесите и гледаше черната ивица на реката, по която бавно се движеха тежко натоварени шлепове на запад, към Лондон. Да, на него му харесваше да бъде гол. Чувстваше се удобно и естествено.

„Може би ти си вече повече от полуезичник, стари приятелю“, помисли си той.

Ако беше така, то това беше неговата по-добра част.

Погледът му стана суров, когато си спомни за единствената среща с баща си преди две седмици — една крайно неприятна среща.

Всъщност, баща му нареди да се върне вкъщи. Дори след годините на раздяла сприхавият стар тиранин все още владееше способността да го накара да се чувства като провинил се ученик.

Отстъпи крачка назад от прозореца. Намръщи се.

Беше свършил работата, за която бе дошъл. Защо не можеше да се отпусне? Защо непрекъснато надушваше опасност, защо я усещаше така, както усещаше дебнещата дива котка в джунглата.

В камината до него изпращя един дънер и огънят се разгоря в облак оранжеви искри. В тяхната блестяща плетеница Пейгън видя подигравателното просветване на кървавочервения камък.

„Окото на Шива“. Създаден от играта на пурпурните пламъци.

Почувства близостта на камъка като пулсиране някъде дълбоко в себе си. Според Синх в този момент сър Хъмфри беше настанен в един от най-луксозните апартаменти в публичния дом и се забавляваше в компанията на три от най-опитните момичета на Хелена.

И носеше проклетия камък със себе си.

За Бога, нима този човек нямаше капчица здрав разум? Тази нощ половината от престъпния лондонски свят вече беше по следите на рубина. Пейгън се сещаше поне за шестима мъже долу в салона, които биха убили с удоволствие, само и само да притежават „Окото на Шива“.

Може би и жените бяха толкова, цинично добави той.

Така или иначе, това беше проблем на сър Хъмфри. Сега вече рубинът нямаше значение за Пейгън.

Но защо не можеше да се отпусне?

Лицето му стана сурово. Отиде до изящно изработената масичка и си наля чаша прекрасно бордо, което Хелена му бе предложила. Изпи силното питие на един дъх и си наля още.

Странно как се измениха нещата, каза си замислено той, докато разклащаше тъмночервената течност в тежката кристална чаша. Някога тя беше сладката малка Хелън Лорънс, дъщерята на месаря.

Днес бе една от най-значителните и властни жени в Лондон.

Пейгън леко се усмихна.

— За твое здраве, Хелън Лорънс — промълви той, вдигайки чашата срещу танцуващите пламъци. — Ти си оставаш най-хубавото момиче на Бродмур вилидж.

Вратата зад него тихо се открехна и тази, за която той вдигна наздравица гласно, незабелязано влезе вътре.

Господи, колко са широки раменете му, помисли си червенокосата жена, а очите й преценяващо се плъзгаха по мускулите на гърба и раменете му. Погледът й се плъзна надолу по гладката кожа, до тесния ханш и дългите стройни бедра.

Хелена забеляза всяка част от това красиво мъжко тяло. Беше гледка, която рядко можеше да наблюдава — тялото на мъж, закалено и могъщо от тежката физическа работа. Нямаше нищо общо с отпуснатите безформени телеса на богатите мъже, които бяха нейната клиентела.

Без да усети присъствието й, Пейгън вдигна чашата си още веднъж срещу огъня.

— За теб, заради това, че остави онова забутано селце на брега на морето зад себе си. Красотата ти… и всичко, с което природата те бе надарила… щяха да бъдат пропилени там. За разлика от мен, ти успя да вземеш от живота всичко, което пожела.

— Не съвсем — чу зад себе си нисък, прелъстителен шепот. — Не получих теб, Дев. Може би това е всичко, което съм искала през живота си.

Мъжът до камината бавно се обърна. Очите му бяха мрачни и непроницаеми. Пламъците, които хвърляха отблясъци върху кожата му, създаваха илюзията за прекрасна бронзова статуя.

— Ти си мислеше, че ме искаш, Хелън. Добре, че прояви достатъчно здрав разум да разбереш, че онова, което изпитвахме един към друг, не беше нищо повече от детска любов.

Очите му се присвиха при гледката на прекрасните й форми, загърнати в прозрачен халат от копринен креп.

— Но ти наистина все още си най-хубавото момиче, което се е раждало в Бродмур вилидж. — Той мълчаливо вдигна чашата си като знак на уважение, а върху лицето му се появи самоиронична усмивка.

По тялото на Хелена плъзнаха огнени реки, когато видя стегнатия му корем, гъстата ивица косми, която се стесняваше към слабините му. Там потрепваше великолепна и буйна неговата мъжественост.

Твърд. Силен. Огромен. Оставаше си най-големият мъж, който бе виждала някога.

— А ти беше най-дивото момче в Бродмур — пръстите й развързаха единствената панделка на врата и украсеният с дантели халат се свлече по раменете й.

— Още ли си див, Дев? Помниш ли първия път, в онзи плевник до реката, а дъждът се сипеше като из ведро? — Гласът й секна от напора на желанието. — Аз помня. Господи, нищичко не съм забравила! И най-малката подробност!

Чувствените му устни се извиха в усмивка, която смекчи изкривените в подигравка черти на лицето му. Смекчи се и погледа на обсидиановите му очи, които сякаш бяха бездънни, а зад тях нямаше душа.

— Помня — глухо промърмори той и се загледа в алените й устни и в снежнобялата й кожа, която се от откриваше над дълбокото деколте. — Може би по-добре от теб. — После внезапно се обърна, остави чашата на камината и се втренчи в огъня.

Грешеше, защото тя прекрасно помнеше какво се случи тогава. И след това, когато баща му ги бе намерил, оваляни в слама и замаяни след преживяното удоволствие. Старият коравосърдечно бе наредил да набият с камшик сина му заради прегрешението, а после го изпрати в Индия, за да стане мъж. Хелън пък беше изпратена да живее с една леля стара мома в дивите пущинаци на Йоркшир.

Тогава тя беше на деветнадесет, а Дев все още нямаше шестнадесет. После не го видя шест години. Вече бе започнала бизнеса си.

Дев вече не беше момче. Белезите по гърба му бяха зараснали, макар бавно и мъчително. Но не и тези, които бяха разкъсали душата му.

Този ден херцогът беше изгубил единствения си син, не телом, разбира се. Добре му се отрази на стария проклет глупак, си каза с горчивина Хелена. Деверил не заслужаваше отношението на баща си.

Той беше твърде добър в онези години на отчуждение и преднамерена хладнина, които срещаше в семейството си. Твърде добър дори при невъзможните претенции на баща му към него. Херцогът се беше върнал от Индия и се държеше така, сякаш меланхоличната болнава жена и мълчаливия син, който се държеше като много по-възрастен от годините си, бяха непосилно бреме.

След случката в плевника Хелена също се бе променила. Сега обаче нямаше защо да мисли за това. Миналото нямаше значение. Всичко, което имаше значение, беше, че Деверил се е върнал и тази нощ е тяхна.

Червенокосата красавица разтвори още малко копринения си халат и прекоси стаята. Очите й блестяха. Леко допря тялото си към голите му хълбоци и се усмихна.

— Забрави всичко това. Забрави всичко, cheri!

Хелън Лорънс никога не бе стъпвала по на изток от Грейвсънд, но често й се налагаше да използва в работата си чужди, екзотични думи.

Мъжът пред огъня не се обърна, само мускулите му се напрегнаха от допира й.

— Мисля, че не мога!

— Нека ти помогна!

Тя плъзна разтворените си устни по силния му гръб.

— Ето така… — езикът й остави горещи следи по раменете му. — Ето така! — Дългите й нокти дразнеха бедрата му.

Нежно. После не толкова.

Дъхът му секна.

В очите й лумнаха пламъци.

Виконтът протегна ръка назад, за да обхване меките й, заоблени ханшове. Загрубелите му пръсти се разтвориха и я притиснаха по-силно към него.

Хелена потъна в силната му прегръдка, в горещите вълни, които излъчваше тялото му.

Да, Деверил Пейгън винаги беше добре дошъл тук, независимо дали кесията му е пълна или не.

Тя започна да мърка и да го пощипва леко по гърба. Ноктите й се заровиха в гъстите косъмчета по бедрата му.

— Не си забравил, Пейгън, знам, че не си!

Притисна се силно към него. Ловките й пръсти обхванаха пулсиращия му член.

— Вече си готов! — Пръстите й започнаха да го дразнят с малки кръгови движения, а после се стегнаха.

— М-м-м… Чудесно! Нещо ми подсказва, че си станал много опитен за нещата между мъжа и жената. Нали така ги нарече тогава?

Пейгън застина неподвижен.

— На петнадесет години бях глупак, Хелена… Хелън. По дяволите, това ти е истинското име! Защо си го променила? — изруга той и се отскубна от опитните й пръсти.

Очите му си оставаха все така непроницаеми.

— Много неща в мен вече не са същите, Дев. Защо сам не откриеш кои? — Ръцете й се протегнаха напред и обгърнаха бедрата му.

— Научила си всички трикове, нали? — в гласа му се прокраднаха нотки на съжаление. Присвитите му очи се плъзгаха по извивките на тялото й и примамващо загатнатия триъгълник, който прозираше под халата. — Чудя се, дали изобщо има нещо, което може да те стресне, нещо, което би отказала да направиш за един мъж?

Пръстите му се плъзнаха надолу по корема й, докато стигнаха и започнаха да дразнят островчето от светли косми. Тя беше гореща и влажна. Пейгън усети желанието й дори през ефирната коприна. Все пак не посегна към халата й.

От потъмнелите й кехлибарени очи той разбра, че й е приятно да изчаква и бавно да разпалва плътта.

По дяволите спомена! По дяволите красивото бледо лице, което никога нямаше да забрави. Сигурен беше.

Тази нощ беше неговата нощ за наслада. За Бога, той щеше да я получи преди да се върне в джунглата.

— Бих направила всичко, което ти поискаш — ноктите й се забиха в мускулите на бедрата му. — О, Пейгън, м-моля те!

Мазолестите му палци започнаха да описват бавни кръгове. Пръстите му потънаха дълбоко заедно с коприната, а после започнаха отново и отново да се въртят, бавно и мъчително.

— Пейгън!

Той разтвори халата й с едно отривисто движение и оголи сладострастното й тяло.

Тя изстена и се притисна в него, но той леко се отдръпна, изучавайки я през полуспуснатите си клепачи. Да, Хелена беше изключителна! Никой не би могъл да го отрече. Тялото й можеше да вдъхне живот и топлина и да възбуди дори мраморна статуя. Той усещаше топлината й. Тя постепенно го затопляше и изпълваше мъжествеността му.

Дъхът му спря, защото чак тогава Пейгън видя какво носи Хелена.

Около кръста й висеше златна верига. Гладките й халки проблясваха на светлината на огъня. На една от тях, точно под пъпа, беше окачено масивно украшение.

Кървавочервен и съвършено шлифован. Искрящ с всички огньове на Мугхал Индия.

Рубин, в който светеше ревнивата гордост на хиляди раджи от неговото притежание. В който бе попила жизнената сила на безчет негови жертви, откакто бе открит преди стотици години.

Изкопан някъде в няколкото стотин акра на Уиндхевън. Точното място бе забравено в последвалите столетия на лудост и човешка алчност.

— Как го взе?

Кехлибарените й очи проблеснаха.

— Да бъдеш собственик има своите предимства, скъпи мой. Сър Джон беше в такова състояние, че нищо не забеляза, уверявам те. — В очите й се появи лукавост. — Не се притеснявай, ще го върна преди да се е събудил. Никога няма да разбере.

По челюстта на Пейгън заигра мускул.

— Но аз ще знам.

— Моля те, Дев, само веднъж! Толкова дълго съм мечтала за това.

Тялото й се прилепи до неговото с гальовната гъвкавост на котка.

— И то какви мечти! Във всяка една от тях те виждах срещу мен, както сега, възбуден и страстен. Готов.

Той свиваше и отпускаше юмруци покрай бедрата си.

— И ти ли, Хелън! Нима прокълнатия рубин е пленил и теб?

Това, което звучеше в гласа му, отвращение ли беше? Не е възможно, каза си тя.

Нямаше човек на този свят, който да не изпита желание да го притежава. Тя погледна надолу и усети магията на камъка, който сякаш се бе вгнездил в малката вдлъбнатина на корема й.

Да, всичко би дала, за да притежава такава скъпоценност, но Хелън Лорънс, дъщеря на месаря от Бродмур вилидж и любовница на сина на херцога, беше реалистка. Ако не можеше да го притежава, то беше решена да открадне поне няколко мига удоволствие с него.

В силната прегръдка на Деверил Пейгън.

Тя беше любопитна да разбере дали слуховете за Дев са истина. За това, че знаел тайни, които дори тя не познавала. Че владеел техники, древни като самия Изток. Шушукаше се, че самоконтролът му бил съвършен. А въображението му безгранично.

— Махни това проклето нещо! Сега той принадлежи на сър Хъмфри.

Тя само се усмихна. Усети странно пулсиране във вените си и затопляне на крайниците си.

Нещо, което не бе изпитвала от години.

Рубинът просветваше в кротки пламъци върху белотата с цвят на слонова кост. Хелън не можеше да устои на толкова желаното му въздействие.

Главата й леко се отметна назад. Започна да дразни горещото острие на мъжествеността му. Той не помръдна и тя се притисна до него, докосвайки с настойчиви движения слабините му.

— Истина ли е това, което казват? — прошепна тя и пое огромния му, възбуден член в ръцете си. — Наистина ли рубинът…

Виконтът изруга и я прекъсна. Рубинът сякаш изгаряше всяка частица, където се докосваше до кожата му.

— Да ти покажа ли, Хелън? Възбужда ли те мисълта за топлината, която струи от кървавочервения камък?

Той наведе глава и обхвана едното й втвърдено зърно с устните си. Започна да гали с език, а после да го дразни със зъби.

Главата й се отпусна назад.

— Пейгън… Моля те!… — Краят на изречението се превърна в страстна въздишка, защото пръстите му разстилаха по тялото й магията на неземна наслада.

Прегръдката му се стегна от напиращия безжалостен глад, който го накара да вкуси удоволствието докрай, да изпие до дъно чашата на сластта.

Да познае и да го познаят.

Да желае и да го желаят.

Така, както не бе пожелала другата жена…

Той събори жената, без да я изпуска от прегръдките си, на земята. Огънят ги заля с кървавочервени отблясъци. Тя тихо извика и се изви срещу него. Пейгън разтвори бедрата й и проникна дълбоко в нея.

Усети горещия твърд рубин между обезумелите им тела.

Почти не забеляза, когато тя закрещя и заби ноктите си в гърба му. Дори накъсаните й сладострастни стенания бяха като че ли на мили далеч от него и нямаха никакво значение.

Сега той преследваше друга мечта, която го бе заслепила и която щеше да прекоси като опустошителен ураган миналото и да го пречисти.

При тази мисъл той едва не се засмя.

Не, то не можеше да бъде пречистено. Нищо не можеше да го промени.

Просто щеше да стане свободен — да се освободи от мъчителните спомени, от хилядите часове на мъка и самота, които го разяждаха през последните седем години, откакто…

Кръвта му крещеше за облекчение. Той проникна дълбоко, толкова дълбоко, колкото въобще можеше да проникне един мъж в една жена.

Но не беше достатъчно.

Дори когато го понесоха вълните на удоволствието, Пейгън все още не бе забравил, че онова, което наистина желае, са зелените хълмове и акрите земя, пропити с аромата на жасмин и пачули.

Сега той се нуждаеше от въздух, от свежия чист въздух, който нахлува свободно от Бенгалския залив, изминал целия път чак от скованите в сняг Хималаи до острова.

Хелън изстена отново и потрепери под него. Той се напрегна. Тя с мъка си пое въздух и започна да извива тялото си. Пейгън мрачно се усмихна.

Усмивката му бързо се стопи. Не беше нужно да поглежда надолу. Знаеше, че рубинът отново му намига. Подиграва го, че си е въобразил, че някога може да му избяга.

* * *

Вятърът блъскаше в прозорците. Малки ледени късчета барабаняха по заскрежените стъкла. Зад тях се виждаха два силуета — на мъж и жена, тревожно загледани в побелелия старец, който спеше в леглото. Пръв се осмели червендалестия иконом.

— Как е старият ни господар?

Пълната жена до него не отговори. Устните й бяха здраво стиснати от напрежение.

— Е, мисис Гудфелоу, какво каза докторът?

Камериерката въздъхна.

— Каза, че е на косъм, господин Харис. Бил е ударен много жестоко по главата и е загубил много кръв. А и сърцето му… не е достатъчно силно. — Жената пребледня. — Горкият ни стар господар — прошепна тя, без да откъсва поглед от стареца, който бълнуваше в леглото.

Той се мяташе и мърмореше нещо в съня си. Превръзката на челото му беше току-що сменена, но вече беше пропита с аленочервена кръв.

Кокалестите му пръсти сякаш се опитваха да хванат нещо във въздуха. Внезапно той изкрещя:

— Харис! Донеси ми карболова киселина, не, по-добре азотен окис. Побързай! Трябва да я намерим преди…

Старецът внезапно потрепери и отново настъпи напрегната тревожна тишина. Икономът поклати глава.

— Само да намерим мис Барет! Тя би го разбрала.

— Къде е младата мис?

Челото на Харис се сбръчка от притеснение. Онзи млад полицай не успя да открие нищо. Беше проследил онези мръсници на юг от Синамон Хил, но ги беше изгубил.

— На юг? — очите на камериерката се разшириха от учудване.

— Да, на юг. Вероятно са тръгнали за Лондон. Полицаят каза, че ще съобщи в тамошния полицейски участък, но…

— Но какво, Андрю? — за първи път камериерката в Синамон Хил бе забравила йерархията в дома и се бе обърнала към иконома с малкото му име.

Ако обстоятелствата не бяха толкова тревожни, Харис може би би се усмихнал.

Сега обаче той само поклати притеснено глава.

— Не знам, Фелисити. Нищо не знам.